Таряй Весос
Птиците (21)

21

Този път Матис не сънува нищо. Като се събуди, не можа да разбере колко дълго бе спал. Сепна се от писклив и силен вик точно до ухото му.

Момичешки глас:

— Раз-два!

В същия момент въжето, омотано около крака му, се изпъна и го повлече към водата с мощен тласък.

Какво ставаше, за бога?

— Не! — извика уплашено той и все още сънен, седна и разтърка очи. Трябваше добре да ги потърка, бяха още слепнали.

— Хайде пак! — извика гласът. — Раз-два!

Последва още един тласък към водата. Матис се опита да се освободи.

— Пусни ме!

Чак сега разбра, че това беше шега.

Звънлив смях весело се разнесе над него. Матис си представи хубави жълти зърна грах. Момичешкият глас каза:

— Ставай, младежо, или ще се изкъпеш в езерото.

Друг глас попита:

— Защо не си изгребал водата от лодката? Вече е потънала.

Матис тръсна глава, за да се убеди, че не сънува. После удари лявата си ръка в скалата — заболя го, значи беше истина. Сърцето му подскочи и заседна в гърлото. Не, не сънуваше, до него стояха две мили момичета.

— Да те отвържем ли от лодката? — попитаха те през смях. — Изглежда много глупаво така.

— Наистина е глупаво — веднага се съгласи Матис, все още опитвайки се да подреди мислите си. — Не е нещо ново за мен — продължи той, видимо оживен. Очите му бяха станали още по-големи.

Момичетата не го слушаха. Изобщо не разбираха за какво намеква. Едното се наведе и развърза стегнатия около крака му възел. Матис плахо я погледна, усети ръката й върху голия си крак, всичко бе така ново за него — и гледката, и усещането. Най-накрая видя цялата картина: красивата, наскоро насмолена лодка, с която бяха доплавали момичетата, стоеше до неговата потънала; видя и тях самите — весели и с почернели от слънцето тела като всички почиващи. В лодката се виждаха някакви якета или други дрехи, момичетата бяха по бански, готови всеки момент да скочат във водата.

Матис бързо ги огледа. Сега бе важно да не обърка нещо. Ако развали всичко, после дълго щеше да се срамува и да съжалява.

— Сякаш е сън и виждам това, за което съм мечтал — започна той, взирайки се в далечния бряг. Не трябваше да гледа онова. — Между другото, аз съм си мечтал за много неща — неочаквано добави той.

Момичетата го погледнаха учудено.

— Охо?

— Да, но не ме разпитвайте повече за това — помоли той. — Никой не бива да знае за него.

— Добре, няма — каза едното от тях. — Ние също си мечтаем за разни неща, знаем какви могат да бъдат мечтите.

Те го гледаха дружелюбно.

От умните са, помисли си Матис.

— Виждал съм много такива като вас! — неочаквано и за себе си каза той. Трябваше да си даде тежест пред тях. — През лятото тук е пълно с почиващи — и в магазина, и навсякъде. Да не си мислите, че…

Той замълча. Само ги погледна сърдито. Смяташе, че има право да ги гледа сърдито и лошо.

Те се усмихваха все така мило.

— Знаем това — заговориха в един глас. — Разбрахме, че не си случаен младеж.

Матис бързо ги погледна, благодарен, че не знаят нищо за него. Сам се учудваше на смелостта си. Разговаряше спокойно с момичета и ги гледаше право в очите.

Но ето че пак се втренчи в далечината и попита тихо със съвсем различен тон:

— Откъде, за бога, се взехте?

Те безгрижно посочиха към обвитите в синя омара плажове, където никой не познаваше Матис.

— Живеем тук вече две седмици. Днес решихме да си направим дълга разходка с лодката в това хубаво време — обясни едната от тях.

— И тогава забелязахме острова и решихме да дойдем да поплуваме — допълни другата и му намигна. — Но щом се приближихме, видяхме нещо странно.

Недей, казваше му нещо в него всеки път щом поискаше да се обърне към тях. Погледът му все така бе прикован към брега с плажовете. Момичетата продължаваха да разказват:

— Първо решихме, че е станала злополука, но когато се приближихме, страхът ни се разсея.

— Това бе приятна злополука — каза Матис и от щастие чак изпита болка.

— Но все пак си претърпял корабокрушение — възрази едното от момичетата, — явно си потърсил спасение на острова.

Матис изсумтя.

— Това е без значение, щом вие сте тук — рече той от цялото си сърце.

— Чудесно казано! — похвалиха го те.

Тези думи ще ги съхрани в паметта си. Смятаха, че бе казано добре. А може би и умно?

— Вие виждали ли сте ме преди? — попита той и сърцето му се сви, но не можеше да избегне този въпрос. — Например по пътя или в магазина, или пък някъде другаде?

Те поклатиха глави. Беше прекрасна гледка.

— Не, ние сме отдалеч и не познаваме никого тук.

— И не сте чували нищо за мен?

— Как да сме чували, като дори не знаем кой си?

Колко бяха умни! Как само го казаха.

Въпреки че се взираше към далечния пясъчен бряг, Матис все пак виждаше момичетата с крайчеца на окото си. Забеляза как поклащат глави — не го познаваха. Прекрасно.

— Радвам се да го чуя — каза той, без да е в състояние да обясни колко безкрайно хубаво бе това.

Момичетата решиха да се пошегуват:

— Какво, да не би да ти се носи лоша слава?

Глупости. Нека се забавляват за негова сметка колкото си искат. Но въпросът, който им бе задал, беше жизненоважен.

— Защо непрекъснато гледаш във водата? — попитаха те. — Видя ли нещо?

— Не, нищо не виждам — отвърна Матис припряно.

— А може би все пак виждаш?

— Не, не е заради това — отговори той сериозно. — А за да не се поддам на изкушението.

Усмивките и погледите на момичетата помръкнаха и те притихнаха — Матис се държеше странно. Едната попита предпазливо:

— Не смееш да ни погледнеш ли?

— Точно в това е изкушението — рече той тихо и без да помръдва.

Момичето замълча. Сърцето на Матис бе разголено и беззащитно. Приятелките се спогледаха неразбиращо. Гласът му, лицето му, погледът му разсеяха като дим предишното им настроение. Бяха стреснати и притеснени.

— Можем да отидем с лодката до брега и да доведем помощ — предложи смутено едното момиче.

— Не, не! — умоляващо извика той.

Другото момиче намери изход от ситуацията:

— Ана, ще се изкъпем ли? Както бяхме решили. Сега е най-приятното време.

— Разбира се — отговори онази, която се казваше Ана. — Ще бъде хубаво.

— Чао засега! — извикаха те на Матис през рамо.

И скочиха в топлата лятна вода. Гмурнаха се, свободни като риби, и заплуваха навътре. Матис можеше безпрепятствено да ги наблюдава.

Ще трябва пак да се върнат тук, мислеше си, потръпвайки от радост. Да си вземат лодката. И ще излязат на брега.

— Дори не смея да си го представя — каза той шепнешком, докато ги наблюдаваше как се гмуркат в далечината. Бъбреха си във водата. После спряха и му помахаха.

— Хей!

Матис не помръдна. Но после бързо се изправи, вдигна сковано ръка и веднага срамежливо я отпусна.

Най-накрая момичетата се върнаха, отново бяха станали дръзки и весели.

— Наш дълг е да спасим живота ти и да те отведем до брега! — викнаха му те. Играеха си във водата, пръскаха се и ритаха така, че пръстите на краката им се показваха над повърхността.

— Много е далеч! — извика той бързо и уплашеният му възглас проехтя като изстрел. От техните думи му стана горещо.

— Ние за никъде не бързаме — отговориха те, разпенвайки водата и пръскайки се, а устните им бяха яркочервени. — Ако ни кажеш как се казваш, ще те отведем до брега. Ще те пренесем внимателно, все едно си от стъкло.

Матис поклати глава. Но те настояваха. Забавляваха се, плуваха покрай скалите и му разказваха за себе си.

— Името ми е Ана, а пък нейното — Ингер. Виж колко е лесно. Сега е твой ред.

Той поклати глава.

— Не, няма да ви кажа.

— Като не искаш — недей, но ще си останеш тук, докато се разкапеш от жегата, инатливо магаре такова — смееха се те, пръскайки вода наоколо.

— Вие нищо не знаете! — извика им той. — Престанете! Не трябва да говорите така.

Те не го разбраха, обърнаха се и продължиха да се пръскат, да се гмуркат и да се забавляват.

Само да не си тръгнат от мен, мислеше си Матис. Само да не си тръгнат! Това е единственият път. После наведе глава и отново падна духом: по-добре да си тръгнат сега. Докато още нищо не знаят за мен.

Момичетата излязоха запъхтени на брега, отметнаха коси и се спряха до лодката, за да вземат кърпи и да се избършат, после легнаха да се пекат точно до Матис — наоколо просто нямаше друго място.

— Трябва да ни извиниш — каза Ингер, — но на този остров няма къде да се скриеш, пълно е само с остри камъни. Така че ще ти се наложи да търпиш присъствието ни.

После и двете момичета затвориха очи. Слънцето ги грееше. Матис вдишваше техния аромат.

Вътре в него бушуваше истински ураган. Не можеше да помръдне. Не можеше да скочи в лодката си и да избяга, понеже беше пълна с вода. Трескаво се огледа дали наблизо не минава друга лодка, за да й махне. Но други лодки нямаше.

Слава богу, каза нещото в него.

Въпреки объркването си Матис беше убеден, че за нищо на света не би се лишил от това тук. Момичетата не знаеха кой е и затова можеше да се държи като съвсем обикновен човек. Даже се поддаде на изкушението и ги погледна — двете лежаха със затворени очи.

Какво е това?

Нещо странно. Невероятно.

Не може да е истина.

Да вдъхва аромата, който винаги бе усещал.

Да вижда всичко това.

Той се сепна, забелязвайки, че едното око на Ана проблясва между клепачите и го наблюдава. Матис веднага отмести поглед като опарен.

Такова изкушение не съм изпитвал никога досега. Какво ли би казала Хеге?

Ураганът вътре в него продължаваше да бушува. Никой не помръдваше. Голите тела излъчваха аромат.

След известно време Матис се обади, загледан в пространството:

— Пер.

И по гърба му премина хладна вълна.

Ана отвори широко очи и се надигна леко, съвсем близо до него.

— Какво?

— Пер.

Беше ужасно. Онова, което направи. Но не можеше повече да се съпротивлява.

Ингер се оказа по-съобразителна от Ана, веднага разбра какво иска да каже Матис и надигна глава.

— Значи името му е Пер. Заплашихме го и той най-накрая си призна.

Лицето на Ана грейна.

— Аха! Добър ден, Пер! Радвам се, че най-после ни каза името си.

Матис кимна, изплашен от собствената си постъпка.

— Значи ще те отведем до брега. Думата си е дума и ще си изпълним обещанието. Но хайде първо да полежим още малко тук, става ли, Пер? — попита Ана.

— Разбира се — отговори Ингер вместо него.

Ама че странно, това момиче сякаш виждаше вътре в него и знаеше желанията му. Матис бе на седмото небе.

— Да, но Хеге… — започна той и се запъна. — Не, нищо!

Но те вече бяха чули.

— Коя е Хеге? Твоята любима ли?

— Не ми е любима — сестра ми е. Но всичко е по-различно — пак се запъна Матис. — Не, това не е важно, чувате ли! При нас у дома всичко е наред, след като човек е толкова умен и съобразителен. Хеге си е такава.

— Не се и съмнявам — каза Ингер.

— Да, когато човек съобразява бързо, винаги всичко е наред — добави Ана.

— Тогава се чувства като току-що наточен нож — уточни Матис, играейки си с опасните думи.

— Ух, чак звучи страшно! — възкликнаха момичетата в един глас.

Опомни се, Матис, обади се гласът в него предупредително. Дори звучеше леко заплашително. Но това няма никога да се повтори. Не трябва да постъпвам така. Да лъжа хората. Знам. Но е за първи и последен път!

— Не можеш да поправиш стореното — каза той високо и сериозно, продължавайки мислите си.

Ингер му отвърна търпеливо:

— Това са мъдри думи.

 

 

Може би това беше щастието? Бе го споходило на този гол скалист остров без никакво предупреждение. Матис не беше направил нищо, с което да го предизвика. Оказа се, че и той може да говори умно.

До Матис лежаха две момичета, без изобщо да се страхуват от него. Можеше да ги докосне с ръка, толкова бяха близо. Слънцето ги беше позлатило заради него, позлатяваше ги от четиринайсет дни.

Трябваше да направи нещо. Нещо необичайно.

— Ингер и Ана — той произнесе за пръв път имената им.

Те се повдигнаха на лакът, изненадани от сериозния му тон и блесналия поглед.

— Да? Слушаме те — казаха те очакващо.

Никой никога не бе произнасял имената им с такава нежност. Затова и отговориха веднага толкова покорно: „Да? Слушаме те.“ Необикновен миг.

И Матис бе господар на този миг. Погледна двете девойки. После рече внимателно, сякаш се страхуваше да не разплиска онова, което го изпълваше до краен предел:

— Нищо, само толкова.

Сякаш с това беше изчерпано всичко. Момичетата го разбраха: той им каза онова, за което дълбоко в душите си копнееха. И го направи във форма, която те приеха.

— Пер — отвърнаха те от своя страна. Гледаха безпомощното му лице, което сега беше преобразено. От жалко и нещастно бе станало необяснимо красиво. Никой не помръдваше.

 

 

Това не можеше да продължи дълго. И Матис го знаеше. Бурята, която заплашително се надигаше у него, започна да приближава. За да се освободи, бе необходима твърдост.

— Ингер и Ана — каза той със съвсем различен тон и момичетата се разтревожиха.

— Какво има? — попита Ана малко уплашено.

— Толкова добре си прекарваме тук — добави Ингер. — Не можем ли да полежим така още малко?

Ана се огледа наоколо: водата, плажовете, синята омара, хълмовете — целият прекрасен ден, в който включваше и собственото си благоуханно тяло, — и рязко се обърна към Матис.

— Ако ти не живееш в рая, тогава не знам — каза тя, притеснена от вперения в нея поглед.

— Не е толкова лесно да се живее тук — изтърси Матис, без да мисли.

— Какво имаш предвид?

— Вие нищо не знаете! Вие мислите по друг начин, не като мен.

По лицата на момичетата беше изписано нежелание да говорят за това.

— По какъв начин?

— Не забелязахте ли нещо странно у мен? — попита той. Постоянно, без покой се въртеше все около тази тема.

Ана му отговори бързо и решително:

— Не желаем да знаем за теб повече от онова, което вече ни е известно, Пер. Така че замълчи!

А Ингер добави:

— Да, замълчи!

Това го накара да млъкне, притихна даже онзи глас, който се обаждаше някъде отвътре. От Матис повече не се изискваше твърдост. Тези момичета бяха възхитителни.

— Добре, разбрахме се — съгласи се. — Когато човек мълчи, не казва нищо излишно.

Стори му се, че това бяха умни думи.

Момичетата кимнаха утвърдително.

Сега се смееха, освободени от нещо, което бе крехко, объркано и сложно едновременно. Пръстите на краката им докосваха водата.

— Наистина много се радваме, че ти се оказа на този остров днес — каза Ингер.

Матис погледна очаквателно Ана.

— Аз също се радвам — добави тя бързо.

— И аз — заключи Матис, сякаш нищо не се бе случило.

— А сега ще те откараме до брега — казаха те и се изправиха. Матис едва не ослепя.