Шърл Хенке
Жената на белия апах (23)

Двадесет и втора глава

Сантяго бавно се пробуди, но само за да попадне в лапите на мъчителна агония. Главата му пулсираше, а болките в ръката му бяха непоносими. Бе прикован към грубата каменна стена на мръсна, тъмна килия. През нощта поне вятърът бе разхлаждал и успокоявал донякъде парещия му гръб. Когато пристигнаха малко след зазоряване, Кастал бе имал време само да заповяда на сержанта си да наложи хубаво с камшик Сантяго. После лейтенантът трябваше да отиде в града, а той за нищо на света не искаше да се лишава от удоволствието да наблюдава изтезаването на смъртния си враг. Затова просто приковаха с вериги Куин към стената и го оставиха да обмисля съдбата, която го очакваше. Към обяд Сантяго припадна.

Боже милостиви, каква ирония — да бъде подложен на изтезанията, измислени от родния му баща! Опитваше се да стои на треперещите си крака, а веригите се впиваха в ръката му. Цялото тяло го болеше. Наложи си да мисли за липанския лагер, добре скрит в планините Гваделупа, а не за ужасната болка.

„Трябва да свиквам… защото ме чакат много по-лоши неща!“ — каза си той. Представи си лицата на Орлена и Хоакин, на Предвиждащото око и Ана. Непрекъснато мислеше за Елайза с нейните огромни виолетови очи.

В празния каменен затвор проехтяха нечии стъпки. Явно Кастал се бе върнал, за да продължи садистичното си удоволствие под прикритието на нощта. Като стъпи здраво на земята с окованите си във вериги крака, Сантяго спокойно зачака появата на мъчителя си. Пред себе си виждаше единствено лицето на любимата Елайза.

— Значи си станал вече? Съвсем навреме! — меко изрече лейтенантът. — Виждам, че още можеш да стоиш изправен. Похвално наистина, но пък, от друга страна, така май облекчаваш тежестта, която иначе пада изцяло на ръцете ти.

Той даде знак на двама от войниците си, които веднага се приближиха и опънаха веригите на такава височина, че краката му вече едва докосваха земята. Сантяго почувства ужасна разпъваща болка в раменете.

Зловещият смях на Кастал раздра тишината. Елайза безмълвно наблюдаваше добре познатата й игра на котка и мишка, която играеше противният креол. „Ако издам чувствата си, той ще ме използва, за да нарани Сантяго още повече!“ — си каза тя. С върховно усилие на волята успя да остане напълно спокойна. Лицето й издаваше единствено садистично любопитство — изражение, което тя свързваше с Едуард Лувоа.

Когато прозвуча първият удар, камшикът се вряза не само в плътта на Сантяго, но и в нейната. Обаче Елайза остана неподвижна и спокойна. Не можеше да прекрати изтезанието, защото Кастал щеше да усети измамата: Не откъсваше погледа си от кървавите следи, които оставяше коженият камшик по бронзовото, прекрасно тяло.

След десетина удара Кастал махна на войника да спре.

— Той изпадна в безсъзнание! Събудете го!

Другият войник отиде да донесе кофа зловонна вода от кладенеца в двора на затвора.

Кастал пристъпи към вратата, в чиито сенки се криеше Елайза, и тихо измърмори:

— Трябва да ви призная, скъпа, че ме убедихте — вие или казвате истината, или сте изключителна артистка! Интересно обаче кое от двете е вярно? — той повдигна брадичката й; очите им се срещнаха. Двамата се изгледаха втренчено.

След секунда Елайза прошепна:

— Ако продължавате глупавата си игра, накрая той ще умре и с него ще си отиде и тайната му. Не забравяйте, че трябва да е в състояние да пътува, за да ни заведе до мястото, където е скрил богатството си! Ако го осакатите, рискуваме да загубим всичко!

— А какво ще стане, след като се доберем до прословутото му богатство?

— Тогава той ще бъде ваш! Може ли да погледам!

Той я изгледа както колекционер, които разглежда рядък вид пеперуда, после очевидно взе решение. Елайза със затаен дъх го зачака да проговори.

— Ще продължа разпита на сутринта. Разчитам на вашата морална подкрепа, скъпа! — иронично добави накрая той.

— Ще бъда тук, не се безпокойте!

— Не ме е страх — лично ще се погрижа за това! Считайте се за моя гостенка в двореца на губернатора, докато трае цялата ни операция.

Той се обърна и извика на сержанта:

— Хвърлете го в някоя от долните клетки. И да не забравите да му напомните, че желязната килия го очаква!

Когато Кастал си отиде, Сантяго отвори очи и изгледа тъмничарите си. Във въздуха се носеше едва доловима миризма на тютюн. Дебелият сержант и слабичкият му помощник се приближиха. Той се престори на безчувствен и те свалиха веригите от краката му и го проснаха на пода. Като го теглеха за ръцете, двамата войници го завлякоха до най-близката килия. Сержантът се обърна към подчинения си:

— Събуди го веднага щом попадне зад решетките!

Завлякоха безжизненото му тяло вътре и заключиха вратата след него. После плиснаха кофата мръсна вода през решетките, така че тя го блъсна право в лицето.

Дебелият сержант с белязаното от едра шарка лице се ухили и разкри почернелите си, неравни зъби. Махна цигарата от устата си и каза:

— Приятни сънища, индиански покровителю! Веднага щом изгрее слънцето, ще отидеш в стаята на двора. Спомняш си за железния ковчег, за който говореше лейтенантът по пътя, нали? Ще накладем огън край стените, докато вътре стане топло като в ковачница! Ще те загрее въпреки зимния студ!

Куин не помръдна, докато не се убеди, че са си отишли. После седна и огледа килията. Главата го болеше, а гърбът му сякаш бе в пламъци.

Чудеше се защо Кастал не бе продължил изтезанията? Това, че бе решил да продължи садистичното си удоволствие по-дълго, можеше да струва скъпо на креола. На мъждукащата светлина на фенера Сантяго успя да види един железен прът, зад него се закачваха веригите на затворниците, също както в стаята за мъчения, където бе стоял досега. Може би щеше да успее да го използва, за да разкъса старите и ръждясали вериги на ръцете си.

Захвана се упорито за работа въпреки болките. При всяко движение железните белезници се впиваха дълбоко в плътта му. Измина цял час. Стисна зъби за пореден път и най-накрая усилията му бяха възнаградени с дрънчащия звук на разкъсващо се желязо. Едната верига падна на земята. Оставаше другата! Зазоряваше се. Ръцете му бяха свободни. По-добре щеше да е да се справи с двамата войници, преди Кастал да се върне. Чу ги да прекосяват двора. Не бе успял да отключи вратата на килията си, затова трябваше да ги накара те да свършат тази работа вместо него. С надеждата, че ще успее да ги вкара вътре по някакъв начин, той извика на дебелия сержант.

— Руиц, свиня такава! Лейтенантът не ви ли нареди да ме запазите жив за негово забавление? Не можете да ме убиете! Имам нужда от вода, долна твар такава! Вода! — той продължи да ругае, като внимаваше да държи ръцете си така, че да изглеждат все още оковани. Руиц и приятелчето му не бързаха, но не пропуснаха да отговорят на всяка от обидите му.

След малко сержантът се появи, като търкаше очите си.

— Ще те накарам да съжаляваш за приказките си, престъпнико! А после ще умреш! — добави той с гадна усмивка.

— Ако умра, преди да дойде лейтенантът ви, ти ще съжаляваш! — отвърна Сантяго.

— Донеси му вода! — нареди Руиц на другия пазач. Когато той се върна с кофата зловонна вода, Сантяго изчака следващата заповед на Руиц.

По нареждане на началника си ординарецът плисна кофата в лицето на Куин. През това време Руиц се приближи към железните решетки. Щом водата го заля, Сантяго се наведе напред и се изплю в лицето на сержанта. Ужасен, бледият войник изпусна кофата на земята, а Руиц изпсува жестоко.

— Значи искаш да си поиграем, а! Отключи килията, Адолфо!

Ординарецът се подчини и Руиц влезе вътре.

Адолфо остана на вратата, докато сержантът се приближи към Куин, като заплашително размахваше бича си. Когато замахна, за да го удари по лицето, Сантяго пусна едната верига и като сграбчи камшика, блъсна здраво Руиц. Светкавично вдигна дясната си ръка и с един замах с железните окови удари Адолфо право в лицето. Той хвана главата си и се свлече на пода с вик.

Сантяго отново се извърна към Руиц, който се бе изправил и се опитваше да извади сабята си. Но преди да успее да го направи, Куин стовари юмрук в лицето му. Докато сержантът падаше, сграбчи сабята, извади я от ножницата й и я заби в дебелия му корем. После се извърна към другия тъмничар, който се опитваше да се прицели с мускета си в него, но кръвта от раната влизаше в очите му и го ослепяваше. Сантяго се хвърли и заби сабята в гърлото на Адолфо.

Коленичи и претърси и двамата мъже, за да намери ключа от белезниците си.

— Вече не ми трябват — промърмори на себе си той, докато се освобождаваше от тежкото желязо, стегнало китките му.

Рязко почукване на вратата прекъсна мислите на Елайза. Като извика на войника, че ще е готова след малко, тя отново се замисли. Кастал все още й нямаше доверие, така че я бе държал като своя пленница през нощта. Трябваше да успее да го накара да не убива и да не измъчва повече Сантяго, докато дойдеше помощ! Не можеше да направи нищо повече, понеже, ако креолът се досетеше какви чувства изпитва, щеше да се възползва от това.

„Преследващ елен! Самюъл! Моля ви, бързайте!“ — повтаряше си тя. Елайза се опитваше да играе ролята на хитра и алчна жена, за каквато се бе представила предната вечер, докато двамата с Раул яздеха към грозния каменен затвор на хълма. Беше облечена в единствения й останал костюм за езда и седеше странично на седлото — елегантна и красива като истинска испанска благородничка.

Разговаряха на някаква смесица от френски и испански. Кастал продължаваше да я изпитва всячески.

— Прекарали сте месеци заедно с този ренегат, мадам. Наричаше ли ви Елайза? — попита изведнъж той, като я погледна право в лицето.

Тя се изсмя.

— Но, разбира се! Той беше страхотен любовник, лейтенант! Вече ви казах.

— Мога ли да си позволя и аз да ви наричам… Елайза? — беше ясно какво точно има предвид.

Циничната й усмивка показа, че е разбрала въпроса правилно.

— Разбира се, Раул! Какви са плановете ти за моя любим Сантяго днес? — опитваше се да изглежда приятно възбудена от очакваното „забавление“. — Камшикът е прекалено груб за целта. Ако получи треска от раните, нищо чудно да умре и да ни провали плановете!

Той се засмя.

— Ти самата ми каза колко издръжливи са апахите и как Сантяго е възпитан като един от тях! Все пак ще се откажа от камшика, имам по-добра идея! Железният ковчег, изобретен от баща му, все още се намира в двора на затвора. Времето напоследък застудя, но въпреки това, ако запалим огън около него, непоносимата горещина и тъмнината в затвореното пространство ще прекършат волята му — при това няма да оставят никакви следи по тялото му!

Елайза с усилие се засмя.

— Наистина много те бива за това! Сигурен ли си, че никога не си бил замесен в шпионаж?

Скрит зад скалите до пътя, Сантяго чу разговора им, докато минаваха край него. Той повдигна мускета си и едва не стреля, но после се отказа. Имаше само един куршум, а искаше да убие и двамата.