Таряй Весос
Птиците (19)

19

Веднъж в края на юли Матис отиде за риба. Поне плаваше с лодката си из езерото. Изминалите две седмици не бяха особено приятни. С изключение на онзи ден, когато прехвърляха купи сено у съседа, но това не се броеше.

Днес Хеге сама го прати на езерото.

Той седеше в лодката с отсъстващ поглед. Водата бе блестяща и топла. Матис загреба надалеч, почти до малкия скалист остров. Някъде в далечината се чу шум от моторница. Може би бяха две, но иначе езерото бе пусто. По близкия бряг се виждаха познати къщи, а на далечния към плажовете — непознати.

Риболовните принадлежности на Матис бяха жалки. А лодката беше още по-зле, пропускаше вода. Той седеше замислен, докато водата не намокри обувките му. Тогава се сепна и започна да я изгребва. После отново потъна в мислите си. Въдицата беше закрепена на носа, плувката бе застинала в очакване нещо да клъвне. Палещото юлско слънце се издигаше от дълбините и Матис сякаш се намираше между две слънца, седейки тук в лодката. Знаеше, че никой освен него не лови риба в такова тихо време.

Ако искат да ловят…

Рибата кълве, когато най-малко очакваш, мислеше си Матис. Така че не аз съм глупавият.

Размишляваше над думите на Хеге, казани точно преди да тръгне:

— Ти смяташ, че всички ти се присмиват, дори когато никой не го прави.

Така му каза. Тези думи изплуваха в съзнанието му при вида на къщите, накацали по брега. Опита се да си припомни кой го е обиждал открито или му се е присмивал. Но освен заядливите деца не можа да се сети за никого. Зад гърба му измисляха какви ли не прякори, но хората са си такива. Това го объркваше.

Бълбук, каза водата, навлизайки в обувките му. Матис започна трескаво да изгребва.

Не бива да се замисляш, когато плуваш в езерото, упрекна се той, докато изгребваше водата толкова припряно, че над борда се образува облак от пръски. Докато си размишлявам, лодката ще потъне и аз заедно с нея. Трябва да си мисля на брега.

Но скоро пак се замисли, ставаше някак неволно. Рибата не кълвеше. Така че имаше достатъчно време.

Размишляваше за живота си досега. Той сякаш бе обвит в мъгла. Когато Матис беше дете, баща им се грижеше за всичко у дома. Баща му беше като Хеге: дребен и неуморим. И умен. Всички освен Матис бяха умни. Откакто се помни, все се опитваха да го накарат да се захване с някаква работа. Баща му скоро се отказа. Само майка му го гледаше по такъв начин, като че все се надяваше нещата да се променят. Но тя си отиде, когато Матис бе още юноша. След няколко години баща му загина при нещастен случай, който хвърляше Матис в ужас всеки път, щом си спомнеше за това.

Двамата с Хеге останаха сами. Така си живееха вече много години. Матис дори не подозираше, че не е като другите, докато не го нарекоха Глупак за първи път. Това беше нещо като граница в неговия живот.

Матис гледаше къщите по брега и си повтаряше, че никой не му мисли злото. Беше благодарен на Хеге за тези думи и се опитваше да си внуши, че наистина е така.

Наложи му се отново да изгребва вода. Беше упорита и искаше да го удави.

Искам да живея, не искам да се давя!

Ех, сега да може да хване някоя голяма риба! Да се върне вкъщи с улов.

Като красиви малки сенки рибите лежаха на пясъчното дъно, точно под въдицата на Матис. Бяха замрели и не помръдваха, както и той. Но бяха нащрек. Само да си помръднеше ръката, и те се скриваха някъде в черните дълбини. Не захапваха стръвта. Рибите бяха умни. Накъдето и да се обърнеше Матис, всички бяха умни.

Също като Хеге, помисли си той изведнъж.

На Хеге й беше зле.

Нямаше намерение да мисли за това, докато е на езерото, но така се получи. Тази нощ бе тежка за Хеге. Затова още рано сутринта го прати на езерото.

Събуди се в полунощ и чу нещо, което не му хареса. Чуваше се от стаята на Хеге и той на пръсти отиде до вратата и надникна вътре. Сестра му лежеше с лице към стената. Той светна лампата, но Хеге не помръдна.

Беше обзет от угризения — вината винаги бе негова, когато Хеге се чувстваше зле.

— Пак ли заради мен? — попита той предпазливо, надничайки от вратата.

Тя отговори, без да се обръща:

— Не, какво общо имаш ти?

— Ами кой тогава?

— Никой — отговори тя. — Сама не знам какво ми става.

Обърна се и погледна Матис с очи, пълни с отчаяние. Оказа се по-зле, отколкото си мислеше. Пред него се откри нещо, което не можеше да разбере. Хеге продължи:

— Нищо не мога да направя с това! Върви да спиш, Матис.

Както винаги, той се озова пред тъмна завеса. На Хеге й беше зле и Матис си каза: тя ме храни всеки божи ден и ни издържа, като плете.

Той я погали.

— Хеге, нали умееш да плетеш!

Тя се отдръпна.

— Да плета? Замълчи, сам не съзнаваш какво говориш.

Тогава трябваше да каже другото нещо, онова, което искаше да премълчи, защото се срамуваше.

— Ти ме храниш, Хеге, издържаш ме през цялото време — продължи той.

Сестра му не издаде нито звук.

— Живея благодарение на теб. Нима не е достатъчно? Това е даже много важно.

Всъщност не мислеше точно така, но каза първото, което му хрумна.

Тя искаше да кимне в знак на съгласие, но си удари главата в стената така, че се чу тъп звук.

— Според мен е много важно — повтори той напълно объркан. — Поне за мен.

— Разбира се. И за мен също, Матис.

Но явно не й бе достатъчно. Тя лежеше, обърната към стената, и не искаше да му показва лицето си.

— Остави, Матис, това си е моя работа. Всичко ще се оправи.

— Тогава се обърни към мен — помоли той.

— Не — каза тя твърдо. Този път не успя да види лицето й.

Той стоеше с отпуснати ръце. Какво да й каже? Тя сама не знаеше какво става с нея. А е толкова умна. Матис се повлече обратно към стаята си, без да може да утеши сестра си. Тя стана такава през последната година. Какво ли й има?

На следващата сутрин всичко с Хеге изглеждаше наред, но тя го попита дали няма да отиде за риба. Той послушно се съгласи и започна да се стяга.

Интересно, какво ли прави сега Хеге?

Защо не трябва никой да я вижда?

Матис седеше в лодката и размишляваше.