Таряй Весос
Птиците (47)

47

На езерото не се виждаше никой с изключение на една моторна лодка, която пърпореше в далечината и ставаше все по-малка. Матис искаше да осъществи замисленото без странични наблюдатели. Раздялата бе мъчителна, но той все пак успяваше да изпраща обичайните мисли-конци до лявото и дясното гребло, без те да се преплитат. Гребеше както в най-обикновен ден. Не се концентрираше върху някоя определена точка, за да държи прав курс, това при него се получаваше от само себе си, като по навик.

Носът на лодката гледаше към безлюдните западни склонове, а гребецът седеше с гръб. Колкото по-надалеч отплаваше Матис, толкова по-широк изглеждаше родният бряг. Всичко, което виждаше, му бе скъпо.

По едно време си помисли:

Не гледай натам!

Но не можеше да избяга от мислите си. Един е създаден така, а друг — иначе, каза си той, но не посмя да продължи тази мисъл. Трябваше да се сдържа, ако искаше да изпълни плана си.

Сега вече не решавам аз, избора ще направи друг.

Когато греблата се вдигаха над водата, те сочеха напуснатия бряг. Нови, груби гребла — ще бъде удобно да се крепи на тях, ако лодката под него потъне. Добре че изобщо не мога да плувам — ако умеех, подобно изпитание нямаше да е възможно.

Изкушенията го нападаха отвсякъде, сочейки му кристалния въздух и златистите дървета. Той ги гонеше от себе си, независимо в каква форма му се явяваха.

Още по-надалеч. Къде трябваше да спре? Ако го видеха от брега, сигурно щяха да се опитат да се намесят. Значи трябваше да се отдалечи от къщите и изобщо от бреговете.

Трябва да стигна до черната дълбина. Само там мога да направя това. Трябва да стигна по-далеч от далечното.

Постепенно се приближи до мястото.

Никога преди не съм бил тук, опитваше се да си внуши той.

Плаваше така, все едно не бе тукашен, а идваше от някакво друго място.

Неочаквано Матис вдигна греблата — по челото му избиха едри капки пот. Какво става? Тук. Това е мястото. Тук, далеч от всички брегове и от всички погледи. Точно тук! Да не мисля.

Матис качи мокрите гребла в лодката. Те блестяха на слънцето, лодката се плъзна още малко напред и спря окончателно.

— Е, Хеге, това е!… — каза той на водата.

Искаше му се да произнесе думите високо и твърдо, но не се получи. Затова пък осъществи плана си без трудности. С отслабнали, сякаш чужди ръце вдигна дъската за сядане и откри най-изгнилото място. Кракът му също бе отслабнал и чужд, но Матис с цялата си тежест настъпи гнилата дъска и тя веднага поддаде. Дръпна крака си като опарен. Водата нахлу в лодката. Целият треперещ, Матис седна на дъното и стисна греблата под мишници.

Къде ми е тялото? — помисли си той. Кой направи това? Не съм аз. Но сега най-после ще стане ясно кое е правилно и кое не.

Лодката бързо се пълнеше с вода. Изгнила, цялата в пукнатини тя незабелязано се изплъзна под Матис. И преди да се опомни, той увисна върху греблата. Точно както искаше.

Водата не беше студена. Тя още пазеше лятната топлина. Но черната дълбина го сграбчи за краката и Матис потръпна. Само главата му стърчеше над повърхността. Започна да рита с крака под водата, да гребе с ръце, опитвайки се да плува към брега. Това беше разрешено, то влизаше в плана. Размахваше ръце и крака с всички сили, вдигайки странен пляскащ шум, и бавно започна да се придвижва. Водата беше като огледало и в нея преобърнати се отразяваха небето и земята.

Матис размахваше ръце и крака и плуваше. Очите му бяха приковани в една точка на западния бряг. Най-близката. Това бе част от плана — да се бори с всички сили, до последно.

Скоро повърхността се набразди от лек повей, сякаш някой бе духнал над водата. Тук-там се появиха сенки. Матис не видя това, той работеше като бесен и дишаше тежко. Малко по малко се придвижваше в нужната посока. В това време над хоризонта зад гърба му се надигна стена от облаци — нея Матис също не я видя.

Той вече нищо не виждаше, погълнат от това да размахва ръце и да се придвижва, без да изпуска греблата под мишници. Тялото му бе все така чуждо, странно и натежало като олово. Разстоянието, което успя да преодолее, бе нищожно в сравнение с онова, което му оставаше. До брега беше почти толкова далече, колкото и в началото.

— Хеге! — изведнъж извика той, като забеляза, че е излязъл вятър. Значи все пак днес вятърът трябваше да се появи отново! От вятъра водата се набразди. Пребледнял, Матис гледаше тъмносинята ивица, която се показа в далечината над повърхността на езерото. Тя бързо се приближаваше. От стената от облаци, издигаща се зад гърба му, задуха вятър — син и неумолим… И скоро цялата вода се развълнува.

Вятърът разпени вълните, които сякаш искаха да напълнят устата на Матис с вода, да го задушат, та да изпусне греблата.

— Матис! — обръщайки се, извика той в крайно отчаяние. Над пустинното езеро гласът му прозвуча като вик на непозната птица. Голяма или малка — по слух не можеше да се определи.