Таряй Весос
Птиците (45)

45

Но вятърът спря.

Матис се събуди през нощта и още преди да успее да се отърси от съня, разбра, че няма вятър. Беше утихнал, без да спази обещанието си. Дърветата мълчаха, не се чуваше шумолене на листа.

Само не през нощта! — беше първото, което си помисли Матис. Никога не съм казвал, че ще го направя през нощта.

Рано сутринта вятърът можеше пак да задуха. Сега беше утихнал, както става нощно време.

Блестяща лунна светлина заливаше прозореца. Имаше пълнолуние — както в онази нощ, когато Матис прекоси езерото. Той още веднъж си повтори, че нощем понякога вятърът спира, но това не помогна. Вятърът беше утихнал някак по различен начин. Глупости, откъде мога да знам, нали спах.

В къщата не се чуваше нито звук.

Интересно, къде ли е сега Хеге — в своята стая или при Йорген? Това не ме засяга, строго си каза той. Стига ми, че вятърът е утихнал.

Матис не можеше просто да лежи и да чака, трябваше да излезе навън и да погледне. Той се облече безшумно в мъртвешки тихата къща. И тръгна.

Лунната светлина беше прокарала по езерото познатата пътека. Водата беше гладка, дори и най-малък полъх не докосваше нейната повърхност. Езерото никога преди не е било толкова безкрайно. Матис го гледаше като омагьосан.

Гледаше също и гората, и зеления склон, и поточето с обрасло с билки корито. Да мога да пия вода от поток, помисли си той изведнъж.

Тръгна през мократа от роса долчинка надолу към потока. Това беше всъщност миниатюрно поточе, то не каза на Матис нищо, само някак тихичко изхлипа.

Матис не искаше да се навежда над водата, не искаше да вижда в нея лицето си, което му се струваше застинало и странно, а в същото време му се искаше да види отражението си в ярката лунна светлина.

Докато гледаше неподвижното езеро, Матис отчетливо чу въпрос: кой от двата изхода предпочиташ? Кой знае какво ще се случи в лодката? Никой.

Не желаеше да мисли за това. Не можеше. Вдигна глава и каза високо и строго, сякаш се обърна към блестящата луна:

— Това вече не зависи от мен, сега вместо мен решава то. То ще направи избора!

Така каза на луната. И се запъти по склона към оградата, към купчинките пръст, към всичко онова, което бе тъй удивително и неизразимо — и преди, и сега! Целият ми живот, помисли си той, но бързо прогони тази мисъл. Не за това сега!

Все пак приседна върху една купчинка. Имаше ги толкова много наоколо, изглеждаха добри и приветливи и на Матис му се прииска да поседи тук малко. На тази светлина той приличаше на призрак, въвлечен в тайнствената игра на луната и сенките.

Скоро му стана хладно и тръгна през поляната към къщи. Отново си легна. Но не можеше да заспи.

Дъното, помисли си той. Накрая стигна и до него. Но то може да бъде най-различно. Тревисто. Пясъчно. Заблатено. Каменисто. Или такова, каквото никой не е виждал.

Ами ако е друго? — с отчаяние си помисли и му стана страшно.

Значи там ще отида? — попита той, вкопчвайки се тази мисъл.

Да! — отговори си сам.

Не можеше да заспи. Вятърът беше утихнал.