Таряй Весос
Птиците (18)

18

Засетите с детелина поля бяха толкова близко, че насрещният вятър донасяше през горичката техния аромат. Лятото беше в разгара си.

И Матис отново се превърна в централна фигура вкъщи по един доста мъчителен за него начин. Няма ли да се хване някъде на работа по време на коситбата? Това задължение висеше над него от сутрин до вечер. Възрастен, свободен мъж в разгара на коситбата — не му приличаше по цял ден да се шляе без работа.

У дома за коситбата изобщо не се отваряше дума, но във всеки един момент можеше да дойде пратеник от някоя ферма с молба Матис да отиде и да им помогне със събирането на сеното. Затова сега той бе най-главният вкъщи. А за човек, който е толкова неуверен в себе си, това бе и добре, и зле.

Чуваха как рано сутрин или пък вечер късно на полето тракат сенокосачките. Матис многозначително се покашляше. Сега имаше право на това, защото коситбата го засягаше съвсем пряко. Сигурно скоро някой щеше да го извика.

Не.

Тук всичко продължаваше да е тихо.

Тоест Хеге, както обикновено, плетеше с мълниеносна бързина. Пуловерите придобиваха форма.

Но никой не дойде и този ден. Матис се покашляше от време на време, сякаш за да напомни, че все още чака. Никой не дойде и на следващия ден.

Всъщност и Матис, и Хеге бяха убедени, че ще стане така. Всички в селото бяха наясно как работи Глупака. И той, и сестра му го знаеха, но когато наоколо се чува шумът на косачките и всички хора събират сено, плувнали в пот, човек неволно се надява, че ще повикат и него.

— Те сега работят много бързо — каза Матис, сякаш ги оправдаваше. — Имат си машини.

Макар да се опитваше да говори спокойно, явно беше развълнуван — как да бъде главен у дома при това положение? Преди да заспи, Матис каза:

— А бекасът лежи под камъка.

Хеге се спря и неохотно попита:

— Е, и?

— Не, нищо. Той ще си лежи под камъка каквото и да правя.

— Ти си празнодумко — рече рязко Хеге и тръгна към стаята си. Но още щом стигна до вратата, съжали за жестоките си думи.

— Не го мисля наистина — увери го тя.

Матис се учуди. Сестра му никога не се отказваше толкова лесно от думите си. Той се възползва от случая и й каза:

— Да, има неща, които ти не разбираш.

Тя не възрази.

През пролетта нямаше да се осмели да й каже подобно нещо. Сигурно и тя се чудеше на дързостта му, но не го показа.

На сутринта Матис се разхождаше из мокрото от роса и погълнато от коситбата село. Не от инат или пък за да напомни за себе си. Причината бе трудна за обяснение — най-вероятно го привличаше шумът от работата. Косачките тракаха. Тревата падаше, израстваха купи със сено, млади и стари се трудеха. Всички те изглеждаха силни и умни. Матис се спря: той винаги неволно спираше, щом видеше нещо красиво.

После срещна някакъв човек, който пресичаше пътя, носейки наръч сено. Нямаше накъде да отстъпи.

— Обикаляш наоколо? — попита той Матис.

Матис го погледна с надежда и мъжът бе принуден да каже:

— Може би ще дойдеш при нас да помогнеш, когато започнем да прехвърляме сеното? Когато изсъхне, някой ден предобед?

— Добре — каза Матис зарадван, — аз и преди съм прехвърлял купи сено, това го умея.

Човекът въздъхна облекчено и продължи по-нататък.

У дома Хеге каза, че всичко това са празни приказки. Но на Матис му се стори, че отговорността, която му тежеше вече почти две седмици, сега сякаш отново се прехвърли към Хеге и тя пак стана главната вкъщи.

Нощ.

Какво да прави човек, когато всички наоколо са силни и умни?

Не знаеше.

И все пак. Какво да прави? Даже и тогава трябва да прави нещо. Постоянно.

Над къщата минава линия. Самата птица е убита, лежи със затворени очи под големия камък, но следата си стои.

Какво да прави сега?

Какво да прави с Хеге? На нея й е зле.

Не знаеше.

Навън вятърът шумеше, а може би вятър всъщност нямаше.