Таряй Весос
Птиците (37)

37

С превоза през езерото беше приключено. Нямаше начин да не се подчини на волята на Йорген. Всяка сутрин той вземаше Матис със себе си на сечището.

— Трябва да се научиш — твърдеше. Не говореше много и беше безполезно да се спори с него. Матис си мърмореше под носа, но тръгваше.

Веднъж като се прибра у дома изтощен след невъзможно тежък ден, Хеге му сервира нещо ново.

— Трябва да преминеш през това училище — каза тя.

Нямаше смисъл да й обяснява, че когато е в лодката, мислите му се спускат право към греблата като лъчи, но се оплитат, щом хване брадвата или длетото — Хеге беше като сляпа.

В гората Йорген беше добър с него, не можеше да го отрече. Търсеше за Матис по-тънки дървета, а после му помагаше да ги сече. Матис не напредваше особено, искаше само едно — да поговорят за Хеге.

Най-накрая веднъж му се отдаде случай, докато пиеха кафе. Матис беше уморен, макар да не бе свършил почти нищо. Лежаха на земята със затворени очи, подпрели глави на един камък.

Ето, сега е моментът.

Напред към бурята! — помисли си Матис, сякаш сам си даваше кураж. Надигна се леко. Йорген веднага отвори очи, беше нащрек.

— Ще полежим още малко, Матис.

— Не, трябва да поговоря с теб! — започна Матис със заплашителен тон, както подобаваше в случая.

— Казвай тогава.

— Ти сигурно виждаш, че с всеки ден работя все по-лошо?

Истина беше. Матис действително се справяше по-зле, отколкото в началото. Йорген виждаше всичко това и му бе неприятно да го чуе от самия Матис.

— Просто не мога да разбера що за човек си! — сега гласът на Йорген беше зъл.

Точно този глас придаде смелост на Матис:

— Ами ти що за човек си? Който ми отне Хеге! Що за човек си ти тогава?

Йорген се смути.

— Така се получи — каза само.

И двамата мълчаха. Хеге стоеше между тях и не вземаше ничия страна.

Но ето че Йорген пак се обади:

— Не можеш ли да помислиш малко и за Хеге? Не можеш ли поне малко да се зарадваш за това, което се случи? Да не мислиш, че преди й е било лесно?

Матис загуби дар слово, беше поразен, не можеше така бързо да погледне нещата от другата им страна. Йорген имаше право, но… Седеше неподвижно и приличаше на птица, която безпомощно маха с криле. Светът беше пълен с някаква сила, която внезапно се появява и задушава човека. И тази сила бяха не само Хеге, Йорген и другите умни — не. Тя бе така безжалостна и неумолима, че застави Матис сам, със собствената си лодка да пренесе собственото си нещастие и да го покани у дома си. Какво можеше да направи сега?

— Хайде да не говорим повече за това — предложи Йорген, тъй като Матис мълчеше.

— Аз току-що си мислех лоши работи за теб — злобно заяви Матис.

— Хм — отвърна Йорген. — Това няма да ти помогне.

— А кое тогава ще помогне!

— Повече няма да говорим по този въпрос — настоя Йорген твърдо. — Всичко ще си остане както си е.

— Добре — каза Матис. Лошите мисли още се въртяха в главата му, но той каза „добре“ и се подчини. И отново легна на земята.

Двамата си почиваха, давайки отдих на гърбовете си. Йорген държеше в ръка някаква клечка и замислено удряше с нея по червените мухоморки, растящи наоколо. Мястото, където лежаха, беше осеяно с изпокършени клони и клечки, наоколо стърчаха пънове и растяха гъби. Йорген изведнъж заговори за красивата гъба, искаше му се да смени темата на разговор:

— Виж, Матис! Ако човек изяде такава гъба — край с него.

От удара на Йорген пурпурната гъба се разцепи на две. Отвътре беше сочна и бяла, скрила в себе си отрова и смърт.

Матис потръпна, но остана да лежи, без да откъсва поглед от гъбата.

— Наистина ли?

— Да, мухоморката е страшна гъба — каза Йорген. — Едно време са варили от нея супа и са я давали на хора, които искали да лишат от разсъдък и да погубят.

Матис не можеше да откъсне очи от гъбата, обзет от странно и опасно желание, над което нямаше власт. От мухоморката към него протичаха вълни, които намираха уязвимите му места, загнездваха се в тях и го подчиняваха.

— Наистина ли? — повтори той.

— Да, гледай да не ядеш от тях, че после никой не може да ти помогне.

— Не говори така — каза Матис, но приличаше по-скоро на мърморене. Гледаше гъбата като омагьосан, после крадешком погледна Йорген… Изведнъж видя спасение от сполетялата го беда: трябва да изям една гъба! Ще изям една гъба! Ще я изям!

И протегна ръка, за да си набави парче отрова.

— Престани! — възкликна Йорген. — Наистина е опасна. Ти какво…

Късно. Матис се оказа по-бърз, отчупи парче от гъбата с пурпурната шапка и го пъхна в устата си. И с усилие го преглътна, без дори да почувства вкуса. Стори му се, че през гърлото му премина огън, макар че в действителност нямаше нищо такова. Но скоро след това се появи леко парене — все пак не беше обикновена храна — и Матис издаде рязко кратко стенание, неприятно и приличащо на лай.

— Идиот! Защо го направи?! — извика Йорген.

Наистина се беше ядосал.

— Трябва да я повърнеш! — изкомандва той. — Пъхни пръст в устата си!

— Късно е — каза Матис глухо, цялото му тяло бе сковано от страх и очакване.

— Голямо парче ли беше? Отговаряй! Ти какво, да не онемя?

Йорген беше бесен.

Матис затвори очи в очакване на лудостта. Беше уплашен, струваше му се, че гърлото му гори. Скоро целият ще изгоря! — мина му през ума. Трябва да побързам!

Не изпускаше Йорген от очи. С бродеща из стомаха си мухоморка Матис следеше движенията му, а дърварят изглеждаше готов на всичко.

Йорген беше ядосан и разтревожен: кой знае колко гъба бе успял да нагълта Матис, може би наистина бе опасно? Той грабна черния походен чайник, който стоеше върху изгасналото огнище, разтръска го, наля чаша силно горско кафе и я протегна към Матис.

— На! Пий!

— Защо? — попита Матис с презрение и бутна чашата така, че кафето се разплиска. Собственият му бунт го изплаши и същевременно го изпълни с гордост. Не е важно какво иска Йорген! Взе и изяде мухоморката! Ще му покаже той на тоя Йорген! Обзет от безумие, Матис замахна.

Лицето на Йорген сякаш се вкамени, той пусна чашата и успя да хване Матис за китката — ударът не се получи. Ръката на Матис омекна в хватката на дървосекача.

— Ти наистина ли откачи?

Матис въртеше очи.

— Пусни ме!

Йорген го пусна, но не защото послуша Матис. Вдигна чашата и загреба вода от течащия наблизо ручей.

— Пий! Пий веднага! А после бръкни с пръст в гърлото си, за да повърнеш!

— Не искам, така ми е добре! — с чужд глас отговори Матис.

Струваше му се, че вътре в него всичко изгаря. И не искаше да гаси този огън — трябваше да подчини Йорген! Матис усещаше как умът и силата в него бързо нарастват.

Йорген смени тактиката.

— Както искаш — каза той. — Всъщност нищо страшно няма да се случи, едно парче гъба няма да те убие. Твърде недостатъчно е. Седни и се дръж като човек.

— Моля? — хрипливо попита Матис.

Но се подчини, колкото и да бе странно. Седна и даже пийна малко вода. Като в сън. Сега беше различен. Искаше да бъде различен. Изяде отровната гъба.

 

 

Усещаше главата и тялото си като чужди, бяха станали непривично леки. Матис сякаш летеше. Струваше му се, че се намира едновременно на много места. Носеше се над гората, ей така, без усилие. Първото, което му дойде наум, бе, разбира се, кръженето на бекаса.

— Ти също седни, Йорген! — каза той с широко отворени очи. — Ще ти разкажа за горския бекас, който получи куршум в крилото и сега лежи под камък. Защо стана така?

— Що за глупости има в главата ти! — изръмжа Йорген. — Да не халюцинираш? Най-добре си върви вкъщи.

— Седни, ти казвам! — Матис беше като обезумял. — Сега аз ти заповядвам. Трябваше да настъпи и такъв ден! Разбра ли?

Йорген търпеливо седна.

— Е, слушам те.

— Хеге сигурно вече ти е разказала за бекаса? — строго попита Матис.

— Говорили сме си за толкова много работи, но за такова нещо не се сещам да ми е разказвала.

Матис го погледна недоверчиво.

— Нима тя има по-важни неща за разказване от кръженето на моя бекас?

— Вероятно.

— И не ти каза, че бекаса го убиха?

— Май спомена нещо такова, не си спомням добре. И какво толкова му беше особеното на този бекас?

В своето мухоморно опиянение Матис се втренчи в Йорген с безумен поглед.

— Бяхме аз и бекасът, разбираш ли? А сега той лежи под камък — но това не е важно, защото сякаш още лети над дома ни. Сякаш, разбираш ли? Ние с него сякаш сме едно. Сякаш летим. И винаги ще летим! Нека само се опитат… — той се спря уплашено.

— Ти и бекасът. Разбирам. Ти и бекасът — внимателно повтаряше Йорген и целият бе нащрек.

— Защо го казваш така! — рязко го прекъсна Матис, който смяташе, че вътрешно се е преобразил изцяло. В него като че ли през цялото време гореше гигантски огън. — Сега само ти и Хеге сте вътре, не разбираш ли? — продължи той. — Това не е хубаво, да знаеш! Излиза, че няма никаква разлика кой лежи под камъка и кой не лежи!

— Да — каза Йорген.

— Какво да?

— Не — смутено отговори Йорген.

Матис втренчено го гледаше.

— Йорген, може ли да те попитам нещо, за което преди ме беше страх да питам?

Йорген кимна в знак на съгласие.

— Аз и бекасът сякаш сме едно! Това е. Нищо ли не разбираш?

Йорген поклати глава.

Матис слепешком вървеше по непознати пътища. Усети нечие присъствие. Какво беше това? Появи се — и толкова. Там в нощта. Огън. Гибел. Очите му горяха, погледна Йорген и той моментално изгоря. Получи си заслуженото.

Глупости. Изядох мухоморка, от това ще да е. Но със страшните си очи искам да гледам Йорген. Нека… Аз гледам…

В този момент неочаквано се спусна черна сянка и обви дърваря. И това са глупости — всичко е заради гъбата, която е в корема ми. Аз не умирам. Йорген трябва да умре!

Матис се нахвърли върху Йорген. Вкопчи се в него с мъртва хватка, като хищник.

— Ти какво, да ме убиеш ли си решил? — хладнокръвно и спокойно попита Йорген и мъртвата хватка се превърна в нищо. Справи се с Матис като с дете. — Стига глупости, дръж се като нормален човек.

Той грабна Матис и го понесе към потока. Там наплиска с вода разкривеното му лице. Отначало Матис се съпротивляваше, но студената есенна вода угаси пожара в него, той притихна и сякаш се опомни. Тогава се строполи като чувал на земята и застена от срам и разкаяние:

— Не исках да те убивам!

— О, това не е хич лесно — каза Йорген.

— А Хеге къде е? Няма ли я вече?

Йорген потръпна.

— Замълчи! Какви ги говориш? Престани най-сетне, всичко това са глупости, разбра ли!

Сякаш говореше брадвата на Йорген, а не той — толкова остро и сурово прозвучаха тези думи.

Матис постепенно идваше на себе си.

— Какво направих?

— Привиждаха ти се разни неща. Изяде една гъба и се държа като идиот.

— Това няма значение, важното е, че си жив! — каза Матис с внезапно обзела го радост.

Йорген се смути:

— Хайде, стига…

Сега Матис отиде в друга крайност, все едно изпадна в ново опиянение, замисли се за приятни неща и му се прииска да разкаже за тях, като благодарност за това, че Йорген е жив, а не убит в резултат на мухоморното безумие.

— Ана и Ингер — каза той с най-искрена признателност и поднесе техните имена на Йорген като скъп дар. — Ти чувал ли си поне малко за тях?

Йорген не отговори, чакаше.

— Разказвал ли съм ти за тях преди, Йорген?

— Не. Кои са те?

— Момичета — гордо отговори Матис.

— Това ми е ясно.

— Гребах с тях в една лодка. През лятото. Бяхме на един скалист остров. Цялото село видя как спряхме на кея пред магазина.

— Подходящо място — отбеляза Йорген.

Матис удивено запремигва — Йорген попадна в целта! Той знаеше какво е важно за един мъж.

После попита:

— Йорген, може ли да ти задам един въпрос?

— Вече ми зададе. Само дето аз нищо не разбрах. Но нищо, питай.

— Знаеш ли кое ми е интересно? — започна Матис, нарочно провлачвайки думите. — Ти мислиш ли си за момичета по средата на седмицата?

Това бе съвсем неочаквано, но Йорген отговори, без да мигне:

— Мисля си.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Виж ти! — Матис въздъхна с облекчение. — Странно — продължи той след малко и вдигна очи. Вече не искаше да убива Йорген.

— Кое е странно?

— Ами… всичко.

— Хайде, стига сме се разхлаждали — изведнъж реши Йорген и с жар се залови за работа.

Матис бе обзет от странна смесица от радост и страх от самия себе си. Смачка с крак остатъците от гъбата. И весело се засмя. Привидяха ми се разни работи, повтори той думите на строгия си началник.