Шърл Хенке
Жената на белия апах (4)

Трета глава

Вашингтон, една година по-късно

— Ще ми липсваш, Лайза — каза Самюъл, като смръщи иначе винаги усмихнатото си лице. Той се наведе и щипна сестра си по бузата. Нашите срещи са винаги толкова кратки. През последната година, откакто се върна у дома, много се тревожех за теб.

С едно махване на ръката тя сякаш отхвърли всичките опасения и оправи елегантната рокля-униформа, в която бе облечена. Синеокият, с гарвановочерни коси Самюъл Шелби имаше красиво изваяно лице и стройно тяло, което без съмнение караше много женски сърца да затуптят развълнувано. Въпреки че за нея винаги щеше да си остане малкото братче, на двадесет и една години той бе вече мъж. Време бе да го разбере.

— И ти ще ми липсваш много, но за теб това е голяма чест. Сега се пише историята. Само помисли — ти ще си един от военната охрана на губернатор Клеборн, осигурена от генерал Уилкинсън по времето, когато френският флаг ще напусне завинаги Луизиана — Елайза отстрани една тъмна къдрица, паднала на челото му. В очите й блестеше искрена сестринска гордост.

Той я погледна: това бе неговата красива, чернокоса сестра, с която бе прекарал толкова малко време, откакто бяха пораснали. Тя му беше разказала само някои неща за годините, прекарани във Франция, и почти нищо за несполучливата си женитба с Едуард Лувоа. Знаеше, че сестра му и съпругът й не се бяха обичали, но това не бе изненада за него, като се има предвид несполучливият брак между родителите им. Тя обаче криеше и някаква по-дълбока, ужасна болка, за която не желаеше да говори. Елайза все още го смяташе за сополивото хлапе, с червени от плач очи, помахало й за сбогом от пристанището, когато параходът й отплува за Франция.

Той хвана брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре, когато си замина? Ню Орлиънс е много далеч от Вашингтон.

— Да, но Ню Орлиънс вече е част от Съединените щати. Ще намеря начин да дойда да те посетя в града, който е Париж за Новия Свят, за да видя как си.

— Да бъде проклета майка ни за това, че те отмъкна във Франция и те омъжи за онова тъпо конте! Можеше да имаш деца, за които сега да се грижиш, а не да се притесняваш за вече порасналия си брат.

— Станалото — станало, Самюъл — с примирение изрече тя. — Това е моят живот.

— Избрала си си много опасна професия. Знам за тайните ти послания до президента. Ако Лувоа или някой друг от френското консулство открие какво правиш…

— Не могат да ми сторят нищо — успокои го Елайза. — Аз просто ходя по приеми и соарета, пърхам с мигли и слушам внимателно какво се говори около мен. Ще се изненадаш, ако ти кажа какво е способен да изтърси мъж, за да поддържа разговора, докато танцува с една дама.

— Така може. Не бих искал да те хванат, докато бъркаш в чантата на някой дипломат, Лайза. Официално ти си френска гражданка и Едуард има правото да те екстрадира обратно във Франция, за да те съдят според техните закони.

— Едуард няма да ми направи нищо, бъди спокоен — в гласа й прозвуча стоманена нотка.

— Лайза, каква е тази история с него? Защо продължаваш да живееш с мъж, когото ненавиждаш?

— Пътищата ни се пресичат много рядко в огромната сграда на посолството — избегна прекия отговор тя. — Пък и двамата много пътуваме. Поотделно, разбира се.

— Тогава защо не дойдеш с мен сега в Ню Орлиънс? Президентът Джеферсън ще ти помогне да получиш развод. Можеш да започнеш живота си отначало.

Тя го отблъсна внимателно от себе си и отклони предложението му.

— Не желая да се развеждам, Самюъл. Имам ясна цел и водя живот, който ми харесва. Пък и се надявам, че съм полезна.

— Животът ти е много опасен — упорито повтори той.

— А твоят живот на военен какъв е? Постоянно се тревожа за теб.

— Различно е — аз съм мъж, а ти си жена. Имаш нужда от добър мъж, който да те обича…

— Но аз имам такъв — моя единствен брат. Пази се и ми пиши често, Самюъл!

Той я прегърна и после й намигна:

— Искаш да ти пиша, за да научаваш политическите интриги в Луизиана, а?

 

 

Ляно Естакадо, пролетта на 1806 г.

Един полугол команч го предизвика с високо вдигната пика. Червения орел го простреля с пистолета си марка „Хокинс“, но не остана да види как противникът му се свлича в праха и веднага бива стъпкан в мелето. Навсякъде около него гърлените бойни викове се смесваха с гръмотевичните изстрели на пушките и мускетите, с уплашеното цвилене на коне и измъчените крясъци на смъртно ранени мъже.

Друг команчи с татуирано тяло, цялото покрито с прах и кръв, се наведе от седлото на дребния си пъргав кон и се прицели с мускета си в Нощния вятър. Водачът на апахите в момента отблъскваше нападението на двама команчи, затова не можеше да знае какво го заплашва откъм гърба. Червения орел се хвърли върху Чиста кръв и сграбчи овъргаляната му в конски изпражнения плитка. Издърпа назад главата на команча и му преряза гърлото.

Нощния вятър набучи с копието и втория си нападател и извъртя коня си тъкмо когато брат му хвърли мъртвия команч върху просмуканата с кръв земя. Разбрал, че Червения орел току-що е спасил живота му, Нощния вятър му благодари с жест.

Битката свърши така бързо, както бе започнала сред оглушителни викове. Ездачите от племето липан скоро разпръснаха и последните останали воини на команчите. Възцари се зловеща тишина. Кървавочервеното слънце се издигна в цялото си ослепително великолепие.

— Още веднъж съм ти задължен за това, че ми спаси живота — каза вождът на липанските апахи на своя полубрат Червения орел.

Баща им бе един, но не им личеше. Легендарният воин Нощния вятър бе мургав, с права, мастиленочерна коса, която веднага издаваше апахския му произход. Неговият полубрат бе наследил къдравата червеникавокестенява коса на баща им и бялата му кожа. И двамата имаха красиви лица, изразяващи безразсъдна смелост, дълги прави носове, силно извити вежди и силна челюст. Но това, което най-много правеше впечатление у тях, бяха зелените им очи.

Хоакин и Сантяго Куин, Нощния вятър и Червения орел, се поздравиха за победата. Навсякъде около тях личеше доказателството за жестокия, дивашки начин на живот, който водеха и който бе напълно различен от възпитанието, което и двамата бяха получили от францисканците. Нова Испания бе земя на насилието.

Команчите бяха избили група липани, сред които имаше жени и деца, излезли на лов за биволи из ширналите се полета. Това нападение бе необходимо, за да покажат на Господарите на полята, че техният стар враг, Нощния вятър, все още защитава хората от племето на майка си. Освен това команчите, известни търговци на коне по тези места, се сдобиха с доста мустанги, за да обогатят обеднелите селища на живеещите на запад в планините на Ню Мексико липански племена. Докато Нощния вятър говореше с Червения орел, воините им събираха на стадо конете на команчите.

— Имаме около две дузини чистокръвни жребци. Позволи ми да ти подаря това прекрасно бяло животно — каза Нощния вятър на брат си.

— Твоята щедрост е безкрайна, Хоакин, но конят ще бъде прекрасен за разплод в твоето ранчо. За пътуването ми по Кралския път ще имам нужда по-скоро от шест скопени жребци. Те ще се продадат на добра цена в Сейнт Луис — отговори Сантяго на липански, който бе усвоил до съвършенство през последните девет години.

С потъмнели очи той огледа труповете около себе си. Един липански воин коленичи и отряза ухото на мъртъв команч. Братята си размениха погледи, в които се четеше споменът за жестокостта на белия им баща. Също като своите врагове апахи той бе събирал подобни страховити трофеи.

— Мисля, че е време да се върнеш към цивилизацията — каза Хоакин.

— А ти — при жена си и децата си. Зная, че много липсваш на Орлена, въпреки че Бартоломе вече се смята за мъж, който може да се грижи за ранчото в твое отсъствие.

— Орлена и племенниците ти сигурно ще искат да те видят, преди да тръгнеш за Сейнт Луис.

— Аз също искам да ги видя — отвърна Сантяго. Жената на Хоакин, Орлена, също бе негова полусестра. Имаха една и съща майка испанка и бяха пристигнали заедно в Ню Мексико по времето, когато Сантяго бе само на четиринадесет години. Бракът на Хоакин и Орлена винаги бе топлил сърцето му.

Водейки пред себе си заловените коне, воините на Нощния вятър потеглиха към крепостта.

 

 

Планината Гваделупа в Ню Мексико

Дълбоко замислен, Сантяго не усети кога стигнаха до укрепения лагер на липанците. Скритата пътека криволичеше през тясно дефиле край леденостуден планински поток, пълноводен от топящия се сняг. Тази година пролетта бе подранила. Вечнозелените дървета се бяха покрили с нови иглички, а гората вече се бе разлистила. Сърцето му се сви, като видя разпръснатите тук-там малки храсти. Колко дълго можеха да останат необезпокоявани тук? От север ги заплашваха испанците, а от изток — команчите: новите му приятели имаха много проблеми.

Въпреки че за разлика от Хоакин нямаше кръвна връзка с липаните, Сантяго се чувстваше един от тези прости хора, живеещи в хармония с природата. Те бяха отворили сърцата си за него тогава, когато той бе само един объркан младеж, отвратен от жестокостта на испанските окупатори и техния наемен убиец Конъл Куин.

За липаните Сантяго бе станал Червения орел — воин, участващ в нападения срещу команчите като това, което току-що бе приключило. Но той беше също и преуспяващ търговец, който често пътуваше от Ню Мексико на изток по Кралския път до френското селище Сейнт Луис, вече част от Съединените щати, а понякога стигаше и далеч на юг, чак в Мексико Сити. Сантяго обичаше да се радва на благата на цивилизацията дотогава, докато не усетеше, че чистият въздух на прериите и високите планински върхове не го викат да се върне отново при тях.

Двамата с Хоакин яздеха мълчаливо. Мислите им бяха прекъснати от трети ездач, спрял малко пред тях.

— Взехме в плен много хубави понита от старите ви врагове команчите — каза Преследващия елен. — Пустинното цвете ще бъде доволен.

Сантяго го погледна. Не се бяха разделяли с едрия индианец от племето крийк, откакто той бе спасил живота му през онази страшна нощ край пристанището на Ню Орлиънс. Куин се ухили. Белите му зъби се откроиха на почернялото му лице:

— Ана ще се радва, че се връщаме живи.

— Осиновената ми дъщеря много се привърза към грозното ти лице през последните няколко лета. — Хоакин хвърли изпитателен поглед на едрия индианец.

Преследващия елен нервно се изкашля.

— Не съм грозен, но въпреки това тя обича Сантяго, и то не съвсем по сестрински.

Сантяго смени темата.

— До април трябва да сме тръгнали за Сейнт Луис. Ще спечелим доста пари от продажбата на конете и биволските кожи.

— Пак ли ще дадеш всичко на липаните? — попита брат му.

Той сви рамене.

— А какво друго да правя с парите? Така или иначе имам своя дял от фамилното богатство, разпръснато в банки от Сейнт Луис до Мексико Сити.

— Въпреки това си неуморим като вятъра — постоянно сменяш живота в градовете на белите с укрепените селища на апахите. А можеш да си живееш охолно в Мексико Сити с роднините на майка си — отбеляза Преследващия елен.

— Прав е — меко добави Хоакин. — Дори аз рядко се връщам към този опасен начин на живот. Намери си добра жена и остави духа на Конъл Куин да почива в мир.

— Опитах се да избягам от наследството на Колорадо Куин. И двамата знаете какво се случи, когато реших да се нарека граф на Аранда. Никога повече няма да се опитвам да се представям за друг и да рискувам да бъда разобличен — нещо в гласа му ги накара да разберат, че решението му е окончателно.

 

 

Вашингтон, пролетта на 1806 г.

Елайза надникна през прозореца на каретата. Конските копита чаткаха по пустите, тъмни улици. Мисълта, че я следят, я накара да настръхне цялата. Тя бързо даде нареждания на кочияша и колата рязко зави.

 

 

Томас Джеферсън седеше в слабо осветената библиотека на една с нищо незабележима, отдалечена на няколко мили къща и преглеждаше дипломатическите документи, които бе получил същия следобед. Благодарение на Лайза и още няколко безстрашни негови агенти, той бе уведомен предварително за обвързването на генерал Уилкинсън с Мексиканската асоциация.

Лайза. Джеферсън прокара пръсти през посребрената си коса. „Сега знам как са се чувствали Вашингтон и Адамс“ — промърмори на себе си той. Писмото от Сейнт Луис го изгаряше дори през джоба. Как щеше да й съобщи последните новини?

Тя закъсняваше за тайната им среща. Знаеше, че е събрала доста информация за него. Интересно как постепенно бе започнал да разчита на нея повече, отколкото на останалите си подчинени, и то като се има предвид, че никога не беше одобрявал участието на жените в политиката. Тяхното място бе у дома, при децата. При спомена за Едуард Лувоа, в момента изпратен във Франция със специална мисия, Джеферсън изкриви лице от погнуса. „Сигурно е много самотна сега…“

Той чу, че откъм хола се приближават леки стъпки, и стана да я посрещне. Елайза, облечена с тъмновиолетова кадифена наметка, влажна от мъглата, влезе в стаята бързо и делово.

— Следяха ме, но благодарение на моя кочияш успяхме да се изплъзнем. — Като видя притеснението, изписано върху лицето му, тя побърза да продължи: — Няма защо да се тревожите. Който и да бе преследвачът ми, сега той следва една празна карета на път за Мериленд. Имам още новини за генерал Уилкинсън. Брат ми потвърди, че той е в пряка връзка с генерал Салкедо, който работи за Мексиканската асоциация в Ню Орлиънс. Играе двойна игра. Като губернатор на Горна Луизиана и командир на всички федерални войски, той разполага с твърде голяма власт.

— Генералът има влиятелни приятели в Конгреса и флотата. Като се има предвид несигурното ми положение в момента, мога да уволня Уилкинсън само ако разполагам с железни доказателства.

— В списъка на испанските тайни агенти той фигурира под номер 13. Трябва да бъде спрян!

— Отдавна знаем за връзките му с Испания, но това е нож с две остриета, защото той ни снабдява с информация за техните планове. Разбира се, на тях пък продава сведения за нашите намерения. Уилкинсън е мошеник, но все пак е един от нас.

— Според Самюъл той е много опасен. Ето, прочетете писмото, което получих от него.

— Лайза, моля те, седни. Имам да ти кажа нещо важно. — Джеферсън я придружи до изтърканата кушетка насред мизерната стая.

Тя предчувстваше някаква опасност, но си наложи да се овладее.

— Какво може да е по-важно от съдбата на страната ни, мистър Джеферсън?

— След всички загуби на хора от моето семейство, аз така и не се научих как трябва да се съобщават подобни новини, скъпа. Самюъл е мъртъв.

Изведнъж пред очите й причерня. Тя заби до кръв нокти в дланите си и попита:

— Как се случи това?

— Обстоятелствата не са ми известни. Писмото от Сейнт Луис пристигна тази вечер тъкмо когато излизах, за да се срещна с теб. Вероятно се е удавил в някакво езерце извън града.

Тя се изправи.

— Това е невъзможно! Самюъл беше опитен плувец. Той следеше Уилкинсън съвсем отблизо, опасно близо, както изглежда — говореше с равен глас. Погледът й стана твърд като стомана.

Джеферсън, който никога не пиеше нищо по-силно от вино, позвъни да им донесат бренди и накара Елайза да седне.

— Мисля, че ще е добре да напуснеш Вашингтон за известно време. Защо не посетиш братовчедите си в Кентъки?

— Да, със сигурност ще напусна Вашингтон, мистър Джеферсън — тихо отвърна тя. — Но ще отида първо до Сейнт Луис, за да докарам тялото на брат си у дома. „И за да си отмъстя на мъжа, който го уби!“