Таряй Весос
Птиците (32)

32

Йорген не си тръгваше, а това си имаше и добри страни. Той печелеше доста в гората и плащаше добре на Хеге за стаята. Матис хем се радваше, хем не се радваше, някъде дълбоко в душата му се беше загнездило нещо неприятно и го гризеше. За всичко хубаво или лошо бе виновен самият той — та нали доведе дървосекача у дома. В неделя Матис напрегнато зачака дали Йорген ще слезе от тавана, за да прекара времето с тях, но той се задържа дълго в стаята си, а после тръгна към брега сам. Хеге не отиде с него, Матис през цялото време я наблюдаваше.

 

 

Днес пак беше неделя. Йорген както обикновено си седеше в стаята.

Матис се чувстваше като на тръни.

— Хеге! — плахо започна той. Искаше му се да разбере повече за нея и Йорген.

Но Хеге моментално го скастри:

— Омръзна ми това непрекъснато следене! — започна тя. По гласа й личеше, че този път е бясна. — Не мога да направя и една крачка, без да ме дебнеш!

Думите й прободоха Матис. Той й е омръзнал? Хеге наистина каза, че й е омръзнал.

Но тя веднага съжали за думите си, ставаше така винаги, когато му се сърдеше. Продължи малко по-ведро:

— Хайде да приемем, че не съм казала тези думи. Това не е вярно, не си ми омръзнал.

— Как да смятаме, че не си ги казала, като ги каза? — рече Матис неуверено.

Хеге застана пред него.

— И все пак понякога човек моли да забравят думите му. Нима с теб не се е случвало? Не исках да…

— Знам каква е причината — прекъсна я Матис рязко.

— Какво знаеш? Какво можеш да знаеш, когато няма нищо? — бързо попита Хеге. — Ти не си ми омръзнал.

Тя наистина е умна, помисли си Матис, но сега той беше по-умен от нея. Каза й за Йорген и тя разбра, че не е успяла да го надхитри. Ненапразно беше размишлявал за това по цели дни на езерото. Ако й е омръзнал, значи беше свързано с Йорген. Така повече не може да продължава, трябваше да се изяснят!

— Йорген, слез долу! — неочаквано извика той към таванската стая. Гласът му прозвуча високо и заплашително.

Хеге се притесни:

— Матис! Какво правиш?

— Слез долу, Йорген!

Хеге реши, че брат й окончателно се е побъркал, и го сграбчи за ръката, за да го изведе от стаята. В същото време сърдито му шепнеше:

— Млъкни! Да не си се побъркал? Какво ще си помисли той за теб? Да излезем навън и да оставим Йорген на мира!

— Йорген!

— Не го слушай, това са глупости! — извика Хеге към таванската стая.

— Почакай, той слиза. — Матис се беше запънал и не искаше да излиза.

Йорген наистина слизаше по стълбата.

Хеге пусна Матис, затича се към стаята си и хлопна вратата след себе си.

— Какво става, Матис? — попита Йорген, влизайки. — Ето ме.

Беше облечен в празнични дрехи — стегнат мъж, умен дървосекач. Матис не отговори на въпроса му, той самият беше изумен от необмислената си постъпка.

— Що за глупости са това? — доста рязко попита Йорген и се приближи.

Всичко трябваше да се изясни веднъж завинаги.

— Ти повече не можеш да останеш тук — каза Матис и веднага го обля гореща вълна. Преди да успее да се опомни, думите вече бяха излетели от устата му. Мислено той много пъти ги бе произнасял.

— Така ли? И в какво съм се провинил? — попита Йорген. Той даже не беше сърдит, просто не можеше да разбере какво става.

— Не искам да заминеш със сестра ми! — избухна Матис.

Йорген се държеше, все едно нищо не е станало.

— Аз нямам намерение да заминавам със сестра ти. И изобщо нямам намерение да си тръгвам оттук. Защо? Тъкмо се настаних.

Матис се оказа в задънена улица.

— Хеге вече не е същата като преди и причината за това си ти.

— Защо? Казвала ли ти е нещо?

— Хеге не е… — започна Матис и спря. Искаше да каже: Хеге вече не е добра. Но се изрази по друг начин: — Просто вече не е същата като преди.

Дървосекачът се разсмя.

Този смях подейства мигновено. Матис изпадна в ярост, мислите му престанаха да го слушат и преди да се опомни, викна в лицето на самоуверения мъж:

— Не се смей! Ти не знаеш онова, което знам аз! Какво знаеш ти за птицата, която идваше тук? Сигурно никога не си виждал такава прекрасна птица! А аз я видях! Беше тук. Заради Хеге. Аз познавам толкова добре Хеге. И после се появи ти!

Матис се изненада от собствената си смелост. Искаше думите му да смачкат Йорген и той никога повече да не посмее да се приближи до дома им.

Но не стана така.

— Да, после се появих аз — каза Йорген спокойно. — Между другото, къде е Хеге?

Матис посочи с глава към стаята й.

— Къде отиваш? — попита той уплашено, като видя, че Йорген се запъти натам.

— Почакай малко, Матис! Сега ще трябва добре да си поговорим.

С тези думи Йорген влезе вътре и избухването на Матис се оказа безполезно. От стаята се чу припрян говор и после излязоха двамата заедно — Йорген и Хеге. Йорген сякаш я защитаваше. Този път тя гледаше брат си плахо.

Йорген прегърна дребничката и закръглена Хеге и я поведе към Матис. Той зяпна от изумление. Сестра му се изчерви.

— Ние с Хеге сме добри приятели — каза Йорген. — И ти трябва да го знаеш.

Хеге не се съпротивляваше, стоеше покорно в прегръдката на Йорген — радостна и уплашена едновременно.

Матис с усилие попита:

— Сега вие истински влюбени ли сте?

Най-после Хеге вдигна поглед. През тези години тя толкова пъти бе поднасяла чинията с ядене на Матис, че сега имаше право да го гледа в очите.

— Да, Матис, ние се обичаме — потвърди тя. И лицето й се озари от такава широка усмивка, каквато Матис никога не бе виждал на него.

После се усмихна по различен начин и му каза:

— Нали точно ти го доведе при мен. Помниш ли?

Матис не можеше да се примири с това. Изведнъж го обзе ужас: сега Хеге беше загубена за него!

— Вие кога станахте истински влюбени? — безсилно, но в същото време настойчиво попита той.

— Когато беше онази вечер на езерото.

Матис видя как Хеге се разтапя в прегръдката на Йорген. Лицето й бе неузнаваемо — нито умора, нито раздразнение, нито униние. Матис беше зашеметен от случилото се; отначало дори се зарадва, но после съобрази: Хеге е изгубена за него.

Не, не!

Ти сам виждаш. Тя е изгубена.

— Но защо не ми каза нищо по-рано, Хеге! — попита той накрая.

— Исках първо да се убедя — отговори сестра му. — А междувременно ти сам се досети, защото си умен.

Той се обърка от тази похвала, с която Хеге искаше да го омилостиви. Нещо в него се преобърна и той попита, сякаш въпросът бе на живот и смърт:

— Ще заминеш ли с него оттук?

— Откъде ти хрумна?

— След като си се страхувала да ми кажеш!

— Не! — отговори Хеге решително. — Никъде няма да заминаваме. Тук имаме достатъчно място и за Йорген. Всичко ще си бъде както преди.

Матис не се осмеляваше да й повярва, толкова неща бяха скрили от него.

— И защо ми трябваше да ставам лодкар! — искрено съжали той.

— Стига, стига — каза Хеге. — Нима е лошо по цял ден да плаваш из езерото?

— Никого не съм превозил с изключение на Йорген. По-добре изобщо да не се бях хващал!

Най-после в разговора се включи и мълчаливият Йорген.

— Може да превозиш още някого — обади се той.

Матис поклати глава.

— Кой знае, на езерото всичко може да се случи — продължи Йорген.

Матис смяташе, че има всички основания да бъде твърд и непреклонен:

— По-добре да не се бях хващал…

Не успя да довърши, защото Хеге се намеси, уплашена, че той може да обърка нещо. Приближи се до него и направи нещо, което никога не бе правила, откакто Матис се помнеше: прегърна го толкова силно, че той усети ръцете й около себе си. Лицето й бе странно. И после каза:

— Бог да те благослови, Матис, затова, че стана лодкар!

И веднага срамежливо го пусна и се върна при Йорген.

Матис се запита: защо тогава толкова ми се сърди, щом двамата с Йорген се обичат? Да я попитам ли? Не.

— Всички влюбени са различни — каза той вместо това, все пак докосвайки се до темата.

Те го погледнаха. И двамата бяха нащрек. Нима онова, което казах, този път се оказа прекалено умно за тях, зачуди се Матис.

Хеге попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече съм виждал влюбени — отговори той. — Само това. Лятото разсаждах ряпа заедно с едни влюбени и те през цялото време се щипеха по краката един друг.

Хеге и Йорген се развеселиха. Вече не бяха нащрек.

— Те са били млади — каза Хеге. — Само младите влюбени се щипят един друг.

Йорген мълчеше.

— Те бяха мили, през цялото време — рече Матис.

— Така и трябва да бъде — отговори Хеге.

— А защо тогава ти ми беше толкова сърдита?

Той изпусна тези думи неволно, в отговор на онова, което каза Хеге. Не можеше да върне думите си обратно. Между другото, добре че ги каза.

Хеге смутено запремигва. После сякаш се опита да се защити, махвайки във въздуха.

— Сърдита? Аз? Няма такова нещо.

Това изобщо не беше отговор, Матис виждаше, че я е притиснал до стената. И каза, докато силата още бе на негова страна:

— Ще отида при лодката си. Трябва хубаво да помисля над всичко това!

— Добре — съгласи се Хеге.

Той веднага тръгна.

На брега се спря, помисли и започна бързо да се изкачва обратно към къщата, но после пак се спусна надолу.

Бекасе, ти, птицо моя, каза той на себе си.

 

 

Матис не спусна лодката в реката, а седна до нея на брега, вдишвайки приятния мирис на смола. Но вече я гледаше с неприязън: кой беше по-виновен за историята с Йорген — той самият или лодката? Нито той, нито лодката можеха самостоятелно да преведат Йорген през езерото.