Таряй Весос
Птиците (3)

3

Чак след като влезе в стаята, Матис забеляза колко красива бе вечерта. Голямото езеро се ширеше гладко като стъкло. Лека мъгла обгръщаше западните склонове на отсрещната страна. Те почти постоянно бяха обвити в пелена. Ухаеше на ранно лято. По големия път, който елховата гора скриваше от къщата, колите бучаха, сякаш за забава. Небето бе чисто, тази нощ не се очертаваше буря.

Да минеш през светкавица, помисли си той и потръпна.

Направо през нея.

Дали някой е успявал да го направи?

Матис стоеше замислен пред дървения си диван.

Още от малък спеше на дивана във всекидневната, затова можеше да каже, че го познава добре. Имаше намерение да продължи да спи на него до края на живота си. По дървения диван имаше следи още от времето, когато беше момче и му бяха подарили нож. По небоядисаното дърво се виждаха и глупави дебели черти от времето, когато за пръв път му дадоха молив. Тези драсканици и странни фигури бяха от вътрешната страна на падащата облегалка и Матис ги гледаше всяка вечер, преди да заспи, харесваха му, понеже никога не се променяха. Винаги си бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Даваха му сигурност.

Хеге спеше в малката спалня. Матис се откъсна от мислите си и тръгна към стаята й, понеже единственото огледало в къщата се намираше там.

Матис влезе вътре. Стаята на Хеге миришеше на чисто и беше почти празна. Ето го и огледалото, което му трябваше.

— Хм! — каза той, като видя отражението си върху стъклото.

Отдавна не се бе оглеждал по този начин. Понякога влизаше тук и вземаше огледалото, за да се избръсне. Но тогава се съсредоточаваше само върху бръсненето, макар че винаги оставаха снопчета неизбръсната брада.

Сега го интересуваше само Матис.

Не, не! — обади се нещо в него. Слаб безмълвен вик, който се отрони против волята му.

— Няма много за гледане — промърмори той.

— Никакви бузи — добави след малко.

— Само кожа.

— Грозна четина.

Звучеше обезкуражаващо.

— И все пак има нещо — изрече бързешком и продължи да се разглежда.

Огледалото беше лошо, изкривяваше чертите, но той и Хеге отдавна бяха свикнали с това.

Скоро Матис се замисли за друго, обаян от малката, ухаеща на чистота женска спалня.

Ще се огледам в огледалото, все едно съм момиче, помисли си и му стана хубаво. Сигурно преди да си облече дрехите, не едно момиче се бе оглеждало в това потъмняло стъкло.

Представяше си различни картини, коя от коя по-хубави и съблазнителни.

Ще си мисля за тях.

Но веднага се спря.

Не, няма да мисли за момичета по средата на седмицата. Не е позволено. Никой не прави така.

Матис се поколеба.

Е, аз го правя понякога, призна си той.

Само че никой не бива да узнае.

Загледа се в лицето си. Взря се в очите си, в погледа му имаше някакво упорство. Все пак мога да си мисля за момичета, само няма да разказвам на никого.

Такъв съм се родил.

Отново срещна погледа си — широко отворените му очи бяха изпълнени с очакване.

Какво е това?

Не, не, обади се нещото в него с учудване. Някои хора говорят така за себе си без всякакъв повод, дори за много по-незначителни неща от тези, които го вълнуваха в момента.

— Стига си зяпал! — каза той на глас.

Трябваше да прогони тези неподходящи за средата на седмицата мисли, които го бяха погълнали.

Лицето в огледалото отсреща беше замислено и слабо. И бледо. Но очите го привличаха към себе си и не искаха да го пуснат.

Щеше му се да каже на това лице:

— Откъде, по дяволите, се взе?

— Защо дойде?

Не искаше отговор.

Но той се четеше в очите отсреща — очи, които не бяха негови, а двама пътешественици, взиращи се и денем, и нощем. Отговорът се приближаваше. Ставаше по-ясен. И точно в този момент изчезна.

Той си помисли:

Глупав Матис.

Глупака.

Как само ще ми се присмиват, ако ме видят да стоя тук и да се оглеждам.

Най-после си спомни за какво беше дошъл в стаята на Хеге. Щеше да проверява дали има бели косми.

Отпред нямаше. Наведе глава и погледна през падналия върху очите перчем дали няма на темето. Не, нито един. Накрая, доколкото успя, огледа около ушите.

Нямаше бели косми, не намери нито един. А беше само с три години по-млад от Хеге, която бе навършила четирийсет.

Не, с косата ми засега всичко е наред, помисли си той.

Но след три години ще стана като Хеге.

Нито един бял косъм. Трябва непременно да разкажа за това на Хеге, ще се зарадва, реши Матис. Вече беше забравил, че въпросната тема изобщо не й се нравеше.

Матис излезе от стаята с широки крачки. Хеге сигурно още седеше отвън на верандата с плетката си.

Наистина беше там. Плетката мърдаше като жива в сръчните й ръце. Те просто изпълняваха своя ням танц, а плетивото нарастваше сякаш без тяхна помощ.

— Какво става? — попита Хеге, като го видя да излиза така припряно от къщи.

Матис посочи перчема си.

— Нямам нито един бял косъм, Хеге! Ходих вътре да се видя в огледалото.

Хеге не искаше да се връщат към тази тема.

— Хубаво — прекъсна го.

— Не се ли радваш? — попита той.

Тя отговори спокойно:

— Разбира се, че се радвам.

— Само че не ти личи, а пък аз си мислех, че ти…

— Уф! — изстена тя.

Той моментално млъкна. Внезапната промяна в Хеге го накара да спре.

— Какво има? — попита уплашено.

Тя най-накрая се изправи.

— Ех, Матис…

Той я гледаше напрегнато.

— Кажи де!

— Не намирам нищо забавно в това, че цяла вечер се занимаваш с косата, и нямаш никакво намерение да спреш.

— Че ние забавляваме ли се? — попита той. Ама че странно говореше сестра му.

Хеге безпомощно го погледна. Някак със страх. Трябваше веднага да предприеме нещо, защото Матис бе близо до онова, с което тя не можеше да се справи.

— Просто си забравил колко много се забавляваме! — рече тя бързо, сякаш забивайки гвоздей в него. — Спомни си само! Та ние се забавляваме всеки ден!

Той се навъси, но попита:

— Кога?

— Кога ли? — повтори тя, натъртвайки.

И отново атакува. Трябваше да прекрати тази история.

— Помисли малко, Матис — настоя без обичайната за нея острота. Можеше да бъде много упорита въпреки дребния си ръст.

Матис отвърна:

— Аз и без това непрекъснато мисля, с всички сили.

— Значи можеш да си спомниш много забавни неща!

Той се замисли, но не отговори.

Хеге продължи. Трябваше да издигне такава здрава и плътна стена, че в нея да не остане ни една пролука.

— Ние с теб се забавляваме повече от останалите!

— Наистина ли? — едва доловимо измърмори той.

— Да! — отговори тя. — И никога недей да го забравяш!

Това беше. Матис вдигна глава, но не се осмели да възрази. Хеге е много умна и добре знае кое е забавно и кое не. По-добре да не спори, та да се излага колко е глупав. Тя го гледаше сърдито.

Матис само промълви:

— Не съм знаел, че е така.

После изведнъж лицето му грейна.

— Колко хубаво, че ми го каза! — радостно възкликна той.

— Кое?

— Това, дето сам не съм го знаел.

Беше щастлив, смееше се.

— Прибираш ли се вече? — попита той.

Вместо отговор сестра му с усилие кимна и влезе в къщата.