Таряй Весос
Птиците (20)

20

Бълбук, каза водата на дъното на лодката, но този път силно. Матис се отърси от мислите си: беше стигнала до коленете му! Сигурно бе повредил прогнилото дъно на лодката, когато скочи днес в нея — водата се просмукваше много по-бързо от преди.

Вероятно е бил замислен твърде дълго. И не забеляза как водата залива краката му — беше топла и не я е усетил, потънал в мислите си.

За него тази вода представляваше смъртна опасност, понеже не умееше да плува. Щеше да се удави като нищо.

— Не искам! — извика той с облещени очи и започна с всичка сила да изгребва водата. Седеше потопен и се опитваше да я изгребе, изливайки зад борда по половин канче.

Още нямам четирийсет, мислеше си той, много ми е рано.

Плувнал в студена пот, Матис осъзна, че колкото и да изгребваше, тя не намаляваше, а се покачваше.

— Помощ! Потъвам! — завика той с всичка сила. — Елате! Някой да дойде бързо!

Безполезно. Беше влязъл толкова навътре, че викът му не достигаше до брега. В къщите, обгърнати от лятна мараня, не чуваха неговия зов. Колкото и да се стараеше, нивото на водата се покачваше.

После всичко се случи светкавично.

От дълбините на езерото го погледнаха две очи и се втренчиха в него.

— Не! — извика той.

Матис не можеше да отмести поглед от тези очи, вперени право в неговите. Нищо друго. Само две очи.

Не искаше да умира.

— Не искам! — извика той пребледнял.

Докато изгребваше, забеляза малкия скалист остров. Беше съвсем близко. Щеше да се спаси, ако можеше да стигне до него.

Умът му работеше бързо и ясно. Захвърли канчето и грабна веслата.

И макар лодката да бе натежала от водата, той все пак успя да я помръдне. Матис гребеше с всички сили, даже с повече, отколкото имаше. В момента изобщо не мислеше дали има сила, или не, само искаше да се махне по-далеч от тези втренчени в него очи.

— Хеге! — изкрещя той отчаяно.

Тя нямаше как да го чуе, но трябваше да извика името й. Каквото и да му се случеше, винаги викаше Хеге на помощ.

В този момент лодката се приближи до острова. Нивото на водата се бе вдигнало и тя проникваше от нови и нови цепнатини. За въдицата изобщо беше забравил.

Матис вече не крещеше, разбра, че ще успее да се добере до острова. Още малко, още малко! Размахваше веслата, целият ликуващ. Ето че стигна — спасителният каменист остров беше точно зад гърба му.

Лодката закачи дъното и спря, опряла нос в брега. Матис слезе от лодката, бе толкова измъчен, че седна на земята и избърса с ръка потта си.

За малко.

Но се размина.

Изпълни го гореща благодарност.

Островчето беше всъщност връх на неголяма подводна скала, в чиито цепнатини растеше някой и друг стрък трева. Но имаше къде да се седне. Матис се опита да спаси лодката. Първо трябваше да изгребе водата от нея, но после се отказа — не можеше сам да изтегли пълната лодка на брега. Тя все повече се пълнеше и легна тежко на дъното, цялата прогнила. Но не потъна повече — тук беше плитко и тя стоеше стабилно, опряна в скалите. Матис седна на брега. В ръката си държеше въжето на лодката.

Не му оставаше друго освен да седи. Не можеше да отплува оттук без чужда помощ. Здраво стискаше в ръце въжето. Но нямаше къде да върже лодката. Макар че тя беше заседнала на дъното и времето бе тихо, Матис не смееше да пусне въжето — ами ако изведнъж се появи вятър и отнесе тази развалина. А тя може да се ремонтира и пак да се ползва, опитваше се да се утеши Матис.

Колко приятно бе да се отпусне и отново да почне да си мисли. Всъщност това можеше и да почака. Слънцето грееше, беше добре за човек, целия прогизнал — толкова бе топло, че Матис реши въобще да не съблича дрехите. Не му се мислеше как ще се добере до вкъщи — беше спасил живота си, останалото щеше все някак да се нареди.

— Какво щеше да стане, ако не го бях направил! — каза високо и без да се притеснява. Тук, на острова, можеше да разговаря сам със себе си колкото си иска.

След голямото напрежение и тежките усилия се чувстваше отпаднал и му се доспа — тук, направо под слънцето, което така благословено грееше. А до брега щеше да се добере все някак. Рано или късно някой щеше да мине оттук и да го види. Не беше гладен, само му се спеше. Можеше да поспи, докато някой дойде и го открие.

Но се страхуваше да не изпусне въжето на лодката, докато спи. Това бе нишката, която го свързваше с всичко онова, което обича. И когато сънят започна да надделява, Матис завърза лодката за единственото подходящо нещо наоколо: за себе си. Омота въжето около единия си прасец и го завърза със здрав възел. Лодката беше заседнала стабилно, но не се знаеше задълго ли.

— Аз ще пазя теб, а ти ще пазиш мен — рече той на лодката.

След това всичко изчезна.