Таряй Весос
Птиците (43)

43

Тихо и безветрено време, спокойно езеро — това бе единственото условие на Матис. Когато се подложи на изпитанието, водата трябва да е като огледало. Затова се налагаше да следи вятъра.

Матис смяташе, че това условие се разбира от само себе си.

Вятърът духа няколко дни.

Греблата бяха готови, лодката също. Матис се събуждаше сутрин с трепкащо сърце: дали езерото е спокойно?

Но всяка сутрин вятърът свиреше и в гърдите на Матис сякаш се впиваха нокти.

Още един ден, мислеше си той. И никой нищо не знае! Колко странно!

После съобрази, че така и трябва да бъде.

Не правеше нищо. Йорген повече не го попита за превоза и не настояваше да ходи с него на сечището.

Мухоморките предизвикателно се червенееха, но сега те не вълнуваха Матис. Вече нищо не можеха да променят.

И никой не знае нищо! Хеге и Йорген гледат дебелите гребла и нищо не разбират: мислят си, че просто не умея да ги изтъня.

Може би наистина съм станал умен?

Още едно утро. Матис притаи дъх и зачака да чуе как в кухнята Хеге ще каже на Йорген: днес водата е като огледало.

Знаеше, че въпреки всичко ще потрепери, когато настъпи моментът.

Представяше си по какъв друг начин Хеге можеше да го каже: днес изобщо няма вятър. Или: днес е някак прекалено тихо.

Но Хеге не каза нито едното, нито другото. Тя разговаряше с Йорген за много по-важни неща. Вятърът и дъждът нямаха за тях никакво значение. Йорген работеше в гората при всякакво време.

Така че водата може да е гладка като огледало и без Хеге да е казала нещо, мислеше си Матис, лежейки на дивана. Изправи се с необичайна тежест в тялото си. Бързо към прозореца.

Ах!…

Вятърът не беше утихнал, тъмносини вълни се надигаха из езерото под безоблачното небе. Странно е да ги наблюдаваш, когато са изпълнени със скрит смисъл. Още един ден отсрочка.

По време на закуската Матис улови върху себе си внимателния поглед на Хеге. Веднага му се отщя да яде и излезе навън. Нима си личи по мен? Намери инструментите си, върна се в кухнята и каза, че отива на езерото да си ремонтира лодката.

— Добре, занимавай се с лодката — окуражи го Хеге доволна. — А аз ще знам къде си.

— Можеш да седнеш до прозореца и да ме наблюдаваш.

— Защо да те наблюдавам?

— А нима не го правиш?

И отиде да поправя лодката. На дъното под седалките откри особено изгнило място. Ако стъпи там с крак и натисне с цялата си тежест, щеше да се образува дупка. А у Матис имаше достатъчно тежест, усещаше я в себе си още от сутринта. Дори повече от достатъчно…

На плоските камъни е удобно да се седи, повтаряше си той тихичко, работейки. Добре казано, но момичето не го разбра. Все ми е едно.

Матис седна до лодката и обърна лице срещу вятъра, танцуващ по езерото.

Духай, ветре! — тайно си пожела той.

Връхлетяха го множество мисли.

Камъни върху всички очи, каза си той изведнъж.

Ана и Ингер, и всичко.

Всяко дърво, на което има птици.

Всяка пътечка, по която сестра ми Хеге е стъпвала.

Но всичко беше прекалено сложно и той не се осмели да добави още неща.

Лодката както винаги миришеше на смола, а изгнилите дъски — на слънце. Матис гледаше как вятърът набраздява повърхността. Вълните се плискаха в краката му.

Но скоро вятърът щеше да утихне. Не можеше да духа вечно. Аз и бекасът сме едно, преплитаха се мислите му.