Таряй Весос
Птиците (39)

39

И като знак, че никой не е обграден от отровен кръг, по пътеката се зададе едно момиче. Матис не повярва на очите си. Той даже я познаваше: през лятото заедно плевиха ряпа. Онази, същата, дето се щипеше с приятеля си. Това беше чудо — да я види да слиза по пътеката в този труден момент.

Тя идва при мен, веднага си помисли Матис, припомняйки си приключението на острова.

Но тя си имаше любим, това беше известно.

Тук никога не идваха момичета. Само Хеге. Щом забеляза девойката, Матис си помисли: Ана или Ингер? Но тя се приближи и той видя: нито едната, нито другата. Щеше да бъде прекалено хубаво. Матис все пак се зарадва, тази също я познаваше.

Това, че бяха работили заедно, го накара да се почувства свободен и уверен. През онзи ден на полето тя бе толкова добра. Оказа се, че и двамата го помнят. Момичето кимна на Матис като на познат и се усмихна. Всичките му несгоди веднага изчезнаха, а отровната гора се превърна в надежден защитник.

Преди още тя да се приближи и да го заговори, Матис неочаквано попита:

— Вие вече не се ли обичате?

Момичето се засмя.

— Кой?

— Ти и онзи младеж, който те щипеше на полето.

— И защо реши така? — попита тя. — Хората не ходят постоянно прегърнати.

Матис помръкна. Пак ли беше изтърсил някоя глупост? Като поразмисли малко, осъзна, че момичето, разбира се, е право. Тя го извади от затрудненото положение, като каза:

— Между другото, всичко между нас свърши. Ти позна.

Матис усети пробождане. Даже две — едно приятно и едно болезнено.

— Ти защо се навъси? — попита девойката.

— Не съм — измърмори Матис под носа си.

— Той е непостоянен човек — обясни тя. — Но ти веднага го разбра, нали? — добави успокояващо. Момичето имаше добро сърце.

Матис не посмя открито да излъже, като каже „да“, затова само многозначително изхъмка. Но й бе благодарен.

— А сега имаш ли си някого? — нервно попита той. — Някой нов?

— Не, почти никой — отговори момичето и равнодушно отметна глава.

— Хм — каза Матис.

По някаква неизвестна причина девойката отново се засмя, но не подигравателно. Най-накрая заговори за причината за своето посещение:

— Пратиха ме при един дървосекач, който живее у вас, мисля, че се казва Йорген. Само че вероятно не си е у дома през деня?

— Да, в гората е — унило отговори Матис. Беше сбъркал, тя идваше при Йорген.

— Тогава ще предам съобщението на теб. Ти нали няма да объркаш нищо? — изпусна се тя.

Матис се изчерви. Но тя с младежкия си егоизъм даже не забеляза.

Той не се реши да се нагърби с нейното поръчение. Страхуваше се да не обърка нещо. Още повече че се отнасяше за Йорген.

— Най-добре предай на сестра ми, тя си у дома — каза той с горчивина в гласа.

Девойката се усмихна.

— Вярно! Съвсем забравих.

Бързите й крака я понесоха към къщата. Матис се загледа подире й, отдавна вече й бе простил. Той много се промени през това лято, защото беше плувал с Ана и Ингер и защото премина направо през бурята, и защото се справяше толкова добре като лодкар. Затова можеше да прости на момичето думите, които то не би трябвало да казва.

През главата му бързо се стрелнаха планове, свързани с нея. Искаше му се да поговорят още малко. Матис се отдалечи по пътечката на разстояние, от което не можеха го видят от къщата, спря и зачака. На връщане момичето със сигурност щеше да мине оттук.

Стана така, както планираше. След малко девойката се появи по пътеката и се натъкна на Матис, сякаш той беше някакъв капан. Но тя не се смути.

— О, тук ли си? Стоиш и дебнеш кога ще си тръгна обратно?

Колко бързо умните схващат всичко, помисли си той. Почти всичко. Матис не можеше да й отговори със същия безгрижен тон, в този момент главата му бе заета от прекалено сложни, даже тържествени мисли. Пристъпи към нея и попита сериозно:

— Мога ли да те изпратя? Само малко, до шосето?

— Щом искаш — отговори момичето.

Матис каза, заеквайки:

— Да, пък и нали сега си нямаш любим.

— Не съм казала такова нещо — отговори тя. — Само казах, че почти нямам. Всъщност имам един. Донякъде.

Матис ококори очи и забави крачка. На лицето му бе изписано недоумение. Това не можа да го схване.

— Ти какво, не искаш ли вече да ме изпращаш? — попита девойката. — Щом не искаш — недей.

— Не искам?

Матис нищо не разбираше. Нима можеше да я изпрати, след като тя си има любим? Тогава защо й е Матис?

Момичето се канеше да продължи пътя си, но той вдигна ръка, сякаш посегна да хване нещо, после размисли. Това я накара да спре.

Край пътечката имаше един плосък бял камък. Откак се помнеше, Матис все минаваше край него — но сега за пръв път той сякаш се открои сред хилядите безименни предмети. Матис възнамеряваше да си върви, но този камък… Без сам да разбира какво точно иска, той посочи камъка на момичето и каза бързо:

— Плоските камъни са удобни за сядане.

Нещо в гласа му накара девойката да седне на камъка. Матис не го очакваше.

Това не може да е истина, помисли си той и седна до нея.

Камъкът беше голям и Матис се дръпна настрани, за да не я докосва. Какво искаше той? Сам не можеше да си отговори на този въпрос. Да чуе нещо. Да поседи близо до някого. Само разбираше, че не трябва да мълчи: момичето настойчиво го гледаше и го чакаше да заговори.

— Това беше умно казано, не мислиш ли? — изтърси той, без да мисли.

Момичето се галеше по бузата с една сламка. Нервно поклащаше крака. Не можеше да седи спокойно на едно място.

— Кое беше казано умно?

— За плоския камък. Че е удобно да се седи на него.

Девойката изфуча и скочи от камъка.

— И ти ли си същият? — разочаровано попита тя. Може би му се разсърди…

Разсърди му се…

— Какъв? — уплашено запита той на свой ред, без да става от камъка.

Сега тя ще си тръгне. Матис не смееше да помръдне.

— Не знаех, че не бива да се говори така — каза той.

— Добре, добре, нямам време да се занимавам сега с това.

— Разбираш ли, аз…

Но тя го прекъсна:

— Хайде, стига сме говорили за това, то не се отнася за нас. Нали?

И си тръгна. Първо му кимна приветливо и може би малко засрамено, но си тръгна.

Матис се хвана за своя спомен.

— Те съвсем не бяха такива! — каза той. — И си говорих дълго с тях.

Момичето веднага се спря.

— Кои те? За кого говориш?

— Имам предвид тях — Ана и Ингер — промълви той. — Ти чувала ли си за тях?

— Разбира се, че съм чувала.

— Цял ден плавахме из езерото и разговаряхме. Те изобщо не бяха такива.

Момичето се върна назад, погледна го право в очите и съжали за постъпката си. Очите на Матис се разтвориха още по-широко. Какво чакаше? Сам не знаеше. Но чакаше.

— Матис, миличък…

Той трепереше.

— Да?

Момичето също бе объркано. Беше надникнало в очите му.

— Не, аз… — започна тя. — Дори не знам какво се говори на такива като теб!

Като каза това, тя го погали бързо по бузата и веднага си тръгна — този път наистина, забързано и леко, — след няколко секунди вече беше изчезнала.

 

 

Матис не се и опитваше да разбере състоянието си, беше възнаграден за всичко, при това с лихвата. Водена от някаква щастлива интуиция, тази девойка бе направила онова, което не бяха направили нито Ана, нито Ингер — и затова зае особено място.

Матис дълго седя на камъка.