Таряй Весос
Птиците (46)

46

Все пак към зазоряване Матис явно бе заспал: не беше чул кога Хеге е минала покрай него на път за кухнята. Не беше усетил и кога е минал Йорген. Когато се събуди, и двамата вече бяха в кухнята. До него достигна потракване на чаши… и нещо, което моментално го разсъни:

— Днес е толкова тихо, сякаш…

Хеге каза това на Йорген, без да влага някакъв особен смисъл, просто го отбеляза мимоходом, докато му наливаше кафе и му приготвяше храна за през деня.

— Да — безразлично отговори Йорген.

— Значи днес ще може да отиде на езерото — продължи Хеге.

Матис не чу дали Йорген отговори нещо, усети само как през цялото му тяло преминава някаква трептяща нишка. Мислите му се разбягаха в разни посоки и се оплетоха. Но все пак успя малко да ги усмири и да се вземе в ръце.

Стойте си там, където сте! — заповяда той на мислите си и започна да се облича. Сега трябваше да осъществи своя план.

През прозореца Матис погледна езерото, беше все така неподвижно, както снощи, когато се разхожда навън. Само ефирната като воал мъгла леко помръдваше — беше прекрасна есенна утрин. Слънцето още не се бе показало, но скоро щеше да изгрее, да затопли земята и да разтопи остатъците от мъглата.

Матис така и не успя да овладее мислите си. Когато влезе в кухнята, всичко бе изписано на лицето му. Хеге беше сама. Йорген отдавна бе отишъл в гората. Матис се зарадва.

— Какво се е случило? — веднага попита Хеге, като видя, че тази сутрин е по-особен.

Матис поклати глава — това бе целият отговор.

— Казвай! — изкомандва тя по стар навик и той се подчини, но не изцяло.

— Едва не умрях от разни мисли — отговори Матис и каза истината.

— Само това ли?

Той потръпна.

— Седни да закусиш.

Матис се опита да хапне малко. Хеге бе удовлетворена от отговора му и не го разпитва повече. Той не я изпускаше от очи и накрая съобщи:

— Днес пак започвам да превозвам по езерото.

Хеге с радост подкрепи идеята:

— Браво на теб! Много добре!

Наистина ли толкова го бе чакала? Но после си спомни, че лодката не е много сигурна.

— Нали веднъж спомена, че лодката не е здрава. Много ли е прогнила?

— О, не е чак толкова зле!

— Провери я добре и ако е опасна…

— При тихо време не е страшно, казах ти. Когато има вятър, е друго нещо.

— Само те моля да се пазиш! — рече тя малко забързано. — Днес не съм ти приготвила храна, като огладнееш, си ела вкъщи.

— Добре — каза Матис.

Той вече бе готов, трябваше да тръгва, но се спря насред стаята.

— Има ли нещо? — попита Хеге.

— Не.

Трябваше да върви. Сега можеше да й каже толкова много неща, но не биваше. Тежко е да си тръгнеш, без да кажеш нищо.

Докато Матис се спускаше към езерото, слънцето се показа над хълмовете. Есенните му лъчи грееха, без да топлят, и от тази светлина всичко наоколо стана прозрачно. Като че ли вървенето сред окъпаната в слънце зеленина стана по-лесно. И все пак беше трудно.

Матис гледаше как денят настъпва.

— Хубав ден за гребане — каза той високо и някак напук, защото днешното спускане към езерото му се стори дълго и трудно.

Направи няколко крачки и добави:

— Днес може много хора да дойдат при мен.

Още няколко крачки:

— Това е хубаво.

С усилие преодоля добре познатия път до брега и лодката. Посрещна го мирисът на смола, разбуден от утринното слънце. Грамадните нови гребла лежаха в близките храсти и бялата им дървесина проблясваше. Матис ги сложи в лодката.

Така, всичко е готово.

Какво още?

Не…

Сега трябва да се действа бързо. Бързо в лодката. Оттласна се. Но после се огледа наоколо, някак диво, обърна лодката към брега, скочи на крайбрежните камъни и се спусна към венеца от млади брезови издънки, обграждащ брега. Хвърли се към една самотна брезичка и впи зъби в сивата й кора, горчивият брезов сок опари устните му. Никой не биваше да вижда това и то продължи само миг. За един безумен миг Матис замря край дървото, а после, сякаш освободен от нещо, побягна към лодката — следите от зъбите му по брезовата кора започваха постепенно да почервеняват.

Сега какво?

Повече нищо.

Лодката започна да се отдалечава. Матис гребеше и през цялото време гледаше онова, което напуска.