Таряй Весос
Птиците (22)

22

Ингер и Ана избутаха лодката си в езерото. Тя красиво се запоклаща, беше празна и толкова лека, сякаш не бе полупотопена във водата, а се държеше върху нея.

— Сядай, Пер!

— Ами тази? — Матис посочи пълната си с вода лодка. — Трябва да си я прибера, иначе няма да мога отново да плавам из езерото.

— И как ще стане?

Това Матис го знаеше, беше напълно спокоен.

— Аз ще командвам, а пък вие ще правите каквото ви казвам.

Сърцето му бе изпълнено с благодарност за онова, което му се случваше. Заповяда на момичетата да влизат във водата и тримата хванаха лодката, наклониха я и изляха от нея част от водата. Направиха всичко както той каза и малката лодка започна да се поклаща над повърхността. После ги накара да я бутат, а той дърпаше въжето. Момичетата с викове тласкаха лодката и скоро тя почти изцяло излезе на брега.

Харесваше им да вдигат шум, безпричинно се смееха, донесоха друго канче от тяхната лодка и изгребаха цялата останала вода. Оказа се, че отстрани на единия борд има дупка, но днес главата на Матис работеше както никога — свали си единия чорап и с помощта на ножа го напъха в отвора.

— Ако лодката е празна, няма да влиза вода, понеже дупката е над повърхността — каза той.

Почти му се зави свят от това, че направи всичко пред очите им, и то толкова успешно.

— Виждаме, че знаеш всичко за лодките — рече Ана.

Матис гордо се засмя.

— Почакайте, това не е всичко.

Имаше една прекрасна тайна, която скоро щеше да им разкрие: беше отличен гребец. Той трябваше да вземе греблата.

Завързаха лодката му за тази на момичетата с помощта на въжето. Ингер по навик седна на мястото на гребеца и посегна към греблата.

— Моля за извинение — каза Матис, — но ще греба аз. Ясно?

— Така ли?

Какъв прекрасен миг!

— Да, в гребането съм още по-добър!

— Аха! Тогава естествено, че ти ще гребеш. Пък и нали си мъж.

— И това също — съгласи се той. — Освен че ме бива да запълвам дупки.

— Е, Ингер, струва ми се, че ще трябва да отстъпиш — каза Ана.

Ингер се премести при нея на задната седалка. Матис взе веслата като господар на лодката.

— Това е, което не исках да ви разказвам по-рано — заяви той. Чувстваше се като истински мъж и можеше да си позволи известно самохвалство.

— Кое по-точно?

— Че умея да греба.

Изпълнен с увереност, Матис целият сияеше. Никога преди не се беше радвал толкова, че умее да гребе, и то не по-зле от умните хора, ако става въпрос. Гребеше с дълги, размерни движения.

— Бива си я — каза той.

— Лодката ли?

— Разбира се. Че кое друго? — попита той, като размисли малко.

Те се разсмяха безгрижно и весело.

— Не, няма какво друго, естествено.

— Можем да те оставим на брега където поискаш — каза Ингер. — Имаме много време, трябва да се приберем у дома чак за вечеря. По цял ден само се шляем.

— Вече се досетих — отговори Матис кратко.

Ето как трябва да бъде всичко. Ето как човек трябва да говори за нещата: това го знам. Или пък: вече се досетих. И други подобни. Движенията му отслабнаха и станаха неравномерни.

— Ей, ти! — викнаха му момичетата.

Той се сепна. Те го наблюдаваха с любопитство.

— Май почти беше заспал, Пер.

— Извинете — отрони той и прекъсна мечтата си.

Лодката, която влачеха на буксир, ту подскачаше над вълните, ту пропадаше, но не потъваше, защото беше празна.

Матис гледаше момичетата. Те дори не подозираха какво бяха сторили с него днес.

— Ингер и Ана — каза той от цялото си сърце.

Гласът му прозвуча така, че те го погледнаха с очакване. Но Матис не добави нищо повече.

— Внимавай, плувай по права линия, нали се хвалеше, че го умееш добре — казаха те, мърдайки пръстите на краката си по дъното на лодката. Момичетата чувстваха, че този странен младеж им е благодарен за нещо, и това ги радваше.

— Аз винаги греба по права линия… това е единственото, което умея — неочаквано изтърси Матис и се сепна, но за щастие момичетата не бяха чули последните му необмислени думи.

— Ама че самохвалко! — казаха те.

Отначало Матис взе курс към къщи. Но после му хрумна друг, по-добър план: ще гребе натам, където има хора. Искаше му се да го видят в компанията на тези момичета, не трябваше да изпуска такава възможност. Реши да акостира на стария пристан до бакалията, точно в центъра на селото. Там постоянно имаше хора и такова рядко събитие нямаше да остане незабелязано.

Ще пристигна като принц, помисли си той. Нека всички ме видят.

— Ще спрем на кея на бакалина — съобщи Матис. — Там винаги има хора, ще им е интересно да ни видят.

— Ще им е интересно да ни видят? Това пък защо? — попитаха те в хор.

Той не ги разбра.

— Това някаква шега ли е, Пер? — попита Ингер и мързеливо натопи показалеца си във водата.

— Шега? — повтори Матис неразбиращо.

Той забеляза, че Ана направи знак на приятелката си. Ингер каза бързо:

— Не се притеснявай, ще акостираме където поискаш.

Затова правият курс, следван от Матис, рязко се промени. Заплаваха към кея и тълпата на него. Денят беше голям и висок, като небесен свод над главите им.

Хеге няма да му повярва, като й разкаже. Всъщност не би било зле да пристигне с момичетата у дома. Но появата им на кея до бакалията щеше да бъде номер.

— Страхотен номер — каза той на глас и това прозвуча безсмислено.

— Какво имаш предвид, Пер?

— Ден номер едно! Днешният ден.

Сега всичко в главата му се подреди както трябваше да бъде.

— Добре казано! — решиха момичетата. Те хвалеха една през друга всичко, което говореше Матис.

Ингер каза многозначително:

— Ще си спомняме после за този ден, Пер.

Думите й хвърлиха сянка върху лицето на Матис. „После.“ Ще си тръгнат и ще си спомнят за тази среща някъде на непознато място в чужд град, където той няма да е с тях. Да можеше после никога да не идва!

Момичетата внимателно го следяха и Ана веднага попита:

— Има ли нещо?

Матис направи едно силно загребване, после още едно. Ингер на момента съобрази какво трябва да каже:

— Нали виждаш, че всичко е наред с него, Ана!

Тя е много умна, помисли си Матис и я погледна в захлас.

Да, сега гледаше право в двете момичета, макар че бяха почти голи. Смущението, което му пречеше на острова, бе изчезнало, сега бяха като стари приятели.

— Ингер и Ана — произнесе той.

Те чакаха.

Но той не каза нищо повече. Това беше достатъчно.

Селото и кеят бързо се приближаваха. Матис още по-силно натисна греблата. Кое да избере: ако гребе бавно, мигът на неговия триумф щеше да се забави, а ако гребе бързо, момичетата скоро щяха да изчезнат, но затова пък щяха да запомнят колко добър гребец е. Матис избра второто.

— Колко бързо гребеш, Пер! — радвайки се, възкликнаха момичетата.

Беше направил правилния избор.

— Никога не може да е достатъчно бързо — каза Матис, но те не успяха да разберат думите му. — Вие сте с лице към брега, виждате ли там някъде да се мяркат хора — по кея или по пътя?

— Никой не се вижда, но сме още прекалено далеч.

Ана забеляза нещо.

— Минава една кола.

— Колите не се броят — каза Матис. — Те само профучават покрай теб и нищо не виждат.

Скоро Ана съобщи от наблюдателния си пункт:

— На кея има някакъв човек, но не мога да видя с лице ли е към нас или с гръб.

Ингер добави:

— Сега някой излезе от твоя бакалин, Пер. Ще ни окажат нужния прием.

— О, Пер, и двамата си тръгнаха!

Съобщенията се сменяха едно след друго. Матис мълчеше и гребеше, напрягайки сетни сили. Каквото и да му струваше, трябваше да акостира красиво. Повече никога през живота си няма да има такъв случай — да пристигне на кея с две сияещи момичета на борда.

— Сега вече ни забелязаха! — извика Ана. — Няколко момченца стоят там и ни наблюдават. Оттук вече можем да различим кой е голям и кой е малък и дали са с лице или с гръб.

— О — каза Матис с неохота, — точно момчета изобщо не са нужни тук.

— Дойде и някакъв колоездач, спря се.

— Не. Влиза в магазина.

— Е, започва се, както разбирам — каза Матис сериозно. Бе много уморен, ръцете му отслабнаха. Подобна надпревара не беше по силите му, но бе длъжен да издържи. За момент се обърна и видя хората, стоящи на пристана. Вече мислеше само как да не се отклони от правата линия.

Забелязвайки, че в лодката гребе Глупака, но някак различен и неприличащ на себе си, на кея се струпаха още зяпачи. Гледката си заслужаваше: проблясващата на слънцето лодка победоносно го приближаваше, а на кърмата седяха две почернели от слънцето момичета и лениво махаха на събралите се там. Но главното бе Матис, който умело размахваше греблата и водеше лодката твърдо и уверено, без нито една грешка.

Всичко беше направено безупречно.

Лодката на Матис плаваше отзад на буксир, в нея вече се беше събрала вода и стана още по-трудно да се гребе. И все пак Матис успя, без да снижава скоростта, да стигне до кея. И никой от наблюдаващите не подозираше, че силите му са на изчерпване, макар сега от радост и възбуда те отново да се възвърнаха.

На пристана нямаше много хора — петима или шестима, не повече. Но пък от тези шестима колко щяха да научат за случилото се! Точно така. Шест пъти по шест, по още шест пъти по шест. Със сигурност.

Матис беше успял да обмисли последните си действия и сега дойде времето да ги изпълни. Когато лодката спря, той се изправи в цял ръст и внимателно постави греблата в нея.

— Е, момичета, сега ще ви се наложи да заемете моето място — каза той спокойно, но достатъчно силно, за да го чуят и другите. — Вече стигнахме.

— Те и сами виждат, че сте стигнали! — обади се дързък хлапашки глас, но някой веднага го прекъсна:

— Млъкни!

— Сега остана само да си отвържа лодката — продължи Матис, обърнат към момичетата.

Те се смееха и сияеха.

Заради тези уверени в себе си момичета хората на кея не смееха да кажат нищо, пък и Матис се държеше толкова свободно и уверено, че не можеха да го познаят. Същото хлапе се обади отново, забелязвайки лодката на Матис:

— Да не си ходил на дъното, Матис?

Той сякаш не го чу. Невъзмутимо отвърза лодката си. И пак се обърна към момичетата.

— Ингер и Ана — каза с онзи особен глас, с който произнасяше имената им.

Те го погледнаха. Стоеше на края на кея, борейки се със себе си.

— Благодаря за разходката! — вметна той, заобиколен от хората на пристана.

Пред погледите на всички разговаряше с момичета, гледаше ги, махаше им!

Позлатените от слънцето Ана и Ингер отговориха:

— Ние трябва да ти благодарим, Пер! Никога няма да забравим този ден.

Иска ми се да умра, премина през главата му. Но веднага се осъзна. О, не, тогава повече няма да изпитвам тази радост.

Момчешкият глас отново се обади:

— Пер ли? Той не е никакъв Пер! Казва се Матис!

Сякаш нещо прониза Матис в гръб. Само да не стане по-зле! Само дано хлапето да не каже цялата истина: „Матис Глупака! Така го наричаме!“ Господи, само не това!

Той броеше секундите.

Пак беше спасен. И отново Ана и Ингер го направиха, помисли си той. Те тъкмо се бяха изправили в лодката, млади и прекрасни, и очевидно бяха на страната на Матис, понеже веднага хвърлиха пренебрежителен поглед на момченцето.

— Матис или Пер, за нас няма значение — гордо заявиха те, така че момчето си получи заслуженото и трябваше да си затвори устата.

Двете момичета му махнаха през рамо:

— Благодарим за чудесния ден, Пер! Сега трябва да се прибираме. Може пак да се срещнем.

 

 

Момичетата загребаха в друга посока. На Матис му се сви гърлото. Но стоеше с високо вдигната глава. После завърза лодката си за една желязна кука.

Петимата или шестимата души на кея не зададоха никакви въпроси, бяха смутени от нещо. Даже някак потиснати. Въпреки това някой каза на Матис:

— Виж, махат ти.

Матис веднага се обърна и им махна. Лодката бързо се смаляваше. Момичетата също гребяха добре, а и лодката сега бе по-лека.

Най-накрая някой от тълпата се осмели да каже:

— Ето че и ти се запозна с момичета, Матис.

Сега вече Матис беше достатъчно силен.

— Да, така е — отговори.

Момченцето се оживи:

— Ще се разхождаш ли пак с тях?

— Възможно е — отговори Матис, без да мигне.

Той вярваше в това. Щом произнесе тези думи, те сякаш се превърнаха в истина. Защо да не се случи отново?

— Какво ли не правихме днес — добави той, обърнат към момчето.

Някои се засмяха, но не пренебрежително. Във всеки случай Матис не долови нищо обидно в този смях. Завърза лодката и можеше да си тръгва. Стоеше с хората на кея, те бяха мили с него и не го издадоха. Матис не тръгна, той направо полетя към дома, към Хеге. Но очите му бяха приковани към езерото: лодката в далечината ставаше все по-малка и по-малка, почти незабележима.