Таряй Весос
Птиците (12)

12

У дома Хеге седеше на верандата и плетеше. Беше седнала така, че да може да наблюдава пътечката, идваща от шосето. Щом се показа от гората, Матис веднага видя сестра си и тя му се стори като малко сиво кълбо.

Оттук се виждаше като нещо съвсем дребно. Сгънато тяло. Все едно я нямаше.

Какво ли има вътре в главата й? — замисли се Матис. Толкова бе умна. Много я уважаваше за това. Понякога й се случваше да избухне заради постоянните му издънки.

Трябваше тя да е по-малката. Тогава той щеше да я знае още от бебе, щеше да я храни с лъжичка, а устата й щеше да е изцапана. Всичко беше не както трябва да бъде, и това също.

Сенките на дърветата започнаха да се издължават. Свечеряваше се и времето захладня. Благословена прохлада за онзи, който цял ден се е трудил в жегата.

Хеге се изправи, щом той влезе.

— Надявам се, че си ял? — каза тя вместо поздрав.

— Можеш да не се съмняваш — многозначително отговори Матис, радостен, че днес бе свършил нещо полезно, за което можеше да разкаже. — Там, където бях, не ме оставиха гладен — добави той.

Хеге започна да разпитва къде е ходил и какво е правил, искаше й се да разбере как е минал денят. Нямаше как да не й разкаже.

— Досега бях там, във фермата.

— Виж ти.

Можеше да прибави цялата си дневна надница към онова, което сестра му получаваше за плетките си.

— Но той се разплати с мен подобаващо — каза бързо Матис. — Даде ми пари в брой.

— И за какво ти ги даде?

Беше непоносима в такива моменти.

— Даде ми ги за двете лехи! Разплатиха се с мен както трябва. Иначе не върви.

— Виж ти! — каза Хеге.

— Ти сама знаеш какво означава да се разплатят с теб, нали плетеш пуловери.

От вълнение гласът му трепереше и бързаше да разкаже за двамата влюбени.

— А после попитах нещо жената на фермера и тя не можа да ми отговори — завърши разказа си Матис.

Хеге отегчено попита:

— Пак ли? Все същият въпрос?

— Да, тя беше една такава… — отвърна Матис.

— Няма значение, трябва веднъж завинаги да престанеш с това! — скастри го Хеге.

— И защо?

— Защото е глупаво — отговори Хеге с горчивина в гласа.

Матис се сви и повече не проговори. Хеге не се беше поинтересувала какъв въпрос е задал на жената. Тя и така знаеше.

Но пък вечерта Хеге каза, че иска да погледа кръженето на бекаса му, и той го възприе като награда за това, че беше работил толкова усилно през деня. Постепенно беше започнал да си мисли, че кръженето на бекаса над къщата им е негово дело. Сега и Хеге пожела да го види.

— Добре, че се осъзна най-после — рече той.

Беше тихо и всичко вървеше както трябва. Матис се радваше и въртеше глава. Чакаше и се ослушваше.

И бекасът долетя с всичко неописуемо, съпътстващо полета му. И Хеге участваше в това. Проблясване, крило, докоснало сърцето, и после отново никой.

Сестра му мълчеше, но очевидно бе в добро настроение.

Матис развълнувано каза:

— И така отново и отново.

Хеге реши, че вече могат да си лягат. Разбира се, кръженето развълнува и нея, мислеше си Матис.

Затова я докосна по рамото. Прииска му се да й разкаже, че тяхната къща се е променила и вече има предимство пред останалите къщи, сякаш се беше извисила над тях. Беше немислимо да обясни всичко това на Хеге, но пък можеше да докосне рамото й.

— Сега и ти видя кръженето — рече само той и на лицето му неволно се появи собственическо изражение.

Хеге, унесена в мислите си, каза:

— Говориш така, сякаш ти си причината.

Матис застина с отворена уста. Погледна сестра си уплашено. Да говори подобни неща в такъв момент? После гневно избухна:

— Защо си такава? Винаги всичко разваляш!

— Успокой се!

Но той не желаеше да се успокои, оглеждаше се наоколо, сякаш търсеше нещо, с което да я подразни. Първото, което попадна пред очите му, бяха изсъхналите върхове на трепетликите. Забравил за всичките си обещания, Матис посочи дърветата:

— Виждаш ли ги? Ще ти кажа нещо — те носят нашите имена! Наричат ги Матис-и-Хеге! Ясно ли ти е! На теб също ти се подиграват.

Очакваше Хеге да избухне всеки момент. Но не последва нищо. Само попита спокойна и невъзмутима:

— Значи знаеш?

Матис я погледна втренчено.

— Мислех си, че в тази къща само аз знам за това — каза тя и го потупа по рамото.

Хеге се оказа по-горда, отколкото той си мислеше. Говореше за дърветата на позора:

— Какво отношение имат те към нас? Това не ни засяга. Глупави момчешки измислици. Детска работа.

Сякаш бе пораснала изведнъж. И Матис порасна заедно с нея, защото стоеше до Хеге и й беше брат, и защото едното изсъхнало дърво носеше името му, а на него му беше все едно.

Всъщност той не бе напълно съгласен със сестра си. Лесно й е на нея да говори така. Но му беше приятно да я слуша и гледа, придаваше му сили. Без да го изпуска от очи, Хеге каза решително:

— Хайде да не споменаваме тези дървета повече. Те могат да си стоят тук вечно, на нас ни е все едно.

— Да — съгласи се Матис и замълча.