Таряй Весос
Птиците (36)

36

Хеге видя брат си да тича към къщи. Пусна каквото държеше в ръце и се спусна към него по стълбите, през оградата, през поляната.

— Да не се е наранил?

— Кой?

— Как кой?

— Не, сече там така, че хвърчат трески.

— Слава богу, че всичко е наред. — Лицето на Хеге грейна. — Ти така тичаше, че се уплаших да не се е случило нещо. Запомни, Матис, не трябва никога да тичаш така от сечището, защото хората, които те видят, ще си помислят, че се е случило нещастие.

— Забравих за това — тихо каза Матис. — Мислех си за съвсем друго.

— Какво има тогава? Нещо с теб ли?

— Не, нищо. Не мога да ти го кажа предварително.

Матис чувстваше как всичко се обърква.

— Дотичах вкъщи, защото трябва да поговоря с теб и исках да те видя.

Хеге изфуча:

— Да ме види! И как ти хрумна? Уф, ама че ме уплаши! Помислих си, че е пострадал.

Това бе неподходящо начало за Матис и неговия блестящ план. Как можа така глупаво да долети вкъщи, надявайки се да си върне благоразположението на Хеге, докато Йорген работи в гората? Там му се стори, че това е изход. А сега? Не, Хеге толкова обича Йорген, че е на седмото небе само защото не е пострадал.

И все пак, докато стояха до оградата, Хеге несъзнателно сама помогна на Матис да се опита да осъществи плана си. Той се беше запъхтял от тичането и Хеге в радостта си го прегърна и го накара да седне до нея върху една купчина пръст.

— Седни и си почини! — весело каза тя. — Целият си изпотен от тичането.

Седяха един до друг, сякаш бяха сами на света, както едно време.

Пред Матис проблесна изходът — той разбра какво трябва да направи.

Първо се усмихна на Хеге.

И тя весело му се усмихна.

После й кимна.

Тя също кимна в отговор.

Като че ли играеха стара игра, която бяха забравили и сега си припомняха.

Но Матис вече не беше толкова наивен, както си мислеше тя. Имаше си план.

— Седим си ние с теб тук — започна той.

Хеге кимна. Матис продължи:

— Ние и преди сме седели върху купчина пръст.

— Да — включи се и Хеге. — Беше съвсем неотдавна.

Той се засмя, всичко вървеше както трябва. Сега трябваше внимателно да си върне Хеге обратно от Йорген.

— Няма нищо по-хубаво от това, да седя до теб върху купчина пръст.

Хеге учудено го погледна и Матис побърза да добави:

— Мисля, че човек трябва по-често да седи върху купчина пръст.

— Нима?

— А ти какво мислиш?

Тя отговори:

— Ами седи си, никой не ти пречи.

Той забеляза, че тя го отделя от себе си. Беше късно за отстъпление и трябваше да говори направо:

— А ти ще седиш ли с мен?

— Аз ли? — попита Хеге и погледът й така неспокойно блуждаеше, че на Матис му стана зле.

— Но защо?

— Ти знаеш с кого седя аз — отговори Хеге.

Как просто го каза и с това превърна плана му в нищо. От него не остана абсолютно нищо. Решителността и съобразителността на Матис изтекоха като вода през сито. Беше загубил, преди още да успее да започне.

— Само това имах да ти казвам, друго няма — тъжно промълви той и стана. Хеге мълчеше, дори не се обърна към него. Матис добави:

— Странно, че купчинката не помогна, а аз си мислех, че ще успея да те върна при мен, преди Йорген да се е прибрал.

Хеге все още седеше на меката купчинка. Най-после и тя стана.

— Ох, и аз самата не знам… — каза объркана.

— Кое?

— Мислиш ли, че не си говорим за теб?

— Говорите, знам — бързо отвърна Матис.

— Ще направим всичко, което можем — рече Хеге. — Надявам се, че го разбираш, нали?

Матис почти не чу думите й. Само видя, че мина през портата и влезе вътре. Него го занимаваше друго нещо: блестящата мисъл. Всъщност какво са блестящите мисли? Нищо. Появяваш се с нея, но щом умните отворят уста — и тя пада на земята като боклук. Хеге каза едва няколко думи и той пропадна, а планът му се разсипа на части.

Ще направим всичко, което можем, му каза. Тя нищо не разбираше!