Таряй Весос
Птиците (23)

23

Когато стигна вкъщи, вълнението му малко беше спаднало. Точно толкова, че да може нормално да разказва. Щастливата лодка се скри зад синия нос и Матис знаеше, че това е завинаги. Момичетата ще си заминат и той никога повече няма да ги види.

И все пак това забележително и важно събитие бе факт. Когато разказваше за него на сестра си, Матис не си измисли нищо — истината в случая беше абсолютно достатъчна. Докато го слушаше, Хеге сякаш повече от обичайното бе погълната от плетката си и от време на време промърморваше някакъв отговор.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита той. — Защото такова нещо едва ли ще се случи друг път.

— Разбира се — отговори Хеге. — Чувам всяка твоя дума, мога да ти повторя всичко.

В този момент Матис не си мислеше колко е тъжно, че никога вече няма да види момичетата, защото именно неповторимостта на случилото се му придаваше такъв особен блясък.

Той продължи да разказва. Какво ли не се бе случило с него и двете момичета. Хеге го слушаше с доволно изражение. Матис малко се дразнеше, че куките й се движат, все едно нищо не е станало. Сестра му никога не плетеше в неделя, а днешният ден беше за него също толкова важен като неделята. Най-накрая не издържа:

— Остави за малко този пуловер.

— Това пък защо?

— Защото днес е нещо като неделя. За мен.

Хеге отпусна плетивото върху коленете си и продължи да слуша. Тъкмо беше стигнал до най-важното. Изпълнен с благодарност, той повтори последните думи на Ингер и Ана: „Никога няма да забравим този ден. Пер или Матис, за нас няма никакво значение.“

Не, Ингер и Ана повече не плаваха из езерото. Но Матис сякаш дишаше друг въздух, различен отпреди. Чувстваше се по-сигурен, по-уверено вървеше по пътя, влизаше в бакалията по нов начин. По лицата на хората личеше, че всички знаят за случилото се. Първите шестима бяха свършили своята работа, другото бе станало от само себе си.

Сега в магазина всичко беше различно.

Бакалинът претегляше малкия пакет с кафе и загледан във везната, питаше равнодушно:

— Днес ходи ли на езерото?

— Не.

Матис също отговаряше кратко и равнодушно, макар че в него всичко се смееше. Така трябва да се говори за важните неща. Няма значение, че същият този бакалин бе казвал разни неща зад гърба му, струваше ли си да му обръща внимание. Освен това Матис вече не си купуваше бонбони — за какво му бяха камфорови бонбони сега? Тръгваше си от магазина със захар и кафе, сякаш беше дървар, работещ навътре в гората.

Веднъж попита дали е истина, че Ана и Ингер са си заминали — срещна хора от другия край на езерото и като събра смелост, ги попита. Да, заминали са. Ваканцията им била свършила.