Таряй Весос
Птиците (4)

4

Тази вечер Хеге си легна по-рано. Или поне се прибра в стаята си по-рано от обикновено. Матис искаше да попита защо, но още преди да успее да си отвори устата, тя го прекъсна нетърпеливо:

— Недей, Матис! Почакай до сутринта. Стига толкова за днес, миличък.

Щом чу гласа й, той загуби желание да разпитва и да узнае причината. Сестра му просто не беше в настроение, нека си ляга тогава. Дали пък не бе сторил нещо нередно? Сигурно е заради историята с косата. Но нима се разсърди за това, че косата й е почнала да побелява, а пък неговата — не? В такъв случай изобщо не беше виновен.

Но Хеге го хранеше, грижеше се добре за него. И най-важното, беше умна, за което дълбоко я уважаваше.

Тя влезе вътре, без да каже нищо повече. А той остана да седи на верандата и да размишлява.

Утре трябва да се разходя до селото да видя дали няма някаква работа за мен, помисли си и още отсега се отегчи.

Ето къде е проблемът, затова Хеге е недоволна. Тя ме храни през цялата година. Вече четирийсет години, уточни Матис, понеже не искаше да омаловажава заслугите й.

Храни ме. Храни ме.

Думите бяха горчиви като листа от трепетлика.

Трябваше да ги предъвква година след година. Когато оставаше насаме, както сега, се насилваше да ги повтаря и да преглъща горчивия им вкус. От всички думи, които знаеше, тези бяха най-горчивите.

Утре ще си намеря работа.

Ако нещо не ми попречи, добави той за всеки случай.

Сред мъглата от спомени имаше много, свързани с опити да си намери работа. В някоя ферма, на полето или пък в гората. Но все се случваше нещо, което му пречеше да си изпълни задачата. И вече никой в селото не го искаше. Онези, умните, дето умееха всичко и можеха да му дадат работа, минаваха покрай него, все едно че не съществуваше.

И се прибираше при Хеге с празни ръце. Тя бе свикнала с това и никога не му казваше и една лоша дума по този повод. Но той беше бреме за нея. Със сигурност си мислеше така.

Утре трябва да се стегне. Да иде до селото и да си потърси работа.

— Някога все ще се получи — каза си строго, загледан в пространството. — Аз трябва да работя, Хеге започва да побелява.

Един глас вътре в него се обади:

Аз съм виновен, че Хеге има бели коси.

Най-сетне истината стигна до него. И той дълбоко се засрами.