Таряй Весос
Птиците (27)

27

Матис стегна лодката си, запуши дупките и тя отново стана годна за плаване. През това лято често излизаше с нея, понякога улавяше някоя и друга жалка рибка, но най-често просто гребеше из огромното езеро, към пясъчните брегове, които не бе виждал преди. С гребането се справяше отлично: мислите му се предаваха направо на греблата — без да създават объркване, както се случваше, когато работеше на брега.

Нещо в езерото се бе променило това лято. Ана и Ингер вече не се виждаха из безбрежната шир. Нямаше никаква надежда да ги срещне отново… и все пак, кой знае. Защо изведнъж да не се покажат от някой залив. Или пък зад някой нос? Не искаше нищо повече.

Матис гребеше навътре, там, където можеха да го видят от всички страни.

Те не се показваха.

 

 

У дома се изправи пред Хеге и я попита:

— И ти ли вече не си същата като преди?

Тя не отговори. Но думите му този път не й допаднаха, видя го по лицето й.

— А според теб трябва ли? — каза тя най-накрая.

Матис не сваляше поглед от нея.

— Може би — отговори той. — Кой знае. Разрешаваш ли да ти погледна очите, Хеге?

Не, тя не му позволи. От какво ли се боеше? Хвана го страх. Може би се отнасяше за него?

— Само не ме изоставяй! — изстена той.

Сега тя вдигна поглед:

— Няма да те изоставя, Матис. Ако исках, щях отдавна да го направя.

Обикновено това бе достатъчно, за да го успокои, но днес беше различно. Той не можеше да си намери място. А и това плетене!

— Остави за малко плетката! — каза той, грабна жилетката и я метна на пейката. После хвана Хеге за ръката.

В очите й се четеше уплаха.

— Какво ти става?

— Само не ме изоставяй!

През главата му прелетяха объркани мисли. Че светкавицата удари дървото на Хеге. Че той сам бе решил така, за да спаси собствения си живот. Че може би затова сега Хеге се намира в смъртна опасност. Матис я стисна за ръката и я накара да стане. Тя не се възпротиви, сякаш разбираше, че рано или късно този взрив неминуемо щеше да избухне.

— Ела с мен навън!

Тя тръгна с него.

Отвън той каза изплашено и нерешително:

— Не, тук също не бива да оставаме. Трябва отидем далеч. Много далеч!

Хеге невъзмутимо отбеляза:

— Не можем просто така да станем и да тръгнем. Първо трябва да си приготвим храна за из път и разни други неща.

— Как така?

Матис беше поразен от спокойния й глас.

— Разбери, ако ще ходим надалеч, трябва да се подготвим.

Говореше така, сякаш в това, че двамата ще ходят някъде, нямаше нищо необичайно. В паниката си той й повярва. После разбра, че е глупаво дори да й го предлага.

— Хайде поне да се поразходим, щом не става иначе! — примоли се той. — Само до гората, наблизо!

Хеге и този път не се възпротиви:

— Да вървим!

Матис изпитваше угризения на съвестта.

— Ти не знаеш какво направих с теб, Хеге — каза той. — Нещо опасно. Трябва много да внимаваш, за да си запазиш живота.

Хеге неволно потръпна.

— Уф, замълчи! Днес направо не си на себе си. Ние с теб ще живеем още дълго — ти и аз.

— Но то вече е сторено — с усилие произнесе Матис. — Само че не мога да ти разкажа.

Хеге никога преди не го беше виждала такъв, толкова жалък. Сега тя го хвана за ръката.

— Да вървим, аз ще дойда с теб да се поразходим. Не стой така!

Без да се бавят повече, тръгнаха към елховата горичка, простираща се между езерото и пътя, до която водеше една малка пътечка.

Но Матис трябваше да продължи разговора оттам, откъдето прекъсна, трябваше да обясни какво го мъчи.

— Аз съм виновен, аз го направих, само че не мога да ти разкажа. Но е така, както ти казвам.

— Голяма работа — успокои го Хеге. — Не искам да знам нищо. Така че всичко е наред. Разбра ли ме? Край с това!

— Наистина ли? — с благодарност извика той.

Вървяха така, все едно бързаха за някъде. Матис беше като подгонен от разкаянието си и Хеге едва успяваше да го настигне. Минаха край блатото, където той и бекасът бяха разговаряли на птичи език. Матис не каза нито дума за това, Хеге можеше да развали всичко с някоя забележка, ако се усъмнеше в разказа му.

Оставяйки зад гърба си блатото, те навлязоха навътре в гората — тук вече не растеше трева, земята бе покрита само от кафеникава хвойна и зелен мъх.

— Спри за малко! — каза Хеге, почувствала царящото наоколо безмълвие.

Матис най-после се спря. И веднага и той усети тази изумителна тишина.

— Къде сме? — попита объркан.

— Недалеч от къщи — търпеливо обясни Хеге. — В нашата гора. Не позна ли мястото?

Матис дори не гледаше.

— Чувствам се зле — оплака се в отговор. — Толкова се разкайвам за едно нещо.

— Матис, не чу ли какво казах? Край!

— Да, но…

— Нито дума повече! Казах ти, че всичко е наред.

— Само че не е — упорстваше Матис.

— Сядай тук на тази купчина! — внезапно рече Хеге, силно объркана. Тъкмо бяха спрели до една заоблена, покрита с мек мъх купчина пръст.

Матис безропотно се стовари върху нея. Щом Хеге искаше така — силата и властта бяха на нейна страна.

— Ти съвсем ме измъчи — каза тя, сядайки до него запъхтяна.

Матис не отговори. Беше някак притихнал. Седяха върху кръглата мъхеста купчина. В гората не се чуваше нито звук и учестено биещите им сърца постепенно се успокоиха. Матис мълчеше, защото тук, насред гората, седейки до Хеге, в главата му нахлуха нови мисли, много по-приятни от онези, които го бяха довели на това място.

— Ех, ако беше момиче! — несъзнателно възкликна той, но веднага сам се прекъсна: — Глупости! Ти си си момиче. Имам предвид — ако беше друго момиче.

— Престани вече! — сгълча го Хеге. — Какво изобщо става с теб днес? Успокой се!

След като реши, че Матис най-сетне се е освободил от своите терзания, Хеге неволно се върна към обичайния си, малко троснат и наставнически тон. Но Матис я пресече:

— Ти така се изплаши, че дори не посмя да ме погледнеш — каза той, за да прогони мисълта за момичето.

— Да съм се уплашила? От теб? Че аз се страхувам от теб колкото от една котка. И ти го знаеш, нали? Хайде просто да поседим и да забравим за разните там угризения.

Хеге бе строга и властна.

Тя добави:

— Наистина няма за какво да се разкайваш, Матис. Нека се разкайват други.

Матис почувства облекчение по цялото тяло. Ако някой можеше да се нарече умен, то това бе Хеге. Никой не умееше като нея да свали бремето от човек. Той каза с благодарност:

— Колко хубаво го измисли, Хеге. — И добави: — Това — да поседнем на тази купчинка.

Хеге изглеждаше така, сякаш и тя смяташе, че идеята бе добра.

— Ще идваме тук още много пъти — продължи Матис.

Но купчинката вече не им беше необходима и строгата Хеге нареди:

— Да тръгваме!

И все пак тя направи нещо, което изненада Матис — не хукна веднага обратно към плетките си, а заяви:

— Трябва да си починем малко след всичко това. И на двамата ни дойде в повече.

Матис засия от неочакваното предложение.

— Така си е — съгласи се той. — Но ти се справи. Искаш ли да се поразходим още малко?

Почвата тук сякаш беше покрита с килим. Те мълчаливо вървяха по него. Но гората не бе толкова голяма и скоро се озоваха на брега на езерото. Голямото езеро, в което плуваха Ана и Ингер.

Беше гладко като огледало.

— Ето там гребахме с лодката цял един ден — каза Матис.

Хеге не попита кога се е случило това — за Матис съществуваше само един ден.

И стоейки там, на брега, Хеге измисли чудесно и сериозно занимание за Матис. Спомена, че той би могъл да превозва хора през езерото. Щеше да му се отрази добре.

Матис грабна идеята, все едно беше летяща във въздуха топка.

— Разбира се! Аз това го умея!

— Ще превозваш момичета през езерото — каза Хеге.

Той я погледна недоверчиво.

— Мислиш ли?

Трябваше да го разочарова:

— Всъщност — не. От другата страна на езерото не живее никой, само гора и пустош е, така че няма кого да превозваш. Но ако там живееха хора, ти можеше да станеш лодкар.

Тази мисъл го въодушеви. А думите й, че там не живее никой, изобщо не ги чу.

— Точно така — каза той сам на себе си.

Никога нямаше да се сети за това сам. Ако Хеге искаше да го зарадва, то тя улучи право в целта. От нахлулите в главата му мисли Матис стана мълчалив и отнесен, не виждаше къде стъпва и се спъваше в съчките. Хеге се опита да завърже разговор, но Матис отговаряше не на място.

— Време е да се прибираме у дома — каза Хеге. — Почивката свърши, поне за мен.

Те мълчаливо вървяха покрай брега. Когато стигнаха, Матис се насочи направо към бараката с лодката му.

— Тук ли ще останеш?

— Да, можеш да се прибираш — отговори той, потънал в мислите си. — Сега имам да върша много неща по лодката.

Хеге тръгна. Когато вече бе стигнала склона, Матис й извика и сякаш за пръв път пое свободно въздух:

— Защо не ми го предложи по-рано?

Вместо отговор Хеге му махна с ръка. Скоро се скри от поглед. Как по-рано не му беше казала за това! Тя умна ли беше, или не? Така или иначе, днешният разговор завърши чудесно: очакваше го работа, с която може да се справи.

Повече няма да споменавам за светкавицата, обеща си той. Тя не се отнася нито за мен, нито за Хеге. А утре може би ще превозя някого през езерото.

Сега трябваше да приведе лодката в добър вид, доколкото това бе възможно, без да харчи пари.

 

 

Матис работи, докато се стъмни. Беше краят на юли и вечерите ставаха по-тъмни. Като дърводелец Матис беше също толкова несръчен, колкото и с всичко останало, но този следобед с такава любов ремонтираше своята лодка, използвайки няколкото жалки инструмента, с които разполагаше. Когато се поинтересува как вървят нещата, Хеге научи, че той иска да започне още на следващия ден. Да започне кое? Онова, дето ти го каза! Да превозва хора през езерото.

— Колко страхотно, че го измисли! — завърши Матис.

Хеге трябваше да му каже истината:

— Не разбираш ли, че не го мислех сериозно? Там няма кого да превозваш.

— Защо ми говориш така? — сърдито попита той, ни най-малко обезсърчен. — Искаш да ме излъжеш ли?

— Казах ти, че тук никой не пътува. — Но веднага размисли и бързо добави: — Но наистина, защо пък да не започнеш? Нищо не пречи да опиташ. Поне ще си имаш занимание през цялото време.

Матис слушаше тези думи като някакво досадно жужене. Хеге дори не подозираше какво бе сторила днес с него. Той усещаше, че в живота му настъпва решителен прелом. Ето го изхода.

Матис прекъсна работа чак когато се удари с чука по палеца — в тъмнината вече не различаваше гвоздея от пръста.

Докато се качваше по склона, си помисли, че лятото всъщност беше хубаво, макар бекасът да лежи под камък.