Таряй Весос
Птиците (10)

10

Трепетликите Матис-и-Хеге протягаха изсъхналите си върхове към утринното слънце и мастиленосиньото небе. Матис мина покрай тях и се насочи към пътя. Вървеше, стиснал здраво устни. Защо бекасът дойде да кръжи тук, щом всичко си остава постарому? Не можеха ли просто да изчакат и да видят дали няма да се случи нещо? Не, каза Хеге.

Днес вече нямаше такова желание да си търси работа, както след снощната среща с птицата.

Ако Хеге беше друг човек, никога не би го пратила на тази безполезна обиколка, щеше да разбере, че не бива да го прави. Но тя никога няма да се промени. Пък и не й е необходимо да се променя.

Той неохотно се тътреше напред.

Веднага щом излезе от гората, пред погледа му се откри цялото село. Почти всяка ферма или двор бяха свързани със спомена за неуспешно завършили опити.

По пътя беше много оживено. Автомобилите, както обикновено, гонеха пешеходците от платното в крайпътната канавка. Банкетът беше посивял от прахоляк.

Матис минаваше оттук не само когато отиваше да търси работа. Понякога Хеге му даваше няколко крони и го пращаше при бакалина да купи храна или пък да му занесе някой готов пуловер. Това беше рискована задача — можеше да мине добре, а можеше да завърши със срам и позор.

Във фермите хората тъкмо излизаха на работа. Матис ги виждаше накъдето и да се обърне. Беше ранно лято и сега се плевяха посевите. Всички изглеждаха силни и уверени, да работят, за тях бе така естествено, както да дишат и живеят. Някои димяха сутрешните си лули, докато вървяха, други си подсвиркваха, а трети просто размахваха ръце.

Трябваше ли направо да отиде и да попита за работа? В първата изпречила се ферма? О, не. Само щяха да се ядосат, понеже им се налага да измислят оправдания защо днес нямат нужда от работник. Матис подминаваше ферма след ферма. Струваше му се, че хората въздъхват с облекчение, щом видеха гърба му.

Но те едва ли са сънували сън като моя! — каза си той. Стана му хубаво при тая мисъл.

Матис имаше множество срамни спомени, но всички бяха различни. С някои от младежите, които срещаше по пътя, вече бе опитвал да работи и сещайки се за това, забиваше поглед в земята. А и младежите бързаха да го подминат, сякаш ги свързваше някакво общо поражение, което искаха да забравят.

Днес със сигурност всичко ще бъде различно. Хеге го знае добре, а и аз го знам.

Сега ще си тръгна към къщи, реши той. Не мога да отида във фермите, където ме помнят от предишните години.

Но странно.

Едва си го помисли, и направи точно обратното. Отби се от пътя и тръгна към една ферма. Защо го направи? В главата му проблесна спомен. С тази ферма беше свързано едно незначително събитие, което не бе толкова срамно за него.

Може би и днес тук щеше да му провърви?

 

 

Точно до ъгъла на къщата Матис се натъкна на стопанина. Мъжът, едно момче и едно момиче стояха там с мотички в ръце и тъкмо се канеха да тръгват към полето с кръмно цвекло. Матис не ги видя, докато лицето му не изникна точно пред тях.

— Добър ден, да ти се намира някаква работа за мен? — попита веднага той, без да откъсва изплашен поглед от мъжа. Главното бе да не размисли. Обърна се така, че двамата млади да останат зад гърба му.

Стопанинът отговори по същия начин, и той без да се замисля:

— Да, ако умееш да разсаждаш ряпа.

Матис зяпна, после се усмихна широко.

— Така си и знаех — каза той. — Щом всичко се промени, значи и това трябваше да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— О, нищо — отвърна Матис. — Просто днес всичко е много различно за мен. Но то няма нищо общо с теб.

Девойката и младежът се бяха преместили и сега стояха с лице към Матис. Започнаха да си разменят погледи по начин, който той добре познаваше и който не предвещаваше нищо добро.

— Свързано е с кръженето на един горски бекас — бързо и нервно обясни той.

— С кръженето на горски бекас?

— Да. Не знаеш ли какво е това? — попита Матис оживено.

Чак сега мъжът разбра що за човек стои пред него, но беше късно — не искаше да се отмята от думата си.

— Разбира се, че съм чувал за горските бекаси — каза той. — Но ти, струва ми се, прояви интерес към разсаждането на ряпа. Ще ти намерим една мотичка за окопаване и после можем да се надпреварваме.

Собственикът счете за необходимо да направи последното уточнение, не искаше да премълчава нищо.

Матис имаше изострени сетива и веднага разбра.

— Да, а може и да се надбягваме — рече и се засмя. Положи усилия смехът му да звучи естествено.

Мъжът леко се стъписа, но побърза да се засмее и той.

— Искаш да видиш кой пръв ще стигне до полето, така ли?

Те се шегуваха като мъж с мъж и си разменяха остроумни реплики.

— Сигурно искаш да хапнеш нещо, преди да започнем — попита мъжът и сложи край на забавата.

Матис поклати глава.

— Вкъщи си имаме храна.

Хубаво е, че мога да го кажа, помисли си той.

Сега оставаше да се заловят за работа. Дадоха му мотичка за окопаване и той тръгна заедно с другите към полето с ряпата. Това поле му се стори ужасно голямо, не се виждаше къде му е краят, продължаваше зад една могила и се губеше в далечината.

Матис се обърна към фермера и попита с леко неодобрение:

— За какво ти е толкова много ряпа?

Това не можеше нито да го разбере, нито да го одобри.

— Вече? Че ние още не сме започнали — каза мъжът. Звучеше безсмислено, но Матис Глупака схвана веднага и наведе глава.

— Може ли да взема тези редове? — попита той припряно, за да смени темата, и посочи лехите до краката си.

Собственикът кимна.

— Предполагам, че си вършил това и преди, Матис, и знаеш какво разстояние трябва да се оставя между растенията. Нали?

Мъжът беше длъжен да зададе този въпрос. Разсаждането бе важна работа и от него можеше в голяма степен да зависи реколтата, а значи и бъдещите приходи.

— Как да не знам, та аз съм на четирийсет — отговори Матис. — Без три години — добави той. На такъв разговор подхождаше сериозен тон. Матис беше горд от отговора си.

— Сигурно — каза мъжът. — Но бих искал да знам какво разстояние са те учили да оставяш между растенията. Ще ми покажеш ли?

Матис показа с пръсти. Съвсем напосоки.

— Не, не — каза мъжът, — сигурно те е учил някой, дето сам нищо не разбира. Трябва да бъде ето толкова.

Матис отново наведе глава.

Девойката и младежът си размениха бърз поглед. Бяха си избрали съседни лехи така, че да работят един до друг. На Матис му се паднаха две лехи между момичето и фермера. Това много му хареса.

— Внимание! — извика младежът. — Започваме! Кой ще стигне пръв до края?

Той погледна девойката и се засмя. Двамата непрекъснато се смееха и се гледаха в очите. У Матис се зароди известно подозрение, щом забеляза това.

Но началото бе дадено и сега трябваше да се залавя за работа. Отиваше да прави като другите и да бъде също толкова бърз в движенията. Отстрани лехите бяха обрасли с плевели, растяха и между разсада, беше пълно с тях навсякъде. Трябваше да се изскубят и да се хвърлят да съхнат под палещото слънце. А също и да се изваждат излишните коренчета ряпа, бяха поникнали твърде нагъсто. Матис трябваше да върши всичко това бързо и уверено с мотичката, а където не ставаше — и с ръце.

Беше нервен. Изобщо не знаеше как се прави.

Скоро се повтори обичайното: щом се хванеше за някаква работа, мислите му започваха да се движат във всички посоки, да се преплитат, сякаш бяха конци, и му пречеха да работи.

Докато си го помисли, и то се случи: преплетените конци се омотаха около пръстите му и забавиха движенията му.

От лявата му страна се чу покашляне. Беше фермерът. Приведен над лехите, той внимателно плевеше и разреждаше коренчетата ряпа.

Матис беше нащрек. Макар че покашлянето може и да не означаваше нищо. Понякога хората кашлят просто ей така.

Въпреки това нервничеше все повече и повече, ръцете му трескаво се лутаха между растенията и скубеха ряпата вместо плевелите. Беше захвърлил мотичката, понеже му се стори прекалено неудобна.

— Не съм свикнал с такава мотика — обясни той на мъжа, — дръжката й е много дълга.

— Ами остави я тогава и продължавай с ръце. На ръка е дори по-добре, получава се по-прецизно.

— Вярно, така е — каза Матис с благодарност. Усети някаква слаба подкрепа в думите на мъжа, подкрепа, която му бе нужна в съревнованието с двамата млади.

Първите метри успяваше да се държи наравно с тях. Все пак имаше десет пръста, с които да си служи. Момчето и момичето не изоставаха един от друг и въпреки уморителната работа се смееха от време на време. Матис отдавна се беше досетил, че са влюбени. Жалко, но пък, от друга страна, беше забавно и любопитно да ги наблюдава. Никога до сега не бе наблюдавал влюбена двойка толкова отблизо.

Момичето погледна Матис с искрящи от щастие очи. От нея можеше да не се страхува, беше толкова влюбена в младежа до себе си, че погледът й бе като опиянен. Сега най-после се обърна и към Матис, който напрегнато очакваше този момент. Изпита неописуемо блаженство. Кръглото усмихнато лице на момичето го гледаше радостно.

— Колко хубаво, че и ти дойде с нас, та да не сме сами в това противно поле — каза тя почти искрено. И Матис бе готов да й повярва. Да повярва сам в себе си. Доби малко кураж и реши да се отблагодари на момичето, като го зарадва с нещо, което къташе в сърцето си.

— Чувала ли си някога за кръженето на бекаса? — попита той. Стояха всеки в своята леха толкова близо един до друг, че можеше да й го каже тихичко и поверително.

Тя отговори бързо и без да се замисли:

— Разбира се. И какво?

— Нищо.

Всъщност сега Матис бе обзет от друга мисъл: че разговаря с момиче! И това е може би само началото.

— Но никога не е кръжал над дома ти, нали? — продължи той и почувства непривична увереност.

Момичето поклати глава. Докато говореха, тя не спираше да работи — откъсна един голям жилав корен лобода и го хвърли да съхне на слънцето. Матис се стараеше да не изостава и разговорът течеше.

— Не, но сигурно и ти не си виждал бекас да кръжи над твоя дом — каза тя, без никакво намерение да го засегне.

— Кой знае — отвърна Матис.

Вътре в него всичко сияеше.

— Така си е — рече девойката разсеяно, бе изцяло погълната от работата и от младежа от другата й страна.

Повече не казаха нищо по въпроса. Матис смяташе, че много ловко бе вмъкнал в разговора онова за бекаса. Харесваше девойката, но тъй като любимият й бе наблизо, нямаше как да разговаря дълго с нея.

Такива бяха правилата. Ако можеше обаче да й каже само още нещо, тогава…

— Аз… — понечи да издума той, но тя вече не го слушаше. Младежът се беше приближил и я ощипа по голия прасец. Тогава моментално забрави за Матис. Все едно че от другата й страна нямаше никой.

Да, действителността е малко по-различна от съня, констатира Матис. Но може би е добре, че разговорът приключи по този начин, човек трябва да се съобразява с толкова неща.

Лошото бе, че загуби много време в тези размишления. Влюбените постепенно започнаха да се откъсват от него. Скоро толкова се отдалечиха, че виждаше само гърбовете им. Матис се стресна и погледна към фермера. И се уплаши още повече: мъжът плевеше три лехи наведнъж. А в началото всички започнаха с по две.

— Ти защо плевиш три лехи? — попита Матис, без да се замисли.

— Ами… — мъжът се запъна — така по-добре спазвам ритъма с останалите. Или поне с някои от тях — добави той и с такава сила изтръгна един стрък лобода с корена, че наоколо се разхвърчаха буци пръст.

Но Матис мислеше вече за друго, той се доближи до мъжа и прошепна:

— Според мен тези двамата са влюбени. Поне така изглежда.

Мъжът кимна.

— Значи си знаел?

— Да. Точно заради това ги наех — отговори фермерът, също шепнейки и намигна на Матис. — Винаги предпочитам да вземам влюбени за плевенето на ряпа. Те не забелязват колко досадно и уморително е. Но ние с теб сме друго нещо, нали?

Този фермер беше умен човек. Матис се боеше да остане с него насаме, макар че сутринта го бе посрещнал сърдечно и изобщо се държеше приятелски през цялото време. Не, всъщност не се страхуваше, можеше спокойно да разговаря с мъжа, който сам беше наясно колко трудно и скучно е да плевиш ряпа.

— О, да, ние с теб знаем що за работа е това — каза Матис.

— Рано е още да се каже — отговори мъжът твърдо.

Матис отново бе принуден да наведе глава.

— Така е — промълви.

Въпреки че плевеше три лехи наведнъж, мъжът бързо напредваше. После отново премина на две лехи, както всички. И започна да се отдалечава от Матис.

— Изоставяш ли ме? — безпомощно попита той.

— Налага се — отговори мъжът. — А ти побързай малко!

— Да, но сам виждаш, че не ми спори особено.

— Хм — избоботи мъжът, приведен над лехите с ряпа.

И Матис остана сам. „Хм“ беше последното, което мъжът каза. Как трябваше да го разбира? Матис отново занервничи и обичайното смущение между мисли и работа се засили. Лехите му се влачеха като опашка, която ставаше все по-дълга и по-дълга. „Мързелива опашка“, както наричаха подобни неоплевени редове.

Не, това не е „мързелива опашка“, каза си Матис. Просто не мога по-бързо.

И все пак тази опашка беше срамна, особено за чувствителен човек като Матис. Лехите му, обрасли с плевели, се зеленееха сред полето, а от двете им страни се точеха тъмнокафяви, чисти лехи с равна редица стръкчета ряпа по средата.

Ех, ако можеше някак да спре отдалечаващите се! Не се очертаваше нищо добро. Фермерът работеше невероятно бързо, вече беше застигнал влюбените и след малко и тримата щяха да се скрият зад могилата.

Скриха се.

Матис сякаш остана сам в полето. Стоеше там сам-самичък, умиращ от жега. Слънцето беше напекло и ризата му неприятно лепнеше по изпотения гръб.

Колко много лобода! — помисли си той с неприязън. — Каква полза от нея? Сякаш на света няма други растения!

Вече не работеше приведен, а бе застанал на колене и едва-едва се придвижваше напред. Пръстите му правеха не онова, което бе нужно, често грешаха заради неспирния поток от мисли. На моменти изобщо преставаха да се движат.

Това до болка му бе познато отпреди, беше се примирил с него. Както всеки път, мислите безпорядъчно прелитаха през главата му, докато се опитваше да работи. По едно време осъзна, че скубе ряпата вместо плевелите. Треперейки, Матис рязко се изправи.

Нима съм на път да…

Не, не.

Мъжът и двамата влюбени се показаха зад могилата, бяха хванали по два нови реда и сега се движеха в обратна посока. Още щом се появиха на хоризонта, момичето вдигна леко глава и махна на Матис, който бе загубил почти всякаква надежда. Едва забележимо махване с ръка между две навеждания. Но с Матис подобно нещо не се бе случвало.

Не ми маха просто ей така, убеждаваше се той. Значи трябва да предприема нещо. Когато се изравнят отново, ще има възможност да си поговори с нея, нищо че възлюбеният е наблизо.

За известно време ръцете му придобиха увереност. Пълзеше на колене и скубеше. И не бъркаше ряпата с плевелите. Сега, когато се движеха един срещу друг, изглеждаше така, сякаш Матис работи сръчно и разстоянието помежду им бързо се скъсяваше. Но ето че той престана да плеви и се загледа в двамата влюбени.

Все пак това бяха истински влюбени.

Не бе чудно, че мъжът е доволен от тях. Поглеждаше ги от време на време и им се усмихваше. Не е възможно да си мисли само за работата — присъствието на влюбените в полето бе приятно за всички. Те се смееха, бъбреха, но в същото време работеха бързо и чисто. Понякога се доближаваха съвсем близо един до друг и Матис внимателно следеше всичките им действия и жестовете, които си разменяха: нямаше да е зле да ги усвои.

Значи това представляват истинските влюбени. Фермерът, на когото така му бе провървяло с работниците, не изоставаше и се придвижваше по своите редове. Между тях тримата и Матис вече се простираше тъмна, чиста ивица. А неговите две лехи се влачеха грозни и запуснати.

Но какво да се прави: Матис не можеше да откъсне поглед от тези разцъфнали младежи. От бликащата от тях радост. От странните им очи.

Ето че отново се изравниха с него. Звънкият им смях и бъбрене заглушаваха останалите звуци.

Матис се изправи.

— Макар да сте така влюбени, аз искам да… — с отчаяна смелост започна той и погледна право към сияещата от щастие девойка. И млъкна.

Момчето и момичето се спряха удивени. Те вече не се смееха. Без сам да съзнава, Матис ги бе прекъснал с изписаното върху лицето му и звучащо в гласа благоговение.

Даже мъжът бе спрял и стоеше притихнал на своите редове.

Но напразно чакаха. Най-накрая фермерът се намеси и го подкани не много високо:

— Хайде, Матис, говори!

Момичето мълчеше, младежът също. Чакаха с интерес.

Но напразно. Не биваше да добавя повече нищо по онзи въпрос. Но Матис сякаш бе успял да прокара някаква невидима нишка до тях и вече не беше сам. Искаше му се да им каже още толкова много, само че по различен начин. Но както обикновено думите изчезнаха и се смесиха с други в главата му.

— Да, защото сте влюбени един в друг! — обади се най-накрая, връщайки се към първоначалната си мисъл.

— Вярно е, влюбени сме — отговори девойката.

— Ех, да можех и аз така — изтърси той, преди да успее да се осъзнае.

— Какво пък, може и при теб нещата да се наредят — рече тя и му кимна, все едно нищо не се бе случило.

Матис си помисли: ето, на нея бих могъл да разкажа съня си чак до самия край.

— Това е всичко — измърмори той, ядосан на себе си, — тоест всичко, което имах предвид.

— Жалко! — каза девойката.

— Старт! — извика младежът, напомняйки им за присъствието си и за надпреварата.

Встрани до тях се смееше фермерът, комуто така бе провървяло с тези чудесни работници. Матис Глупака не се броеше, него никой не го вземаше на сериозно.

— Да, да, продължаваме — каза момичето, сякаш отговаряйки на командата.

Старт! — мислено повтори Матис, обърнат към младежа, който в този момент получи лека закачлива плесница.

Всички отново се захванаха за работа.

Слънцето прежуряше все по-силно. В браздите между редовете се търкаляха обречените на увяхване плевели. Лободата миришеше на топло.

 

 

Матис погледна назад към фермера: не се ли беше уморил вече? Не, разбира се, че не, той е толкова силен и умен. Самият Матис беше изтощен и жаден, а пръстите изобщо не го слушаха. Момичето доста го бе ободрило. Но всичко бързо се изпари, тъй като той не смогваше да се справи с работата и тя му тежеше като воденичен камък. Тримата отново се скриха, този път от другата страна на могилата, и полето стана пусто и унило. В този момент Матис отново трябваше да спре, понеже мислите му дотолкова се объркаха, че пак бе започнал да скубе бъдещата ряпа, оставяйки плевелите.

Превалил най-после могилата, той се почувства още по-самотен. Тримата сякаш бяха изчезнали завинаги.

Лехите на Матис буйно и дръзко се зеленееха. Плевеше и разсъждаваше: трябва да си изкарвам прехраната. След това поседна за малко. Никой не го виждаше, а обърканите му мисли пречеха на ръцете да работят. Пък и е приятно човек да поседне, когато е уморен.

Матис с ужас видя, че тримата отново се показаха иззад могилата. Вече бяха тук! Той припряно се залови за работа и в бързината изскубна доста стръкове ряпа. Все пак беше добре, че в този затънтен край на полето се появиха хора. Влюбените вече не бъбреха така оживено, както преди. Фермерът обаче не беше уморен. Когато човек има толкова голямо поле, не се уморява, а работи безспир. Мъжът изобщо не вдигаше глава.

В този момент всички потръпнаха, защото се разнесе странен глас. Беше Матис.

— Спрете за малко! — изстена той. Вопълът се изтръгна неволно от гърдите му.

Мъжът бързо се изправи и избърса челото си с мръсна ръка. Беше се изпотил.

— Какво има, Матис?

Матис изглеждаше много зле. Макар да не бе стигнал до края на полето, беше напълно изтощен. Над горната му устна се бяха очертали мустаци от полепнал прахоляк. Може би и на другите им се образуват такива мустаци, само че при тях това не правеше впечатление. Матис плахо се приближи до фермера.

— Нали виждате, че изоставам?

— Е, и? — неохотно отговори мъжът.

— Ти знаеше ли, че ще стане така?

Мъжът махна с ръка — стига, стига.

— На мен не ми харесват такива объркани работи — каза Матис сериозно.

— Разбирам — отговори мъжът и се приведе ниско над растенията.

Матис се изкушаваше да попита: искаш ли да спра? Но се сдържа. Лицето на мъжа помръкна и той измърмори нещо под носа си. Влюбените се възползваха от почивката, за да се пощипят един друг.

Най-накрая мъжът попита направо:

— Искаш ли да поемем и твоите лехи?

Пред очите му се спусна сива пелена, позната от предишния му живот — преди появата на бекаса.

— Не, засега не искам! — отговори той твърдо.

— Добре.

Фермерът се наведе и продължи да окопава. Матис се запъти към лехите си, но минавайки край девойката, жално я изгледа — може би тя щеше да направи нещо, за да му стане леко и приятно. Беше толкова весела и млада и си имаше любим.

Матис леко се покашля — сякаш даваше знак, че се нуждае от незабавна помощ.

И тя веднага разбра. Усмихна му се, като че ли да му напомни: тук сме двамата с теб, ти и аз, и си махаме с ръка, докато работим.

Повече не му и трябваше. Той го чу толкова отчетливо, че го повтори на глас:

— Да, ние работим заедно — ти и аз. — Матис произнесе тези думи също толкова нежно като нея, макар и не така дискретно.

— Така си е — каза девойката.

Тя внимателно се вгледа в него — въпреки непривлекателния си вид Матис я трогна.

— Марш! — извика младежът и я ощипа по крака — изглежда, смяташе това за много забавно. И момичето отново стана влюбено и чуждо.

— Да — вметна мъжът.

Онзи, дето притежаваше такова голямо поле. Те го погледнаха и веднага разбраха какво има предвид: трябваше да се хващат за работа.

И отново тримата изпревариха Матис. Той ги наблюдаваше и му се струваше, че притежават онова, за което си беше мечтал винаги: трите важни неща. Те ги носеха у себе си през целия си живот. Бяха свикнали да са такива и не го забелязваха, сякаш другояче не би и могло да бъде. Иначе щяха ли ей така, като на шега, да плевят кръмната ряпа?

Матис плевеше, легнал по корем, с объркани мисли. Помогни ми, молеше се той.

Но мислите както обикновено му пречеха да работи и вместо плевелите скубеше ряпата.

Не, никой не иска да ми помогне, окайваше се той и пред очите му играеха черни и червени кръгове.

Скъпоценните стръкове ряпа предизвикваха у него раздразнение, струваха му се толкова повехнали и жалки, когато около тях нямаше плевели, на които сякаш се подпираха. На Матис му се искаше да наругае тези нещастни дребни гърбушковци, заради които не си струваше човек да се рови в земята и да се мъчи така.

Мислите му отново се пръснаха. Винаги ставаше така, щом Матис се захванеше за работа. Значи нищо не се бе променило. Значи ето какво е криел в себе си този ден: никаква промяна, всичко си беше постарому.

Слава богу, най-после го повикаха от другия край на полето, отвъд могилата:

— Матис!

Зовеше го самият стопанин, онзи, дето беше толкова умен. Другите двама, красиви и силни, мълчаха, но това нямаше значение. Трите най-важни неща бяха там.

— Ще обядваме ли? — светкавично откликна Матис.

— Да, ела! — извика невидимият мъж. Този приятен призив се издигна в небето, премина над могилата и се спусна от другата страна на полето. Матис вече тичаше с всичка сила. Двете му лехи така си и останаха недооплевени. Но все пак виждаше края на полето! Можеше и да е по-зле, оправдаваше се той, ободрен от мисълта за изобилната обедна трапеза.

 

 

Никой от останалите не спомена и дума за зле свършената работа, когато Матис се присъедини към тях и заедно се отправиха към къщата. Нито дума — но той бе убеден, че всички си мислеха само за това. Отначало си мълчеше, но после не издържа.

— Защо не кажете онова, което мислите? — попита, докато мълчаливо си миеха ръцете в ручея.

— И за какво си мислим? — обади се младежът. Това бяха първите думи, които каза на Матис.

— Много добре знам какво си мислите — отвърна Матис, който изгаряше от срам и сякаш искаше да се самоизмъчи още малко.

— Хайде, стига! — рече мъжът. — Ще се приберем вкъщи, ще похапнем, ще си починем малко…

Миеха се в прозрачно ручейче, недалеч от полето. Девойката си миеше ръцете в един и същ вир с Матис. Там, във водата, размътена от калните им длани, Матис неволно я докосна. По тялото му премина ток. После водата във вира се избистри от само себе си, отново стана прозрачна и в нея добре се виждаха чистите им ръце. Сега вече не смееше да я докосне.

Момичето го погледна и той нямаше време да си помисли, затова изстреля направо:

— Все едно се допрях до електрическа ограда.

Стори му се, че това беше добре казано, но девойката равнодушно се извърна. А може би й беше смешно? Нейният възлюбен си миеше ръцете близо до тях и като свърши, обгърна с ръка талията й, сякаш беше най-обикновено нещо, и прегърнати се запътиха към къщата. Може би изобщо не бяха уморени? Матис си представяше как младежът свива ръка, как мускулите се напрягат под ризата и как обгръща талията на момичето. Така и трябва да бъде, когато всичко е нормално.

— Добър ден, Матис!

Беше стопанката на дома. Тя го посрещна приветливо. Обядът й се оказа вкусен и Матис се наяде лакомо. Все пак човек трябва да получи нещо за своя труд, каза си той. Толкова се отпусна и му се доспа след обяда, че си полегна навън на открито. Не видя къде отиде влюбената двойка. Заспа.