Таряй Весос
Птиците (33)

33

Първата промяна след важното съобщение бе, че Хеге вече открито започна да ходи при Йорген, когато той си почиваше след работа. Матис виждаше колко весела и щастлива беше. Помисли си, че и той трябва да бъде весел и щастлив, но не можеше, изпитваше страх.

Веднъж се осмели да попита:

— И какво ще правите сега? Тук ли ще останете?

— Още не сме решили — отговори Хеге. — Засега всичко ще си остане постарому.

— А кога ще решите!

— Ще видим. Само се успокой.

Нима тя не разбираше колко много се страхуваше Матис? Какво щеше да прави той, ако тя замине и вече не е край него? Беше свикнал да живее единствено с нея, да бъде на една ръка разстояние от Хеге.

— Онази птица, която… — започна той, но не успя да продължи.

— Която убиха? Какво за нея?

— Не са я убили, просто сега има куршум в тялото си.

— Матис, недей да мислиш повече за тези птици, остави ги на мира — каза тя безгрижно, сякаш всеки момент щеше да запее „тра-ла-ла“. Но не го направи, защото очите на Матис я спряха.

— Не мога да те разбера — заяви той сериозно.

Нямаше никакво „тра-ла-ла“. Тонът й беше повелителен:

— Трябва да пораснеш, Матис! Започни да разсъждаваш като голям мъж!

— За кое? — попита той напрегнато.

— Помисли малко и за другите. Така правят порасналите мъже.

— За кои други? — безпомощно попита той.

Хеге потръпна и не отговори нищо.

Матис отиде на езерото. Сигурно най-после някой ще ме повика, мислеше си той. Ако не това, то нещо друго непременно трябва да се случи.

Бъди голям мъж, каза Хеге. Преди не използваше такива думи.

Матис се зае да поправя лодката. Всеки ден донасяше парцали и лентички плат, с които да запушва дупките. Новата лодка сега се намираше в толкова далечното бъдеще, че накрая се скри от поглед.

Да бъде голям мъж?

Матис объркан размишляваше над това изискване.

От щастие на Хеге й се беше замаяла главата и тя сама не знаеше какво говори, това бе причината.

Матис тъкмо се канеше да бутне лодката във водата, когато чу далечен тътен.

Буря.

Тъмен облак изскочи зад хълмовете. И веднага някъде проехтя гръм.

Е, остава ми само едно, каза си Матис. По време на буря не съм длъжен да превозвам никого, за щастие не съм длъжен.

Той завърза лодката си с още едно въже, в случай че излезе силен вятър, прибра греблата и без да мисли за нищо друго, се затича към обичайното си скривалище. Сякаш бурята го освобождаваше от всички задължения. Докато се изкачваше към дома, го застигнаха думите на Хеге: „Бъди голям мъж!“ Той се спря и ги повтори няколко пъти.

Матис видя отдалеч как Йорген влиза в къщата. Да не би нещо да се е наранил в гората? Не, не изглеждаше така. Очевидно изобщо не бе ходил там и през целия ден беше стоял вкъщи при Хеге.

Вече нищо не мога да разбера, помисли си Матис. Йорген не ходи в гората, Хеге не плете жилетки. Скоро вкъщи аз ще остана единственият работещ.

Загърмя по-силно и той ускори крачка. Дали да не отиде при Йорген и Хеге, да изчака бурята с тях и да им покаже, че е истински мъж?

Не, страх ме е, откровено си призна Матис. И се запъти направо към изпитаното си убежище. Бурята днес беше може би малко по-слаба от предишния път, но достатъчно силна да парализира тялото му. Той влезе в тоалетната, залости вратата и запуши уши.

И все пак бурята беше силна. Навън гърмеше и отново се чу отвратителният съскащ звук. Матис целият се сви. В този момент не си и помисляше да се прави на мъж, положението бе прекалено сериозно.

Но този път той не беше в безопасност и тук. Нито тътенът от гръмотевиците, нито шумът в ушите, затиснати от пръстите му, можеха да заглушат гласа на Йорген, който се чуваше точно зад стената. Заповеднически глас:

— Матис! Излез навън!

Навън? Да не се е побъркал? — помисли си Матис и дори не помръдна, само погледна дали кукичката на вратата е сложена.

— Излизай, Матис! — изкомандва гласът отвън.

На Матис му мина през ума, че неотдавна той по същия начин беше заповядал на Йорген да слезе от тавана. Йорген викаше зад вратата:

— Излез или аз ще те измъкна навън! Хайде, Матис, излез!

Какво беше това? Матис не се страхуваше от Йорген. Но думите „ще те измъкна навън“ правеха невъзможно оставането му тук. И макар да гърмеше така, че лицето на Матис пребледня и краката му омекнаха, той се застави да излезе — иначе у него нямаше да остане капка достойнство. Точно защото отвън стоеше Йорген.

— Идвам! — извика Матис през вратата.

Той вдигна кукичката, отвори вратата и в същия момент беше заслепен от светкавица. Тя сякаш премина през него, но Матис все пак прекрачи прага и стъпи в тревата. Тътенът проехтя точно над главата му. Дъждът още не бе започнал.

Той не разбираше къде се намира, но точно пред него стоеше Йорген. Ослепелите от светкавицата очи на Матис не виждаха почти нищо, Йорген беше като в мъгла, а там по-нататък, на верандата, различи Хеге. Стори му се, че маха с ръка на Йорген да остави Матис на мира.

— Тук съм! — обади се Матис и тръгна напред. Не усещаше краката си.

Вървеше право към Йорген, който леко се дръпна встрани.

Отново проблесна светкавица.

— Какво искаш от мен, Йорген?

Йорген чакаше мълчаливо и без да помръдва.

Матис вървеше през светкавиците и гръмотевиците, не се отпусна като чувал, не запуши уши с пръсти, държеше очите си широко отворени и вървеше право към Йорген, който искаше нещо от него… и сега щеше да види!

Вече бе близко и неподвижният Йорген го посрещна.

— Това беше добре — каза той само.

Но Матис почувства, че тези думи бяха казани многозначително. С уважение.

Той целият трепереше, но краката продължаваха да го носят. Погледна Йорген и не можа да определи какво изпитва по-силно към него: симпатия или страх.

— Е? — каза Матис възбудено. — Какво искаш от мен?

— Ела и седни вътре с нас! Само това — отговори Йорген. — Смятам, че тази постройка не е достойно място за теб.

Матис бе обзет от гняв, но не смееше да го прояви в такова време. Олюлявайки се, тръгна след Йорген. Сърцето му биеше бясно. Бурята започна да утихва, най-страшното вече беше минало.

Хеге още стоеше до отворената врата — личеше си, че се безпокои за Матис.

— Пусни ни да минем — каза й Йорген. — Не виждаш ли, че ни пречиш?

Хеге кимна, не знаеше какво да каже. Тя ги последва вътре. Сега и тримата бяха там. Матис безпомощно гледаше Йорген и Хеге — силните и умните. Не можеше да седи тук с тях, просто не беше в състояние — след преживяното напрежение бе останал без сили. Под отслабващия тътен Матис се добра до дивана си, легна и затвори очи от изтощение. Той вече беше далеч.