Шърл Хенке
Жената на белия апах (26)

Двадесет и пета глава

Вечерята бе изобилна. Зимата се бе оказала мека и планините бяха пълни с дивеч. Липаните бяха прекрасни ловци, пък и сега разполагаха с новите пушки, които им бе донесъл Червения орел. Като почетни гости Елайза и Самюъл седяха до самия вожд, Грапавата кора. Докато сервираха, тя забеляза, че най-напред се хранеха децата, като бащите, братята и чичовците им също вземаха активно участие в грижите за малките. Елайза непрекъснато се питаше дали ще издържи на суровия живот, който водеха липаните. Самюъл не би й позволил.

Елайза много искаше брат й да се срещне с Орлена и да види ранчото на Хоакин. Така може би щеше да е по-спокоен за бъдещето на сестра си. Но, от друга страна, тя не знаеше какви са плановете на Сантяго.

Когато й бе предложил да се омъжи за него, Елайза бе решила, че той възнамерява да живеят сред испанците. Но сега, когато видя отношенията му с липаните, вече не бе толкова сигурна. Пък и не биваше да забравя красивата индианка, осиновена от Орлена. В облеклото на липаните Ана бе много по-опасна съперница, отколкото когато носеше дрехите на испанска благородничка.

Очите й срещнаха погледа на Сантяго. Ана, която всички тук наричаха Пустинното цвете, седеше до него и му предлагаше сочни късове печено еленско месо — точно както бе правила Елайза в лагера на озиджите.

Въпреки че любимата му се усмихваше и спокойно разговаряше с Грапавата кора, Преследващия елен и другите, Сантяго усещаше, че тя се притеснява и се чувства неловко. Явно брат й бе прав — Елайза никога нямаше да свикне с такъв живот. Когато се нахраниха, Предвиждащото око се приближи до Сантяго. Той веднага се изправи и й се поклони с уважение. Знаеше, че старата лечителка никога не върши нещо без определена цел.

— Ако отидеш при потока край селото, ще се погрижа да изпратя твоята жена след теб. Имате да си казвате много неща — тонът й говореше, че тя знае какво изпитват един към друг — може би дори по-добре, отколкото самите те си даваха сметка.

Сантяго й се усмихна с благодарност и тихо се измъкна от празненството.

— Липаните май нямат уиски — каза на английски Самюъл на Елайза. — Повечето индиански племена, които срещнахме по пътя, направо се бяха пристрастили към алкохола!

— Сантяго ги снабдява с оръжие и други необходими неща, но не цели тяхното унищожение, както повечето бели мъже — отвърна тя.

— Но как може да си го позволи? Сигурно печели добре от нелегална търговия и контрабанда, но пък харчи всичко за своите индиански братя! Какво ще остава за теб, Елайза? Как ще се грижи за теб така, че никога да не ти липсва нищо?

— Татко ми остави малко пари, Самюъл — тя се усмихна тъжно при спомена за сделката, която бе направила със Сантяго. — Всъщност дори дължа пари на водача си за това, че ме докара жива и здрава в Санта Фе.

Лицето на брат и потъмня.

— Не може ти да го издържаш!

В този момент към тях се приближи старата индианка. Предвиждащото око бе много странна личност; особено ги впечатляваше нейният всезнаещ поглед. Елайза усещаше, че старицата притежава сила, каквато не бе предполагала, че може да обладава човек.

— Ела! — всички винаги се подчиняваха на командите на Предвиждащото око.

Елайза се извини на Самюъл и Преследващия елен и тръгна след старицата. Когато минаха покрай лагерния огън, забеляза, че Сантяго се е измъкнал, докато спореха със Самюъл.

— Ще гледам брат ти да не тръгне да те търси. Върви все покрай водата — и старата жена посочи към рекичката, която течеше през селото.

Елайза нервно се усмихна с благодарност и тръгна по пътеката, която минаваше между колибите и се губеше в ухаещата борова горичка.

Самюъл видя, че сестра му се отдалечава. После си даде сметка, че и ренегатът не е край огъня, и като изруга, се изправи на крака. Старата вещица, която бе дошла, за да измъкне Елайза, решително прегради пътя му.

— Сестра ти е възрастна жена, при това омъжена. Може и сама да се грижи за своята добродетел.

Той цял почервеня:

— Но поне мога да защитя живота й! С ренегата неведнъж е била в смъртна опасност!

— Но тя сама го е наела да я доведе на запад, а после сама го е последвала чак дотук. Животът си е само неин. Сама трябва да решава съдбата си.

— Съжалявам, но не мога да се съглася с това — рязко отвърна той.

— Вече нищо не е в наш контрол. Само духовете могат да решат дали сестра ти и Сантяго Куин са родени един за друг. Очакват ги много изпитания… и не само тях! — каза старицата и погледна към Преследващия елен и Пустинното цвете.

 

 

Сантяго бе коленичил край реката и хвърляше камъчета в студената вода, опитвайки се да се успокои. Щеше ли да дойде Елайза? Какво да й каже? Имаше ли изобщо правото да й предлага да сподели опасния му живот?

Усети присъствието й още преди да чуе гласа й.

— Защо си толкова замислен, мили мой? Ще ми кажеш ли какво те тревожи?

Сантяго се изправи.

— Объркан съм, Елайза! — видя я, че потреперва въпреки еленовата кожа. — Не си свикнала с планинския студ — отбеляза Сантяго и я прегърна. Елайза се притисна към него. При мисълта, че Кастал можеше да го измъчва до смърт, трепери още по-силно.

Като реши, че й е студено, Сантяго я взе на ръце и я понесе към селото по една пътека минаваща встрани от запаления огън, където празненството все още продължаваше. В колибата му щеше да им е топло, пък и щяха да бъдат сами.

Младата жена мълчаливо сложи глава на гърдите му и се вслуша в биенето на сърцето му. Той я внесе в една голяма, уютна индианска колиба и я сложи внимателно на земята. Тя не свали ръце от врата му.

— В тези колиби от бизонски кожи винаги е топло! По-хубави са от къщите на озиджите! Искам да науча повече за липаните. Освен това бих желала да запозная брат си с Орлена и семейството й. Може би…

— Брат ти никога няма да ни приеме напълно. Пък и си има причини да не вярва особено в бъдещето на връзката ни, Елайза! Ти самата го каза. Аз съм един родоотстъпник.

— Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала и ще обичам — бавно изрече тя. Искаше й се той да отвърне на признанието й със същото.

Той изруга тихо и отчаяно впи устни в нейните в страстна целувка. Елайза отвръщаше на грубите му ласки с не по-малка жар. Пръстите му започнаха да разкопчават роклята й. Когато тя се свлече на земята. Сантяго развърза връзките, за които се държеше широката й фуста.

— Не носиш корсет — прошепна той, когато я видя само по копринена камизола и памучни гащички.

— Аз съм добра ученичка, querido!

Сантяго я пренесе и положи върху натрупаните до стената меки кожи.

— Ботушите ми! — нареди му тя.

Той бързо ги събу и прокара ръка по крака й към бедрата и ханша. Свали бельото й, докато тя разкопчаваше панталоните му. Нетърпеливо го изчака да събуе кожените си мокасини.

— Ти си прекрасен — прошепна и погали гърдите и корема му. Когато хвана пениса му в ръка и започна нежно да го гали, той извика от удоволствие и се наведе към нея, за да захапе връхчето на едната й гърда. Сега бе неин ред да простене. Устните му се преместиха върху другата й гърда.

— Моля те, о, моля те, Сантяго, querido!

Пустинното цвете стоеше пред колибата и се вслушваше в звуците, които долитаха отвътре. Тя бе проследила двамата любовници, макар че предварително знаеше какво точно ще стане.

Червения орел бе пренесъл бялата жена до колибата си на ръце, като я целуваше страстно и някак собственически. Явно бе влюбен в тази вещица. В момента той я правеше своя, съединяваше телата им в ритуалния танц на удоволствието, който Ана все още не познаваше и никога нямаше да познае. Пустинното цвете затисна ушите си и се отдалечи от колибата, препъвайки се. Затича се. Сълзите в очите й пречеха да вижда, но тя добре знаеше пътя до мястото, където бяха конете.

В топлата светла колиба Сантяго и Елайза продължаваха безпаметно да се целуват. Ръцете им се срещаха, търсеха. Преоткриваха отново телата си. Тя с възхищение галеше мускулите по ръцете и гърдите му. После заби нокти в раменете му и спусна ръце по широкия му гръб.

Когато той трепна, Елайза възкликна:

— Нараних ли те? О, любими, само като си помисля какво можеше да стане! Моля те позволи ми да…

Тя се изправи и го накара да се обърне по корем, така че да може да гали и целува изранения му гръб. Нежните й устни едва докосваха кожата му.

Когато ръцете й се спуснаха още по-надолу, Сантяго се обърна и я привлече към себе си.

— Стига си ме омагьосвала! — прошепна той и като разтвори бедрата й, плъзна горещите си устни по леката извивка на корема й към черните косъмчета в основата му, търсейки влажната, топла сладост, към която се стремеше.

Заля я могъща вълна на върховно удоволствие, което накара краката й да се разтворят и повдигнат още повече. Лежейки настрани, той я притискаше към себе си, изцяло погълнат от изпепеляващата я милувка. Тя се пресегна, хвана члена му в ръка и отново започна да го гали. После се приближи към него и опита вкуса му така, както правеше той с нея. Можеше ли да го направи — да го люби по този начин? Изглеждаше толкова естествено, толкова красиво — нямаше нищо общо с… Тя престана да мисли за миналото. Тук, до нея, бе Сантяго, който я любеше с трогателна нежност. Елайза се престраши и го пое в устата си. Той изстена от удоволствие, без да престава да притиска бедрата й към себе си.

Елайза се нагоди към ритъма му, бавно, нерешително в началото, но после все по-смело и шеметно. Едновременно с разтърсващите вълни на оргазма й дойде и неговото освобождение. Няколко секунди и двамата останаха да лежат задъхани, в плен на чувството за съвършено единение. После Сантяго седна, привлече я в прегръдките си и я целуна по главата. Тя се притисна към него и прошепна:

— Не знаех, че съм способна на това…

— Достави ми огромно удоволствие! — каза той и прибави притеснено: — А на теб не ти ли беше неприятно?

Елайза повдигна глава.

— Много ми хареса. Не знаех, че може да се прави любов и по този начин.

Той се усмихна закачливо и се наведе да я целуне по устата.

— Значи днес научи нещо ново… Ти си много талантлива ученичка!

Тя измърмори в ухото му:

— Тогава нека продължим урока. Сигурно има още много неща, които тепърва трябва да уча…

 

 

Пустинното цвете се спря и се наведе към шията на кобилата си. Беше яздила часове наред. Развиделяваше се.

— Как да се върна в лагера и да ги погледна в очите? — изрече на глас.

Студеният зимен вятър брулеше обляното й в сълзи лице. През цялото време се бе молила за знак, за някакво знамение, но не бе видяла нищо. Предвиждащото око неведнъж й бе казвала, че духовете се явяват само когато те решат, а не по човешка воля. Но все пак трябваше да има някакъв знак!

Не бе възможно бялата жена, която би била чужда дори и сред испанците, да е отредена за Червения орел! Домът й бе отвъд Бащата на реките.

Тя слезе от коня и коленичи до едно поточе, за да се огледа в кристалната му повърхност. Нищо! Никакъв знак. Ядосана, Ана разплиска водата. Отражението й се пръсна на хиляди парченца. Точно като сърцето й предната вечер. Както бе коленичила, не забеляза команча на хълма. Силуетът му се очерта на фона на кървавочервеното от изгрева небе. Орловият му поглед веднага видя красивата жена до водата, после очите му бързо обходиха скалистия терен. Нима бе сама? Или пък най-после бяха открили селището на отколешните си врагове? Той тихо се промъкна зад един хвойнов храст и се спусна по хълма, за да докладва на испанските войници.

След няколко минути Пустинното цвете се окопити и се изправи. Време беше да се връща. Ако откриеха отсъствието й, щяха да се разтревожат. После щяха да я обсипят с въпроси защо е трябвало да направи подобна глупост — да язди сама посред нощ. Метна се на кобилата и препусна в галоп.

Точно когато заобиколи една висока скала, тя чу конски тропот. Към нея препускаха седем въоръжени команчи. С тях имаше и двама испански военни!

Ана смушка коня си и се втурна към скалите. Ако успееше да се измъкне от преследвачите си, можеше да се приближи към укреплението на липаните от изток. Яздеше по тясната, стръмна и криволичеща пътека, стараейки се да не поглежда назад.

Точно когато вече бе сигурна, че им е избягала, просвистя стрела и се заби в ръката й. Болката бе силна и пареща. Тя изкрещя. Вече бе стигнала до външните стени на укреплението. В отговор прозвуча изстрел. Липанските воини стреляха отново и команчите бързо се обърнаха и препуснаха назад. Пустинното цвете се втурна към центъра на селото, като викаше Грапавата кора и Червения орел. Вождът пристигна пръв. Той внимателно изслуша разказа й за случката, която едва не й бе коствала живота.

Изстрели и възбудени гласове изтръгнаха Сантяго от съня. През нощта бе отвел изтощената, но щастлива Елайза при Предвиждащото око, а самият той се бе върнал в колибата си. Бързо скочи, облече се, препаса острия си нож и пъхна пистолетите си в колана. Когато стигна в центъра на селището, дъхът му спря. Вождът държеше в прегръдките си разплаканата Ана и рязко я разпитваше. Ръката й силно кървеше!

Сантяго си проправи път до тях и попита:

— Какво се е случило, малка сестричке? Кой ти причини това?

Тя веднага се втурна към него и като я прегърна, Червения орел изслуша разказа на Грапавата кора за команчите и придружаващите ги испански войници.

— Ако се измъкнат живи от тези планини, ще отидат в Санта Фе или Ел Пасо де Норте и ще докарат тук цяла войска испанци заедно с проклетите им съюзници команчите! — Сантяго и Грапавата кора се спогледаха. Ставаше въпрос за оцеляването им.

— Грешката е само моя! Не трябваше да излизам да яздя сама и така да им покажа къде точно се намира лагерът ни…

— Нямаме време за вайкания, Ана — каза Куин. — Лошо ли си ранена? Той се огледа за Предвиждащото око, но възрастната жена не бе сред тях. — Предвиждащото око ще се погрижи за раните ти, но преди това искам да направиш нещо за мен.

Стисна я здраво за раменете. Наоколо цареше пълен хаос. Мъжете тичаха към колибите, за да си вземат оръжията, а жените бързаха да приготвят най-необходимия им багаж, ако се наложеше да бягат.

— Искам Елайза да се махне оттук, да отиде някъде на по-сигурно място! Тя не би могла да язди през планините, като липаните. Намери няколко души, които да отведат нея и брат й в Санта Фе. Кажи й да ме чака там. Когато свърша, ще отида да я взема.

— Ще се погрижа за американката. Бъди внимателен, Червен орел!

Елайза наблюдаваше Сантяго и красивата индианка. Какво значеше това? Наоколо цареше хаос, а той държеше Ана в прегръдките си и й говореше нещо с много жар. Когато Куин се обърна, за да си върви, Пустинното цвете го притегли за миг в прегръдките си и после хукна нанякъде. Сантяго тръгна в противоположната посока, крещейки заповеди. След малко двамата с Преследващия елен и още няколко добре въоръжени мъже препуснаха извън пределите на селището. Елайза се сви в колибата самотна и нещастна сред непознатите хора. Чувстваше се предадена. Когато конниците се скриха от погледа й, тя тръгна да търси Предвиждащото око, за да разбере какво се бе случило. Беше й неловко в присъствието на старицата, но тя се бе държала приятелски с нея. От Сантяго знаеше, че имената на индианците не бяха случайни — явно Предвиждащото око бе гадателката на племето. „Интересно какво ли й казват звездите — или каквото и да е там, което апахите използват, за да предсказват бъдещето? Каква съдба ме очаква?“ — питаше се тя. Ана забеляза бялата жена. Когато Червения орел й даваше нарежданията си, една мисъл й хрумна. „Защо виденията ми не бяха по-ясни! — измърмори тя. — Трябва да го направя, сигурна съм! Защо иначе събитията взеха такъв обрат? Той наистина се бои, че тя не би могла да сподели с него живота, който си е избрал!“

Ана бе предупредила Ловеца на лосове да събере малка групичка воини, които да отведат американците в Санта Фе. Петнистата сърна бе превързала ранената й ръка — никак не й се искаше да се среща с Предвиждащото око точно сега въпреки че никога не би си го признала. Пустинното цвете събра смелост и се приближи към пребледнялата си съперница.

— Говорих с Червения орел, преди да тръгне — каза й тя.

— Зная — Елайза се изчерви и прибави: — Видях ви.

Ана я погледна победоносно и си помисли: „Значи вече смяташ, че аз съм по-подходяща за него от теб!“ Духовете искаха да стане това. Почувства се много по-сигурна в себе си и продължи:

— Нареди ми да изпратя теб и брат ти в Санта Фе. Тук е опасно да оставате. Група команчи и няколко испанци откриха тайното ни укрепление. Ако сега не ги намерим и убием, скоро ще бъдем нападнати.

Младата жена пребледня.

— Искаш да кажеш, че Сантяго и хората му трябва да открият и избият всички, които знаят за лагера ви?

— Да — отвърна тя. — Червения орел мъдро реши да ви отпрати. Гласът ти те издаде — ти го осъждаш за това, че се бие на наша страна и се смята за един от нас. Той ми каза, че ти никога не би приела начина му на живот. Ще ви придружим до града на испанския губернатор, а вие трябва да се върнете там, откъдето сте дошли. Испанците са ваши приятели — язвително прибави накрая.

— Не! Сантяго не би ме отпратил, без дори да се сбогуваме! Не ти вярвам, Ана — Елайза се вгледа в лицето на момичето.

Дали не си измисляше тази история само за да се отърве от съперницата си? Тя си спомни как Ана бе лекувала Сантяго в колибата си, сети се и за прегръдката на двамата, преди той да препусне с воините си. Пустинното цвете бе част от този свят. Била е възпитана като испанка, но в жилите й течеше кръвта на липаните — те бяха нейното семейство.

Индианката я изгледа презрително и сви рамене. Към тях се приближиха Самюъл, Ловеца на лосове и още четирима въоръжени индианци.

— Мисли си каквото искаш. Ти и брат ти обаче отивате в Санта Фе. Така нареди Червения орел.

Елайза изгледа едрия, мускулест липанец, който скочи от седлото пред тях. Брат й също слезе от коня си и тръгна към нея с мрачно изражение.

— Трябва да тръгнем към Санта Фе, Лайза. Скоро тук ще започне истинска война. Не желая да спорим по този въпрос! — посочи кобилата й, която бе оседлана и натоварена с багажа й.

На гърлото й заседна буца и тя едва се сдържа да не се разплаче, докато гледаше нетърпящото възражение лице на брат си и безизразната физиономия на Ана. Обърна се към Самюъл и каза:

— Ще се върна в Санта Фе, но ще остана там и ще чакам Сантяго.

— Качвай се и тръгвай! — нареди Шелби.

Около тях кипеше бурна дейност. Селото се приготвяше за нападението. Предвиждащото око не се приобщи към общата суетня, а остана в колибата си, докато бялата жена и брат й не напуснаха лагера. Седеше и се взираше в пламъците на огъня. Видя лицата на Самюъл, Елайза, Сантяго, Ана и Преследващия елен и измърмори:

— Всички вие имате да изминете дълъг път, преди да се изпълни волята на духовете.

 

 

Лано Естакада, три дни по-късно

— Хванахме всички, с изключение на един испанец. Той е много бърз и изобретателен. Виждате ли как умело прикрива следите си? — Точния лък коленичи край потока на мястото, където самотният ездач бе излязъл от водата. Само леко одрасканите от копитата на коня му скали издаваха посоката, в която бе поел.

Уморен до смърт, Сантяго с мъка скочи от Чиста кръв. Вече бяха убили шестимата команчи и единият от двамата испанци с тях. Но другият бе успял да им се изплъзне, като се бе отделил от основната група и се бе върнал обратно към планините.

Сантяго разгледа следите и изруга:

— Може да е стигнал много далече! Земята тук е суха и твърда. Няколко драскотини по камъните не ни казват кога е минал — може и да е било преди един час, а може и вчера. Трябва да се разпръснем и да тръгнем на запад — той посочи нагоре по течението.

— Сигурно е някой от индианците от Аналко на служба при испанците — иначе нямаше да ни се изплъзне така умело — отбеляза Точния лък.

— Къде ще се срещнем, когато приключим? — попита Преследващия елен.

Сантяго погледна слънцето, което вече залязваше.

— Нека всеки от нас да го търси още два дни, а после да се върне в укреплението. Ако дотогава никой не го открие, той вече ще е стигнал до Санта Фе и всички трябва да сме заедно за предстоящата битка — отвърна той.

Качиха се на конете и поеха в различни посоки. Сантяго тръгна в югозападна посока. Интуицията му подсказваше, че изобретателният войник е избрал заобиколния път.

Свечеряваше се, а не бе открил и следа от испанеца. След няколкото дни без сън, през които се хранеха само с изсушено месо и царевица, той бе на прага на пълното изтощение. Дори когато препускаше бясно или се сражаваше, мисълта за Елайза не го напускаше. Щеше ли да го чака в Санта Фе?

Може би умората му бе причина за това, че не забеляза навреме проблясването на цевта на мускет откъм западния склон, където облечен в кожи мъж се бе укрил между скалите и сега се целеше в него. Чу се изстрел. Улучен в гърдите, Сантяго падна от коня си. Отново прозвуча изстрел и дрехите му се покриха с пръст и барутен прах. Изведнъж се чу друг, пушечен изстрел. После откъм мястото, където се криеше испанецът, проехтя бойният вик на индианците от племето маскогий.

Сантяго се усмихна и като сложи ръка върху кървящата си рана, зачака Преследващият елен да слезе при него.

— Май цял живот ще трябва да поправям грешките ти — сухо каза едрият индианец и хвърли на земята до приятеля си оръжието на испанеца. — Пак мислеше за Елайза, вместо да гледаш внимателно пред себе си.

Куин изръмжа нещо, докато превързваше раната си.

— Преди около час видях следите му и после забелязах главата му да се подава зад ръба на скалата.

— Ще ми се да бе открил следите му десетина минути по-рано! — отвърна Сантяго с крива усмивка. После падна в безсъзнание.