Таряй Весос
Птиците (13)

13

След няколко дни Хеге го пришпори:

— Според мен трябва пак да опиташ, Матис.

Звучеше почти като заповед.

— Какво, да работя ли?

— Поне да пообиколиш. След като последния път се получи толкова добре.

— Но скоро всичко ще се промени — отговори той, сякаш нямаше намерение да й се подчинява.

Хеге каза рязко:

— По-добре се захвани с нещо, докато чакаш промяната.

Беше ранно утро и денят се очертаваше горещ. Два дни Матис беше седял на брега, мяташе камъчета във водата и размишляваше. Гребеше с лодката и ловеше риба, но както обикновено не хвана нищо. Хеге искаше само едно — да не го гледа как хвърля безспир тези глупави камъни. Не го пращаше заради самата работа, това бе безнадеждно.

Резкият тон на Хеге даде резултат.

— Добре, но само да не разсаждам ряпа! — примоли се той.

— За мен няма значение, важното е да донесеш пари вкъщи — отвърна Хеге безцеремонно.

— Всичко зависи от мислите — каза Матис. — Те ми пречат. И ти си същата като тях, настойчива — осмели се да добави той.

— О, всичко ще бъде наред, ще видиш. Има достатъчно дребна работа за онзи, който има желание да се труди.

Тя само гледаше как да го разкара от къщи. Беше станала по-упорита отпреди, по-несговорчива — обвиняваше я Матис наум.

 

 

Къде можеше да отиде? Тръгна да търси работа, както му беше заповядано. С фермата, където опита последния път, се бе простил окончателно. Пък и те сигурно все още плевят ряпа. Матис погледна натам.

Да, бяха поне тримата. Току-що пристигаха. Огромното поле още не бе оплевено изцяло. Матис се почувства странно, минавайки покрай тях. Познаваше ги така добре след онзи ден, бяха преживели толкова неща заедно. Сутринта влюбените сигурно бяха бодри и в добро настроение.

Дали виждаха, че минава по пътя?

Не.

Махнете ми с ръка, помоли той мислено. Щеше да бъде като златно петънце, което да пази в спомените си. Нека момичето да помаха. Не искаше да му махат мъже, това щеше да го смути. Само тя. Не, в момента девойката не усещаше нищо освен пощипването по крака.

 

 

Малко по-нататък в тревата край пътя седяха две момиченца. Защитени от оградата, те спокойно си играеха с играчките, бъбреха с кукли в ръце, бяха толкова малки, че все още нямаха никакви грехове. Бяха погълнати от играта, но едното от тях все пак намери време да попита със звънлив глас и вперени в Матис кръгли сини очи:

— Накъде си тръгнал, Глупако?

Зададе въпроса бързо и без всякакво любопитство, сякаш по задължение. Децата познаваха всички живеещи наблизо и за тях Матис бе привична гледка.

Спокойно, спокойно, каза си той. Те са още малки.

— Просто си вървя — отговори Матис.

Повече не го попитаха нищо, беше им все едно къде отива.

Все пак той побърза да се отдалечи. Няколкото блестящи автомобила, които го задминаха по пътя, му повдигнаха настроението. Винаги е приятно да видиш непознати коли. Хората, които пътуваха в тях, не знаеха, че той е Глупака. Гледаше ги с вдигната глава и те, естествено, си мислеха, че и той е умен като всички останали.

Така подминаваше ферма след ферма. Вече беше крайно време да започне работния си ден. Щом стигнеше до завоя към поредната ферма, Матис се спираше и се заслушваше в краката си — това бе тест, който сам си беше измислил за случаите, когато положението ставаше безнадеждно.

— Ако ви се прииска да тръгнете натам, ще почувствам тласък — казваше той на краката си и чакаше.

Не, и на този завой не усети нищо, краката му бяха по-умни от него. Матис опитваше отново и отново на всяка отбивка, но резултатът винаги беше същият.

Дали Хеге щеше да приеме спокойно това, че цял ден само вървя?

Тя не знаеше нищо за „теста на краката“, беше тайна. Хеге се отнасяше с неодобрение към подобни неща.

 

 

В крайна сметка Матис стигна до магазина. Всъщност през цялото време знаеше, че отива именно там. Тук нямаше нужда от тест — бакалията се намираше на самия път, като капан, в който попадаха всички. Освен това бе почти до брега — наблизо имаше малък кей.

Вътре продаваха бонбони. А Матис обичаше бонбони. Освен това продавачът никога не му се присмиваше, колкото и глупаво да се държеше.

По това време на деня вътре нямаше никакви познати лица, само няколко туристи с велосипеди — леко облечени младежи, пиещи безалкохолно. На Матис му бе трудно да откъсне поглед от тях, но все пак се застави. Порови в джоба си и извади една скрита там монета от петдесет йоре.

— Бонбони за петдесет йоре — каза той с безразличие, сякаш бе нещо, което правеше всеки ден.

— Камфорови? — попита продавачът.

Той познаваше вкусовете му и на Матис му бе приятно, че присъстващите чуха това. Беше благодарен за този кратък разговор.

— Да, както обикновено — отговори той.

Но днес носеше със себе си и много важен въпрос.

— Ти чувал ли си горски бекас да смени мястото си на кръжене и да почне да лети право над някоя къща? — въпросът беше сложен, но Матис го бе заучил, докато идваше насам.

— Не, горските бекаси винаги летят над едно и също място — каза бакалинът. — Ако се е появил кръжащ бекас над ново място, значи това е млада птица, която сега си търси терен. Поне така мисля.

Докато говореше, продавачът бръкна с една малка лопатка в буркана с камфорови бонбони. По прозрачните му стени заблестяха златни отблясъци.

— Така ли мислиш? — попита Матис разочаровано.

— Да, така смятам. Ти какво, да не си виждал наскоро кръжащ бекас?

— О, не — не по този начин, струва ми се. Значи според теб няма нищо странно в това? Не трябва да омаловажаваш тези неща, защото те не са незначителни!

Матис лапна първия бонбон.

В този момент единият от велосипедистите каза:

— Сьорен, виж какви облаци! Сигурно след малко ще има буря.

Матис потрепери и за малко не се задави с бонбона. Погледна през прозореца и видя тъмния, плътен като стена облак, задаващ се зад хълма. Слънцето все още грееше.

— Буря ли ще има? — уплашено попита той единия турист, който бе загорял добре и обилно окосмен по цялото тяло.

Туристът го погледна с известно учудване и отговори троснато, обърнат по-скоро към пъстроцветната си компания, отколкото към Матис:

— Ще има, и то каква! А пък ние се надявахме на приятна разходка.

Вече нищо не можеше да задържи Матис в магазина. Ще има буря, към къщи, към къщи — само тази мисъл остана в главата му. Убежището му се намираше много далеч и трябваше бързо да стигне там.

Той припряно излезе от бакалията. На вратата чу как продавачът каза за него нещо в отговор на въпрос на велосипедиста. Както винаги, хората не се съобразяваха, че Матис има отличен слух. Можеше да чува дори през стена и по-далеч от всеки друг човек, особено ако трябваше да чуе нещо, което не бе предназначено за неговите уши.

— Това момче не е съвсем с всичкия си — обясни продавачът на туристите.

Значи и продавачът също. Матис изобщо не бе предполагал. Защо пък не? Трябваше да признае, че е истина. Продавачът каза само онова, което беше вярно — че главата му не е съвсем наред. Така си е. И веднага след това Матис чу:

— Но има храбра сестра, тя се справя сама с всичко.

За щастие вратата на магазина се захлопна и му спести останалата част от разговора. Може би не казаха нищо повече. А може би говореха за това как работи и как нищо не умее като другите.

Но в този момент сянката на черния облак и страхът от бурята затъмниха всичко останало. Сега трябваше възможно най-бързо да се добере до дома и да се скрие на сигурно място. Матис бързаше с всичка сила. Стискаше в длан пакетчето с бонбоните. Слънцето още не се беше скрило, прежуряше, както бе обичайно преди буря.

Зад гърба на Матис сърдито забибипка клаксон и той отскочи в канавката като захвърлен вързоп. Чу се рязък шум от спирачки и когато се изравни с него, шофьорът извика:

— Недей да ходиш по средата на пътя, идиот такъв!

Гласът бе сърдит и уплашен. През отворения прозорец Матис видя две ядосани очи. Беше напълно непознат човек.

— На косъм ни се размина — каза разтреперан гласът зад прозорчето. — За малко щях да ви блъсна, като вървите така непредпазливо.

Стъклото на прозореца се вдигна и колата набра скорост, обвивайки Матис в отровен облак от изгорели газове.

Матис преглътна пушека и продължи нататък, придържайки се към самия край на пътя. Разбираше, че човекът в колата може би щеше да каже същото и на всеки друг — просто се бе уплашил. Беше турист и не знаеше с кого говори. Матис си го повтори няколко пъти и се почувства по-уверен — на света имаше стотици милиони хора, които не знаеха нищо за него. Сякаш някаква мъгла го отделяше от тях. Беше му приятно да си мисли, че има безкрайно много хора, които изобщо не подозираха, че е глупак.

Но сега трябваше да се надпреварва с бурята. От опит знаеше, че бурите биват различни. Някои започват внезапно, други се зараждат постепенно, разрастват се, ръмжейки, и чак после стават опасни. Трети пък през цялото време стоят настрана — явно следват свой собствен курс. Няма общовалидни правила. Днешният облак нарастваше постепенно. Матис беше почти уверен, че ще успее да се прибере вкъщи навреме.

Момиченцата, които му бяха подвикнали, ги нямаше. Но онези тримата още работеха на полето.

Тя май ми махна с ръка?

Не.

Сигурно е уморена.

Сега не ми е до това, скоро ще има буря, не е време да мисля за такива неща. Пък и нямам желание. С бурята шега не бива.

Неочаквано Матис се сблъска със свой познат — или поне човек, с когото при среща разговаряше без притеснение.

Младежът вдигна ръка, сякаш Матис бе автобус, който искаше да спре.

— Стоп! Накъде си се разбързал?

— Ами я виж времето — отговори Матис неспокойно.

— Че какво му е на времето?

— Скоро ще има буря. А тогава е най-добре човек да си е вкъщи.

Младежът знаеше как стоят нещата с Матис и бурята, затова погледна към облака и каза:

— Не се притеснявай! Този облак няма да докара буря. Виж, че почти е изтънял.

Матис поклати глава, не вярвайки на онова, което чува. Тези думи целяха само да го успокоят. Страшна буря, каза велосипедистът в магазина и това със сигурност бе по-близо до истината.

Но точно в този момент облакът сякаш се повдигна и между него и върховете на планината се откри синьо небе. Беше загубил страшния си вид, предвещаващ буря. Небето под него бе удивително синьо и ведро.

— Виждаш ли? — добави младежът. — Това не е буреносен облак, скоро от него нищо няма да остане.

Матис въздъхна с облекчение.

— Искаш ли бонбони? — предложи той с благодарност.

И младежът продължи по пътя, лапнал златист бонбон.

Матис закрачи с обичайното темпо. Вече е безполезно да търси работа. Стана късно, реши той. Почувства се некомфортно, защото трябваше да се върне при Хеге и да й даде отчет къде е търсил работа. Сега, след като опасността от бурята бе отминала, Матис изпита обичайните угризения на съвестта.

Вече беше стигнал до отбивката за дома си. Сухите върхове на трепетликите стърчаха в небето. Той дори не ги погледна.

 

 

Не, не ги погледна, защото с него изведнъж можеше да се случи нещо странно и да забрави за всичко наоколо. Недалеч от дома, в края на пътеката, той видя… какво бе това?

Птица.

Насред пътеката стоеше голяма прекрасна птица.

Непозната птица. Държеше главата си високо вдигната и се обърна към Матис, който се спускаше по пътя.

Какво е това? — зашеметен помисли той.

Сърцето му бе необичайно пусто. Матис застина на място — и птицата застина. Какво е това?

Птицата стоеше на пътеката. Но сега, след като я бе забелязал, не биваше повече да остава тук и литна. Размахвайки безшумно криле, тя се скри между дърветата. Това не бе горски бекас, беше доста по-голяма птица и изобщо не приличаше на него. И се разхожда по тези пътеки?

Може би нещо се е случило? — помисли си той. С Хеге! Нищо друго не му идваше наум. Матис хукна към къщи.

Скоро видя сестра си на обичайното й място, откъдето наблюдаваше пътеката, когато той отиваше в селото. Седеше на верандата и приличаше на малко кълбо. Пръстите й чевръсто се движеха. Отдалеч това не се забелязваше, но Матис знаеше, че е така.

Той се приближи към нея и каза с ококорени очи:

— Кой беше това?

Хеге бързо вдигна глава, не разбирайки за какво говори.

— Какво ти става?

— Там, по пътеката, се разхождаше някаква странна птица — заекна той.

Хеге продължи да плете. Матис сякаш искаше да спре за малко куките й и обясни развълнувано:

— Видях голяма, прекрасна, красива птица! Тук, точно на самата пътека.

— Така ли? — доста равнодушно отговори Хеге. Но без обичайното раздразнение — сигурно по гласа му си личеше, че птицата наистина е била красива. И че тази красота се дължеше на някого, който живееше в този дом. Настана мълчание. Неочаквана пауза. Нещо, което си нямаше име.

Матис продължи разказа:

— Излетя веднага щом я забелязах.

Ето, сега Хеге щеше да зададе раздразнения си въпрос: защо се е върнал, когато трябваше да е на работа. По-добре сам да започне.

— Върнах се, понеже не си намерих работа. Знаех си, че така ще стане. А после един човек каза, че ще има буря. Само че нямаше.

— Не — отговори Хеге.

— Освен това срещнах един познат — допълни Матис.

Изведнъж му се прииска да разкаже истината. А това бе истина.

— Аха — отговори Хеге.

Не беше ядосана, просто странна. Защото необикновената птица се отразяваше толкова красиво в лицето на Матис.