Таряй Весос
Птиците (14)

14

На следващата сутрин Матис си мислеше с преливащо сърце.

Днес ще бъдем заедно, аз и бекасът.

Как точно — не можеше да обясни. Но и не му бяха нужни обяснения. Във въздуха над къщата бяха останали следи от бекаса, който бе кръжал тук. Докато Матис спи. Тази нощ и всички предишни нощи. Да спи човек в такъв момент, бе почти грях.

Колкото повече Матис размишляваше за бекаса, толкова повече си вярваше, че това е добър знак. Нещо се бе променило. Затова сега бекасът кръжи тук сутрин и вечер, но само когато хората са вътре в къщите си.

В това има скрит смисъл, мислеше си Матис. Той самият можеше да седи, дебнейки на верандата, и да следи кръженето, когато му се прииска. Тогава той и бекасът бяха заедно.

Днес ги очакваше нов ден.

Матис бе преизпълнен с мисълта за бекаса. Не можеше да се сдържи да не говори на Хеге постоянно за него. На нея това взе да й омръзва и Матис реши да приказва за птицата така, че Хеге да не се досети за какво става въпрос. Тя нищо нямаше да разбере, а пък на него щеше да му олекне на сърцето. Рано на следващата сутрин, докато Хеге му поднасяше храната, той каза:

— Сега летя натам-насам.

— Как така? — попита тя търпеливо.

— Така.

Матис прокара пръст във въздуха, очертавайки пътя на бекаса.

Хеге се канеше да се залавя за работа. Вечно бързаше. На Матис му се искаше да сподели с нея онова, което го изпълваше, но тя в своята слепота не го разбираше.

— Почакай, Хеге, сега има много.

— Казвай по-бързо тогава.

— Толкова малко знаеш за някои неща.

Каза го меко и малко уплашено: все пак разговаряше с умен човек.

— Тогава ми обясни! — помоли Хеге.

— Летя насам-натам — рече той. — Докато ти спиш. Всяка нощ — допълни и замълча.

Сега тя гледаше на него като на възрастен и каза нещо много странно:

— Добре си, че си живееш по този начин. Аз не мога да твърдя същото за себе си.

Стоеше, без да помръдне, и вече не бързаше да се връща към осемлистните рози и плетката. Днес и тя чу нещо, което да я накара да се спре.

— Ами тогава как живееш без това? — попита той и допусна грешка.

Настроението изчезна. Хеге се затвори в себе си, макар вината да бе нейна.

У Матис всичко се вълнуваше и пееше: той и бекасът! Не можеше да не се разходи из горичката, над която преминаваше незабележимата следа от криле. Това беше неговият път. Път, на който го очакваше радост. И отново не остана излъган в надеждите си: скоро трябваше да спре.

Ти — това си ти, каза нещо вътре в него или поне така му се стори.

Беше казано на птичи език. Написано с птичи букви.

Матис стоеше до една пресъхнала локва точно под дирята в небето. Стоеше като омагьосан. И четеше отправеното към него послание или каквото там беше.

На гладкото кафяво дъно на пресъхналата локва се виждаха отпечатъци от птичи крака, а във влажната почва наоколо имаше множество кръгли, дълбоки дупчици. Тук се е разхождал бекасът. Дупчиците бяха следи от клюна му, с който изравя храна от почвата или пък понякога просто пише.

Матис се наведе и започна да чете. Вглеждаше се в изящните танцуващи следи. Колко лек и красив е моят бекас, мислеше си той. Колко леко пристъпва в блатото, когато се умори от небето.

Ти — това си ти, беше написано там.

Сякаш бе поздрав.

Матис намери някаква клечка и на свободното парче кафява почва надраска отговор. И понеже посланието бе за бекаса, човешките букви не му вършеха работа, затова използва птичи знаци.

Бекасът ще прочете писмото, когато долети пак следващия път. Тук идвам само аз, значи само аз може да съм го написал.

Наоколо бе тихо и тайнствено. По-подходящо място за среща не би могло да се намери. Малкото блато бе заобиколено отвсякъде с високи дървета. Слънцето се прокрадваше между тях, щедро огрявайки и изсушавайки почвата за танците на онези, които са толкова леки и плашливи.

Не трябваше ли да остане тук цял ден и цяла вечер и да дочака птицата? Може би тя ще долети и ще седне до него?

Това бе много съблазнително, но Матис твърдо се отказа. Не смееше. Всичко беше толкова странно. Птицата можеше да се уплаши и тогава всичко щеше да свърши, а той за нищо на света не искаше да стане така.

Получи поздрав и това му стигаше.

На сутринта отново ще дойде тук и ще види дали бекасът е прочел писмото. Матис тихичко си подсвиркваше, вървейки към къщи. Не разказа нищо на Хеге — подобни неща бяха непонятни за нея.