Таряй Весос
Птиците (42)

42

Отвън в пристройката от много години се търкаляха заготовки за гребла. Матис така и не ги довърши, ползваше старите. Сега ги извади и започна да ги рендосва.

Новият план беше напълно сглобен в главата му и тези груби заготовки бяха част от едно цяло. Как всичко си дойде на мястото! — мислеше си той, усещайки тялото си по странен начин: съдбата му се намираше в непознати ръце.

Йорген се върна от гората и завари Матис да рендосва заготовките. Необичайна гледка.

— Ще правиш нови гребла?

— Отдавна се канех — отговори Матис.

— Смяташ пак да се захванеш с превоза по езерото? — попита Йорген, неволно приближавайки до опасната тема.

— Може би.

Матис не вдигаше очи. Не можеше да каже истината, планът щеше да пропадне, щяха да му забранят — и край! Можеха даже да го завържат.

— Това е добре — каза Йорген. — Вредно е за човек да се мотае без работа.

И после влезе в къщата при Хеге и обяда.

Греблата бяха прекалено големи и дебели, Матис ги остърга малко, за да станат бели и кръгли, и те придобиха почти завършен вид. Но все пак си оставаха заготовки — както беше по план. На тях трябваше да доплува до брега и да се спаси. Или да потъне заедно с тях и да изчезне завинаги. В това се състоеше най-важната част от замисъла му.

И тогава ще разбера какво ми е писано. Там ще се види.

На най-дълбокото място ще пробия дупка в дъното и лодката ще потъне, вече съвсем е изгнила. А аз не умея да плувам. Ще се държа за тези дебели гребла и ако ми е писано, ще доплувам до брега на тях, ще се прибера у дома и ще живея с Хеге и Йорген както преди.

Само че това няма аз да го реша.

Но е трудно, мислеше си той.

Матис си легна чак когато довърши греблата. Сега бяха бели. Всичко беше готово. И толкова странно. Оставаше да направи едно-единствено нещо.

Но не утре, помисли си той.

Защо? — сякаш настойчиво и нетърпеливо попита някой в него.

И аз не знам, отговори той. Просто така.

Лежеше на дивана си и гледаше нощното небе през прозореца.

Когато се прибра вкъщи вечерта, Хеге и Йорген ги нямаше в стаята, но от тавана се дочуваха приглушени гласове. Обикновено това бяха щастливи разговори, за каквито Матис си мечтаеше. Но имаше и други, отнасящи се за него самия, съвсем не толкова приятни — той чувстваше колко тежки бяха те за Хеге и Йорген.

Но греблата вече са готови и скоро всичко ще се изясни.

Матис прогони тази мисъл, сега не искаше да поглежда в бъдещето. И веднага си каза: това не е по-страшно от бурята!

Отгоре през цялото време се чуваха гласове. От време на време се разнасяше нежен смях и подскачаше по пода като стъклено топче. Значи така се смее Хеге, когато е щастлива! Беше ли я чувал да се смее така?

А сега заговориха за него. Защото престанаха да се смеят.

По стената почука вятър.

Пронизващ есенен вятър.

— Чувам, чувам! — високо и весело отговори Матис и седна на дивана.

Когато вятърът нахлу във вехтия им дом, той сякаш зашептя и се изпълни с тихи звуци. Дърветата въздъхнаха провлачено. По повърхността на езерото заиграха бели зайчета.

Колко хубаво!

Той се отпусна и почувства спокойствие. Утре сигурно пак ще има вятър. И ще ми попречи да го направя. Ще изляза само в тихо време. Сега мога да спя.

И той заспа — денят беше тежък и напрегнат.