Таряй Весос
Птиците (30)

30

Ден след ден Матис гребеше из езерото. Нямаше желаещи за превоз. Но лодкарят въпреки това трябва да е на пост и да чака.

Това дори му харесваше. Затова пък Хеге му харесваше все по-малко. С всеки изминал ден ставаше все по-строга с него. Всичко, което Матис правеше или говореше, беше неправилно. Веднага щом останеха насаме, почваше да му се кара.

— Ох, не може така! — каза му веднъж. — Набий си го в главата!

Сега тя се стараеше винаги да е добре облечена. Матис често я виждаше как се гласи пред огледалото, вместо да използва всяка минута, за да плете осемлистни рози.

Започна да се сресва по различен начин и това дори му харесваше. Момичетата имаха красиви прически. И все пак донякъде го тревожеше.

— Ще излизаш ли?

Хеге се сепна, толкова дълбоко се беше замислила.

— Не.

— Тогава за какво се гласиш така?

— За нищо. Но ти следиш всяка моя стъпка — добави тя.

Той се засрами, истина беше.

И все пак се стараеше да бъде по-красива отпреди. Облича се така заради онзи дървар. Защо? Няма да си мисля за това! — реши твърдо Матис.

Тези неща обаче не правеха никакво впечатление на дърваря. Матис беше доволен. Йорген ходеше в гората на работа, връщаше се и бе все така затворен в себе си през цялото време.

Няма никаква опасност.

Не искам да мисля за това.

Матис се опитваше да държи тези мисли на разстояние от себе си.

 

 

Една съботна вечер Йорген се спусна по стълбата от тавана и отиде при Матис. За Матис това бе един обикновен работен ден — с празна лодка. Току-що се бяха навечеряли. Матис седеше на дивана, а Хеге беше в стаята си. Сигурно се кипри пред огледалото, помисли си той с неприязън. Навън грееше луната. Точно в този момент Йорген слезе от тавана: тичаше толкова бързо, че Матис чак затаи дъх.

— Мисля, че трябва да отидеш на езерото! — каза му Йорген.

Матис скочи.

— Викат ли ме?

От спалнята се показа Хеге. Пременена.

Йорген беше объркан, сякаш сам не вярваше в това, което говореше:

— Не съм сигурен… Струва ми се, че… Може би на някого му се налага да премине отсреща и…

Матис се развълнува.

— Ето че се случи! — каза той тихо.

Йорген изпитателно го гледаше.

Ето го — нощният превоз, който така плашеше. Колко пъти си бе мислил за него! Лодкарят трябва да бъде готов на всичко.

— Сигурен ли си, че добре си чул, Йорген? — попита той. — Знаех си, че все някога ще ми се наложи да работя и нощем. Хеге ме предупреди.

По стар навик Матис я погледна. Тя се обърна, бързо отиде до прозореца и се загледа навън.

— Да, лодкарите никога не почиват — каза Йорген. — Работят тогава, когато има нужда от тях.

Матис кимна. Започна да се приготвя някак тържествено, облече си топли дрехи, взе си шапка. Накрая се обърна към Йорген и Хеге, която стоеше гърбом:

— Ще разберете, когато се върна. Засега нищо повече не мога да ви кажа. Но сигурно няма да е скоро.

— Да, може да ти се наложи да отидеш до другия бряг, ако тук няма никого — каза Йорген.

Матис излезе навън.

Беше го страх. Но не искаше да го показва пред Йорген. Ще отида на езерото, нека Йорген види това.

Навън кървавочервената есенна луна осветяваше зелената трева. Неизразимо красиво. Матис виждаше тази красота, но нямаше време да й се отдаде — бързаше да стигне до лодката. На брега никой не го чакаше, наоколо бе тихо, но той беше дошъл тук, защото повярва на думите на Йорген. Не можеше умният Йорген да е сбъркал.

Лек ветрец премина по водата. Тя слабо се плискаше, проблясваше между камъните на лунната светлина.

Ами ако този път лодката не издържи? Онзи път едва докара Йорген. Оттогава винаги плаваше сам в нея.

Какво пък, щеше да му се наложи да изгребва водата — на онзи, който и да е той. Едва ли беше обикновен човек.

От такъв, който вика лодкар нощно време, може да се очаква какво ли не. Но който и да е, ще го превозя точно по права линия, ще види той! Всички ще видят! — каза си Матис решително и избута лодката във водата.

 

 

От средата на езерото червената луна не изглеждаше вече така огромна. Затова пък беше толкова красиво, че на човек можеше да му се прииска цял живот да бъде нощен лодкар, а пък денем да спи.

Матис спря и вдигна греблата, които блестяха над водата. Заслуша се към брега. После пак почна да гребе. Лекичко, за да не пропусне зова.

Но зов нямаше. Сигурно е пак на западния бряг, реши той. И насочи лодката натам. Времето минаваше. Матис не усети кога се озова на самия бряг. Беше преплавал цялото езеро, без да чуе нито звук.

Тук, под склоновете, го изпълни странна тежест, както ставаше с него преди буря. Но продължи да гребе, докато дъното на лодката не застърга по пясъка.

Сега трябва да се обадя, че съм тук.

Не, прекалено страшно е. Достатъчно е, че дойдох дотук посред нощ.

Но онова, което командваше лодкаря, му каза: трябва да го направиш, Матис. Обади се, че си тук. Като си се хванал с тази работа…

— Ееей! — викна той с треперещ глас. Викът странно се пречупи по средата. По челото на Матис изби студена пот. Вместо да стане и да кресне с всички сили, той се сви на пейката.

Сега малцина биха пожелали да са на мое място, помисли си.

Склонът беше безмълвен.

Хайде още веднъж, Матис…

— Ей! — с жалък глас извика той.

В дърветата се обади нощна птица.

Не му трябваше повече. Матис хвана греблата и загреба така, че наоколо се вдигаше облак от пръски, беше го обзел панически страх. Гребеше, без да мисли за нищо, и чак когато се отдалечи от брега, спря: страхът започна да отстъпва по малко. Задъхан, Матис си почина известно време.

Ясно е, че няма никой за превозване. Излъгаха ни и двамата. И Йорген, и мен, мислеше си Матис. Но кой ни излъга?

Заплава бавно към родния бряг, дълбоко озадачен. А нощта бе все така красива.

 

 

Беше вече късна нощ. Хеге го чакаше на стълбите сама. Още не си беше легнала? Какво се бе случило? Още беше облечена със същите дрехи.

— Случило ли се е нещо, Хеге?

Тя поклати глава.

— Колко хубаво, че най-после се прибра — каза тя.

Значи заради него беше стояла толкова до късно, безпокоеше се. Стана му горещо при тази мисъл.

Той влезе след нея в стаята, където лампата още светеше, и се спря поразен: на лунната светлина не беше го забелязал, но сега видя как лицето на сестра му направо сияеше от щастие.

— Матис — каза тя без никаква причина.

— Какво?

— Не знам — отвърна тя.

Обзе го спокойствие и благодарност: имаше добра сестра, която стоеше и го чакаше да се прибере цял и невредим след рискованата си игра с вълните.

— Можеше да си легнеш — каза той. — Не беше толкова опасно, колкото си мислиш.

— Кое? — запъвайки се, попита Хеге.

— Как кое? — учуди се той. Ама че е странна, вече беше забравила за какво говорят. — Все пак добре е, че си стояла да ме чакаш — каза Матис с благодарност.

Хеге му кимна, но изглеждаше много особена.

— Само не ме изоставяй! — каза той изведнъж.

Тя не отговори. Но той не се нуждаеше от отговор.