Таряй Весос
Птиците (2)

2

Братът и сестрата седяха на верандата на неугледния си дом, в който живееха сам-сами. Беше топла юнска вечер и гредите на къщата лениво благоухаеха след горещия ден.

Бяха седели дълго, без да продумат, преди да заговорят за светкавицата и работата. Просто така — един до друг. Матис се беше втренчил във върховете на дърветата със застинало изражение. Сестра му бе свикнала да го вижда в тази поза. Знаеше, че няма смисъл да му прави забележка, иначе отдавна щеше да го помоли да престане.

Двамата живееха тук някак сами за себе си — наоколо нямаше други къщи, но оттатък горичката минаваше път и имаше голямо село. Откъм тази страна проблясваха водите на обширно езеро, чийто отсрещен пясъчен бряг изглеждаше много далечен. Езерото стигаше чак до хълма, на който се намираше къщата. Там долу Хеге и Матис си имаха малък кей и лодка. Парчето земя край къщата беше разчистено и оградено, то им принадлежеше, но отвъд оградата нямаше нищо тяхно.

Тя не знае какво гледам в момента, мислеше си Матис.

Изкушаваше се да й разкаже.

Че те тук всъщност са четирима — двама Матис и две Хеге. Без Хеге изобщо да подозира.

Но си замълча.

Отвъд оградата, насред зеления елшак, стърчаха две сухи трепетлики с голи изпокършени върхове. Издигаха се, плътно притиснати една до друга, и хората ги наричаха Матис-и-Хеге, но не открито, не пред тях. Матис случайно го беше чул. Произнасяше се като една дума: Матис-и-Хеге. Сигурно го бяха измислили много преди Матис да го чуе.

Две изсъхнали трепетлики, една до друга сред свежите зелени върхове на елхите.

Матис кипеше от възмущение и не можеше да престане да ги гледа. Но не биваше да разкрива тайната на Хеге, решаваше така всеки път, когато седяха отвън. Тя само щеше ужасно да се ядоса, а пък дърветата и бездруго вече бяха назовани така…

В същото време Матис чувстваше някаква своеобразна грижа за себе си, щом дърветата още бяха там. Те само пречеха и от тях нямаше никаква полза, но въпреки това собственикът не идваше да ги отсече пред очите на Матис и Хеге, за да ги изгори после в печката си. Щеше да е някак много грубо, все едно да убие хората, чиито имена носеха. Затова не ги пипаше.

Искам някой ден да се срещна с този човек, казваше си Матис. Но собственикът изобщо не идваше тук.

Матис продължаваше да размишлява.

Какви ли мисли са се въртели в главата на онзи, който на шега е дал на дърветата техните имена? Нямаше как да разбере. Можеше само да гадае, докато седеше на верандата през летните вечери. Но е бил мъж, онзи, дето го е измислил. Матис не искаше да допусне, че го е направила жена, към жените той беше добре настроен. Най-много го възмущаваше това, че бяха сравнили Хеге с някакво сухо дърво, та тя изобщо не изглеждаше така! Всеки можеше да го види. Хеге беше толкова съобразителна и умна…

Кое го караше да изпитва такава дълбока болка?

Ти сам знаеш, каза си той. Отговорът бе малко безсмислен, но беше самата истина.

Не трябваше да гледа натам, да обръща глава в тази посока. А аз правя точно това — първото нещо, щом отворя очи, и последното, преди да си легна, е да ги погледна. По-объркано не би могло и да бъде.

— Матис?

Той се откъсна от мислите си.

— Какво виждаш? — попита тя.

Добре познаваше тези нейни въпроси. Не биваше да седи така, не трябваше да прави това, не трябваше да прави онова, трябваше да се държи като всички хора, а не като Глупака, както го наричаха и комуто се присмиваха, щом отидеше да пита за работа или за нещо друго.

Матис бързо обърна очи към сестра си. Странни очи. Винаги бяха такива объркани, боязливи като птици.

— Нищо не виждам — отговори.

— Не ти вярвам.

— Ама и ти си странна — каза й. — Ако всеки път, щом се загледам, виждах разни неща, къде щеше да се побере всичко? Тук щеше да е претъпкано.

Хеге само кимна. Беше го върнала към реалността и можеше да продължи заниманието си. Тя никога не седеше на верандата без работа, както правеше Матис. Имаше сръчни ръце, плетенето много й се удаваше и бе доволна от този факт.

Матис гледаше с уважение на работата й, защото от нея се издържаха. Така си беше. Самият той нищо не печелеше. Никой не искаше да го наеме. Викаха му Глупака и се присмиваха, щом станеше дума за Матис и работа. Това бяха две несъвместими неща. В кипящото от трудолюбие село се носеха много истории за това, как Матис Глупака искал да се захване с работа — всичко било само празни приказки.

Удрям с клюн по камък, хрумна му внезапно и той потръпна.

Как така?

Но всичко изчезна.

Образът и думите прелетяха през него. И също така внезапно изчезнаха — вместо тях пред Матис се издигна плътна стена.

Погледна крадешком към сестра си. Не бе видяла нищо. Седеше си там — малка и спретната, само че не в първа младост, беше на четирийсет години.

Ами ако й разкажеше за тези неща? За клюна и камъка — не, тя нямаше да разбере.

Хеге беше седнала плътно до него и погледът му се спря на гладката й тъмнокестенява коса. Тогава изведнъж откри, че тук-там в нея се прокрадват и няколко сиви косъма. Дълги сребристи нишки.

Може би днес зрението ми е като на ястреб, помисли си той с радостно учудване. Досега не ги бях забелязал. И веднага възкликна:

— Хеге, ама че работа!

Тя бързо вдигна очи към него и успокоена от тона му, се включи в разговора:

— Сега пък какво има?

— Започнала си да побеляваш!

Тя сведе глава.

— Аха.

— Видях бели косми. Досега не ги бях забелязвал. Ти знаеше ли?

Тя не отговори.

— Твърде рано ми се струва. Та ти си едва на четирийсет. И вече побеляла.

В този момент Матис почувства нечий поглед върху себе си. Не беше на Хеге. Нечий друг. И пронизващ. Може би все пак бе на Хеге. Той се изплаши и разбра, че е сторил нещо нередно. Макар че — защо? Просто си е наблюдателен.

— Хеге!

Тя най-после вдигна очи.

— Какво искаш?

Той забрави какво щеше да казва. Вече не усещаше погледа върху себе си.

— Не, нищо, просто така. Продължавай да си плетеш.

Тогава тя се усмихна:

— Е, това беше добре, Матис.

— Значи всичко е наред? — попита той плахо. — Нищо, че ти казах, дето имаш бели коси?

Хеге отметна глава някак бодро и едновременно решително.

— Няма страшно. Знаех го и без да ми кажеш.

През цялото време куките й проблясваха, без да спират. Сякаш се движат от само себе си цял ден, помисли си Матис.

— Умът ти е като бръснач — рече, за да заглади казаното преди малко.

Пак беше произнесъл една от онези думи, които го привличаха и примамваха. Имаше много такива остри, опасни думи. Не бяха за него, но крадешком успяваше да ги вмъкне в речта си. Беше толкова приятно да ги използва, сякаш лазеха по езика и гъделичкаха черепа му. Тези думи бяха доста опасни.

— Чу ли ме, Хеге?

Тя въздъхна.

— Да.

Само толкова. Не, не беше в неин стил. Може би похвалите му й дойдоха в повече?

— Прекалено рано е за бели коси — мърмореше си той тихичко, така че да не го чуе Хеге. — Ами моята коса? Трябва да я погледна, докато не съм забравил.

— Ще си лягаш ли, Матис?

— Не, аз само… — за малко да каже, че отива да се погледне в огледалото, но се спря. И влезе в къщата.