Таряй Весос
Птиците (28)

28

От днес Матис беше лодкар. За него тази мисъл бе голяма утеха.

Езерото беше гладко като огледало и го очакваше.

Вероятно Хеге отдавна беше измислила това с превоза на хора, само че едва сега му го каза. Дълбоко в себе си Матис знаеше защо му беше измислила това занимание: просто й бе омръзнало да го гледа как по цял ден се шляе без работа. Просто искаше да се отърве за малко от него. Но Матис й бе толкова благодарен за предложението, че причините изобщо не го засягаха.

Тя намаза с масло няколко филии хляб и ги загърна в хартия.

— За мен ли са?

— Да, нали излизаш за цял ден? Или мислиш скоро да се връщаш?

— О, не, не! — възрази той. Звучеше така, все едно й даваше обещание.

Хеге му обясни какво правят истинските лодкари, докато са на работа:

— Дори и никой да не дойде или да не му махнат от другия бряг, той трябва търпеливо да стои и да чака.

Матис я погледна и тя изведнъж се изчерви. Участваше в нещо, което не й допадаше.

— Сигурно трябва да превозвам в най-тясната част на езерото? — попита той, готов да тръгва.

— Мисля, че е така.

— Ами ако няма най-тясна част? Какво да правя?

— Тогава просто греби напред-назад — посъветва го Хеге и това му хареса.

На излизане каза, както е прието в такива случаи:

— Ще се прибера довечера.

Тя кимна.

Всичко беше наред.

 

 

Матис седна в лодката и приготви греблата. Сега му оставаше само да чака.

От тази страна на езерото нямаше никой, който да иска да се прехвърли на другия бряг. Но Матис трябваше да наблюдава и двата бряга, затова скоро започна да гребе из езерото. Нямаше определено разписание, което да спазва, пък и му се искаше да изпробва лодката след ремонта. Беше повече от прекрасно, че най-после успя да си намери постоянна работа. Край на униженията из чуждите ферми, край на непоносимия труд заедно със силните и умните. Ето това е работа за мен, мислеше си, накланяйки се назад и правейки широки загребвания. Когато спечеля достатъчно за нова лодка, ще захвърля това старо корито. Колкото по-хубава е лодката, толкова повече хора ще поискат да пътуват с мен. Тогава може би ще дойдат и онези, които особено ми се иска да возя.

Гребеше точно по права линия. Мислите му си бяха на мястото. Сигурно съм роден да плавам с лодка, каза си той. И колко време пропилях във всякакви други занимания!

Най-добре да ида на другия бряг и там да почакам.

Но когато стигна брега край синкавите западни склонове, се оказа, че и тук няма желаещи за превоз. Нормално е, работя едва за първи ден. Когато хората разберат, че на езерото вече има превоз, всичко ще потръгне.

Матис бавно гребеше покрай гористия бряг и се оглеждаше дали към плажа не се спуска път отнякъде. Е, какво пък, ще се наложи да чака не край пътя, а на място, където можеше да спре с лодката. Лодкарите трябва винаги да чакат, беше казала Хеге.

Той беше в добро настроение, легна на дъното и обърна лице към слънцето. От лодката се носеше силен приятен мирис — на напоени със смола парцали, с които вчера бе запушил всички дупки. Камъните на брега се бяха нагорещили и също миришеха приятно по свой начин.

Матис блажено се протегна.

Ама че странно — лежа си тук в лодката и в същото време работя!

Трябваше да се засмее.

Дълго лежа така, но никой не дойде. Накрая Матис тласна лодката и загреба към своя бряг. Може през това време там да се е появил някой и да го чака. Хората сигурно бяха научили новината и щяха да го забележат как гребе по права линия, сякаш следва някакъв маршрут.

Не е лесно да си лодкар — трябва да успяваш да бъдеш и тук, и там. Но как можеше да го постигне?

Харесваше му да си повтаря думата „лодкар“ — сега това бе неговата професия и звучеше солидно. Сигурен съм, че на езерото няма друг лодкар, който да гребе по по-права линия от мен. По-право от най-правото нямаше. Жалко, че следата от лодката му не оставаше във водата, щеше да е хубаво да се вижда няколко дни.

Когато най-после стигна своя бряг, и там нямаше хора. Прииска му се да остави работата за пет минути и да изтича при Хеге, но се въздържа. Изпълнен с чувство за дълг, слезе на брега да хапне. Този път Хеге нямаше в какво да го упрекне. Матис повече нямаше да й бъде в тежест — лежеше на земята и хапваше полагаемия му се обяд.

 

 

Ууу…

Матис се заслуша.

Всъщност през цялото време напрегнато се ослушваше. Май някой подвикваше там, на западните хълмове? Той престана да дъвче, за да чува по-добре. И с пълна уста дълго се вслушва в тишината. Не, никакво подвикване не може да се чуе от такова разстояние. И все пак там някой подвикваше!

Матис бързо загреба по посока на гласа. Може да го вика някой познат. Например Хеге, ако не беше невъзможно, понеже точно в момента тя бе другаде.

— Да, това е Хеге… подвиква от другия бряг… — мърмореше той и изведнъж рязко спря греблата.

Подвикват?

Викат ме още първия ми ден! Кой ли крещи така, че да се чува през такова голямо езеро? Направо ме хваща страх. Не, но това е Хеге…

Глупости!

Добре че сега не е нощ. Макар че на лодкарите им се налага да работят и нощем. Могат да ги повикат по тъмно, също както и по светло.

Във всеки случай подвикването престана. Матис гребеше с всичка сила, беше се изпотил от жегата. Но това нямаше значение. Тази работа не може да му се опре — ето кое е главното. Мислите не му пречеха да гребе.

Но на брега беше пусто. Никой не се виждаше или чуваше. Полегатите западни склонове бяха обрасли с дървета почти до върха. Тук нямаше къщи, само гора. Никакви хора, само пустинният планински простор.

Но кой тогава подвикваше?

Никой, разбира се, при такова разстояние викът не се чува, строго си каза Матис. И все пак в действителност не е така! Той сериозно се възприемаше като лодкар и беше сигурен, че не след дълго ще се появи някой. Лодкарите са принудени да превозват какви ли не хора. Но склонът бе пуст. Тогава кой го зовеше толкова силно, колкото не бе по силите на обикновен човек?

Може би лодкарят трябва да известява за пристигането си?

Матис се изправи в лодката и плахо извика:

— Ей!

Отговори му само ехото, никой друг.

— Тук съм! — извика Матис, обърнат към слепия склон, криещ хиляди тайни.

Никой не се показа на брега. На никого не му трябваше лодкар.

Тук нещо не е наред, помисли си Матис.

Това е неправилно.

Хеге ми каза, че трябва да се чака дълго, опита се да се утеши Матис.

И все пак някой ме викаше, наистина!

Той слушаше, а наоколо всичко беше тихо, чуваше се само предпазливо шумолене.

Сега му викаха от другия бряг. От онзи, където бе къщата им. Същият глас, който се чуваше на всякакви разстояния. И отново бе гласът на Хеге. Сякаш викаше лодкар.

— Дааа! — изкрещя Матис и треперейки, обърна закърпената си лодка в другата посока. — Но е далече!

Явно през първия ден винаги е така, мислеше си той объркан.

И отново загреба през езерото. Макар и не толкова бързо, защото вече се бе уморил. Но ще превозя всички желаещи, обеща си той.

 

 

Матис все така гребеше по права линия. Ръцете му работеха безпогрешно. Гребеше мълчаливо и като стигна на своя бряг, с ужас откри, че там никой не го чака. Само обичайната гледка — пустият склон и тяхната къща. На Матис му се сви гърлото от страх. Родният бряг го изпълваше с ужас и тревога. Оставаше му само едно: да хукне към къщи при Хеге. Той вече не вярваше, че тя го зове.

 

 

Матис завърза лодката и се заизкачва към къщата. Нямаше желание да се оглежда.

Хеге си плетеше спокойно и невъзмутимо. Не личеше да е недоволна от ранното му завръщане. Тя каза сякаш в пространството:

— А, ти се върна!

— Не е това, което си мислиш! — отвърна той. — Днес с езерото нещо не е наред.

— Наред?

— Ти през цялото време ме викаше там! Как ще го обясниш?

— Не говори глупости, Матис!

— Когато съм на единия бряг, ми викат от другия! С твоя глас! И се чува през цялото езеро. Това според теб наред ли е?

— Никой не вика там — каза тя бързо. Ясно беше, че това не й харесва.

— Но аз го чух!

— Просто си толкова погълнат от новата си работа, че ти се причуват гласове. Не трябва да си напрягаш слуха толкова. Сега се върни там, все едно нищо не се е случило. Всичко е наред с езерото.

Той се успокои от думите й.

— Аз нямах намерение да се отказвам от работата си.

— Знам. Върви!

Успокоен, Матис се върна обратно на брега. Но едва беше стигнал до лодката, когато започна да чува най-различни странни звуци. И сред тях се открояваше онова, което му се искаше да чуе: същият властен глас, викащ лодкаря. Гласът на Хеге.

Сигурно е, защото за пръв път в живота си имам постоянна работа, разсъждаваше той. Затова ми се причуват разни неща. И Хеге каза така.

А на него му се искаше някой да го повика с лодката. Само че не можеше да разбере защо тези, които го викаха, не се показват. Но сигурно скоро и това щеше да се промени.

Тази работа изобщо не е лека. През първия ден искат да ме изпитат дали ставам за нея. Идвам! Идвам!

Матис обърна лодката и пое към далечните склонове от западната страна — още един изтощителен курс.

Виковете повече не се чуваха.

Когато най-после достигна брега, ръцете го боляха. Матис бе готов за срещата с пустия бряг и с всичко, което можеше да го уплаши. Денят беше започнал вяло, сега стана напрегнат. Но изпитанието си е изпитание — лодката застърга дъното, Матис се изправи и направи нещо, за което дори не си беше помислял.

Обърна се с лице към брега и извика на непознатото:

— Щом ме викаш, значи си тук!

Беше изтощен и премалял от напрежение, но стоеше в цял ръст, сякаш по-висок от обикновено; подпираше се на греблата, готов веднага да се оттласне от брега, ако се появи нещо прекалено страшно.

— Ела тук! — извика той.

Никой не се показа. По склона имаше хиляди тайни места. Матис едва се държеше на крака, пребледнял от страх, че на брега няма жива душа.

— Тук съм! — извика той. В главата му шумеше нетърпимо.

— Дааа! — дочу най-после отговор. Някъде навътре в гората. Едно-единствено „дааа“.

Матис подскочи като опарен. Това не беше Хеге или някакъв въображаем глас. Нямаше никакво съмнение, че му отговори човек — такъв като него: беше мъжки глас.

 

 

Кой ли го викаше?

Във всеки случай беше човек.

В гората бе тихо, но някой се спускаше към брега.

Матис стоеше както преди, готов да побегне при първата опасност. Никой не е казал, че лодкарите не могат да бягат. Той оттласна лодката от плитчината и тя започна да се поклаща с вдигнати във въздуха гребла.

Сигурно на лодкарите често им се налага да чакат така, мислено си каза той, оправдавайки се.

— Уф! — въздишаше от време на време Матис. — Уф!

Междувременно неизвестният, прикрит от гората, се спускаше по склона. След целия страх с виковете сега трябваше да преживее и това, макар че сигурно бе нормално. Нали и то си беше изпитание и Матис искаше да го издържи.

— Ей! — извика той, за да даде знак къде е.

— Виждам! — отговори другият, вече много по-близко отпреди.

Мъжки глас.

Ето го и него.

Неочаквано от храстите, растящи до самия бряг, изскочи млад мъж. Щом забеляза Матис, му махна и се запъти към него.

Матис се размърда, сякаш искаше да отърси от себе си глупавия страх, както се изтръсква мокра от дъжд шапка. Кого беше очаквал да види?

Човекът, който се показа на брега, изглеждаше обикновено: мъж с раница на гърба. Матис обърна лодката с кърмата към брега, за да може човекът по-удобно да седне в нея. Колко приятно бе да превозваш първия си пътник!

— Лодкар ли търсиш? — побърза да зададе въпроса си Матис още преди мъжът да е заговорил. — Тук, на това езеро, аз превозвам хората.

Непознатият беше доволен.

— Провървя ми — каза той. — Времето беше хубаво и реших да мина през планината, а после да вървя по брега, докато не срещна някого. Все някой ще ме прекара през реката, мислех си аз — срещу заплащане, естествено. Нямах представа, че тук е толкова безлюдно, за пръв път съм по тези места.

— От днес вече има постоянен превоз през езерото — каза Матис. — Днес ми е първият ден. А ти си първият ми пътник. Къде искаш да те откарам, точно отсреща ли? Там отсреща е домът ми. Живея там. Заедно с Хеге, разбира се.

От радост Матис говореше припряно и несвързано. Но непознатият дори не обърна внимание.

— Все ми е едно къде — отговори той малко странно. — Само по-бързо да стигна до другия бряг. Лодката ти обаче ще издържи ли двама? Съмнявам се. Не прилича особено на лодка за превози.

С тези пренебрежителни думи той се качи в лодката и свали от гърба си тежката торба. От нея стърчеше брадва — явно човекът бе дървар, който си търси работа. Суров и силен дървосекач с мускули, които сигурно можеха да скъсат ризата, ако ги стегне. Поне така изглеждаше.

— Не говори така за лодката — каза Матис. — Днес ми е първият ден, още не съм спестил пари за нова. Не съм спечелил нито едно йоре.

— Тогава от какво живееш? — попита мъжът и без да очаква отговор, се остави да го возят обърнат настрана.

Сега Матис имаше възможност добре да го разгледа. Съдейки по говора му, идваше отдалеч. Беше приблизително на същата възраст като Матис, може би малко по-голям. Нито красив, нито грозен — никакъв. Облечен просто. Всичко както трябва да бъде. Веднага се виждаше, че е силен и умен, като другите. Матис гребеше и се радваше.

— На колко си години? — попита той.

— На четирийсет и три, защо?

— Нищо, просто така — каза Матис и му се искаше да съобщи собствената си възраст, но нещо в тона на непознатия го спря.

— Трябваше да предположа! — извика мъжът ядосано и вдигна торбата, която беше прогизнала.

Наистина, Матис беше позакърпил лодката, но тя ставаше само за един човек. С двама на борда пробойните се оказаха под водата и тя започна да пропуска.

Той не посмя да се оправдава. Лодката течеше и този умен човек доста рязко го упрекна. Матис бързо се опита да смени темата:

— Ти сигурно си се заблудил, щом се показа от място, където няма път?

Непознатият вече беше обяснил как е стигнал дотам, но все пак отговори с иронична усмивка:

— Как ще съм се заблудил, щом попаднах направо на превоз?

Ето какво значи да си умен. Мъжът добави:

— Имаш ли някакво канче или нещо подобно? Оттук с плуване няма да можем да се доберем.

Матис посърна. Да, лодката не ставаше за нищо. Подаде на мъжа канчето и той унило започна да изгребва водата. Матис гребеше бавно, беше изморен, но държеше курса по права линия.

Брегът вече бе близо. Пътникът наруши дългото мълчание:

— Можеш ли да ми помогнеш да намеря някоя къща, където да пренощувам? Само да е наблизо, уморен съм и не искам да вървя дълго.

Прозвуча като упрек към Матис, който гребеше прекалено бавно.

— Можеш да пренощуваш у нас, щом лодката ми така тече — промърмори той засрамено.

— Къде е това?

— Тук, съвсем наблизо — каза Матис и посочи към къщата, разположена на хълма.

— Става — съгласи се мъжът вече малко по-приветливо. — Ще се радвам, ако ме приютите.

— Ще се радваш? — повтори Матис. Отношението му към непознатия веднага се промени.

— Дойдох тук да си търся работа като дървосекач — обясни спътникът му, вече настроен много по-дружелюбно.

Пристигнаха и на умния веднага му стана ясно, че това е доста бедна къща. Той сякаш не забелязваше вече Матис. Хеге седеше на верандата и плетеше. Тя ги гледаше учудено и някак мило.

— Превозих го през езерото — обясни Матис. — Още първия ден! Само че много се уморих.

— Добър ден — поздрави непознатият. — Наистина ли мога да пренощувам у вас?

— Обещах му, че ще пренощува у нас — каза Матис, който искаше да вземе участие в разговора. — Може да спи в стаята на тавана. Става ли?

Хеге стоеше като втрещена. Това беше нещо ново. Личеше си, че няма нищо против, гледаше новодошлия приветливо и с любопитство.

— Обещах му също, че ще го нахраним — добави Матис, макар изобщо да не бе ставало въпрос за това.

— Вие познавате ли се? — попита брат си Хеге.

— Не — отговори мъжът.

— Не — потвърди и Матис. — Той през целия път мълча и даже не си каза името. Наложи му се да изгребва вода.

Непознатият пристъпи напред и се представи: името му било Йорген.

— Аз си нося храна, не се притеснявайте! — добави той.

— Обещах му, че ще го нахраним! — настоя Матис.

Подслон, храна, може би щеше и да заживее у тях? Хеге беше едновременно оживена и объркана. Матис се гордееше, че е станал причина за подобно събитие. Влезе след Хеге в къщата, за да й разкаже повече за Йорген.

— Той също е умен — съобщи Матис. — Нали не ми се сърдиш за това, Хеге?

Попита просто ей така, добре виждаше, че на Хеге изобщо не й хрумва да се сърди. Беше възбудена и развълнувана, даже походката й бе различна.

— Може утре да превозя още някого — каза Матис. — Може би сега всеки ден ще ти водя нови квартиранти! Но трябва да ти кажа, че хич не е лесно да ги намери човек.

Хеге се качи по стълбата, за да приготви таванската стая. Матис остана да седи долу при Йорген. И двамата мълчаха. Матис се олюляваше от умора.