Фабио Ланзони
Измамникът (7)

7

Този ден Райдър отиде до бюрото на митницата на Съединените щати и направи проучвания за контрабандата в района на Чарлстън. Един явно разсеян чиновник му съобщи, че контрабандата по тези места процъфтявала, но за претоварените митничари било невъзможно да заловят всеки плавателен съд, който е решил да избегне митническата проверка и да разтовари стоки, за които конгресът се е разпоредил да бъдат облагани с такси на пристанището. Не можеше да предложи на Райдър по-конкретни данни за платовете, пренасяни нелегално.

Като искаше да се увери, че приятелите му са се заели с поставената задача, Райдър се отби в къщата на Куийн стрийт. Там вдигна Джордж и Джон от леглото и изпрати двамата кръшкачи да събират данни от пристанището заедно с Хари и Ричард.

В четири часа следобед Райдър влезе във фабриката на Натали в Уентуърт. В коридора сграбчи един слаб чиновник с изтощен вид и убеди младежа да го отведе до кабинета на Натали на втория етаж.

Когато двамата влязоха през отворената врата, Натали не вдигна веднага глава от бюрото си. Райдър бе удивен от рязката промяна у нея. Ако не бе подготвен, би могъл да се закълне, че кротката женица, която драскаше нещо пред него, няма нищо общо с очарователното, земно червенокосо момиче, което така го бе запленило снощи. Естествено, нямаше защо да се страхува, че някой ще я познае в кръчмата! В малкото часове, откакто не бяха заедно, тя се бе преобразила напълно. Нямаше я неприличната рокля, през която така добре личеше чувственото й тяло. Сега бе облечена в съвършено скромна едноцветна вълнена рокля, закопчана високо до шията; косата й бе пристегната в строг кок; носеше най-неугледните очила със стоманени рамки, които бе виждал през живота си.

И все пак всичко това не можеше да скрие красотата й. Богатата й червеникава коса с прекрасните златни кичури, които отразяваха светлината, го очароваше много повече от ярката перука. Кожата й имаше същия младежки блясък, а зад ужасните очила, както той добре знаеше, в очите й играеха светлокафявите, прелъстителни огънчета. Спомняше си добре изящните извивки, скрити под строгия кафяв плат, но откри, че сегашната й скромност го възбужда почти колкото безочливия й земен вид. Противоречието между тази дама и предишното кръчмарско момиче го вълнуваше дълбоко. Копнееше отново да надникне зад загадката й — да изтегли всички игли от стегнатия й фризура, да разкопчае всички копченца на стегнатия й корсаж, да…

Чиновникът се обърна към Натали:

— Госпожице Дезмънд, имате посетител — Райдър Ремингтън, Нюбърийски маркиз. Лордът твърди, че имал работа с вас.

Натали вдигна глава от бюрото и погледна от явно любопитния млад чиновник Гибънс към високия, дяволски красив англичанин, който се усмихваше, като че ли знаеше всичките й тайни.

А знаеше ли ги? От тази мисъл пулсът й се учести.

Въпреки това лицето й остана съвършено спокойно, когато стана и кимна на Гибънс:

— Да, лордът наистина има работа с мен. Това е всичко, благодаря.

Младежът излезе разочарован. Натали учудено огледа Райдър:

— Е, това е сериозна промяна… лорд Нюбъри.

„И е наистина така“ — каза си наум. Вече го нямаше пройдохата — вместо него пред нея стоеше облечен по модата, гладко избръснат английски джентълмен, загърнат с дълго палто от черен вълнен плат, панталони с подходящ цвят, сако от кафяво кадифе, бяла риза и хубава вратовръзка в стил Байрон. В едната си ръка държеше черен цилиндър, а в другата — бастун със златен връх. Гарвановочерната му коса сега бе вързана на плитка за повече представителност. Изобщо изглеждаше като напълно порядъчен денди, тръгнал по работа из града, макар Натали да не се чувстваше по-спокойна в присъствието на елегантния хаймана, който бе успял да застраши добре устроения й живот и емоционалното й равновесие.

— Трябва да кажа, че и ти изглеждаш доста променена, Натали — отвърна той. — Колкото до мене, не исках да те карам да се чувстваш неудобно, когато дойда във фабриката, така че се облякох както трябва. — Усмихна се сухо. — Облеклото на джентълмена все пак не ми е непознато.

— Радвам се да го чуя — тя пристъпи към него. — Би ли искал да разгледаш предприятието ни?

— Разбира се. Видях го съвсем бегло, докато влизах.

Тъкмо тръгваха към вратата, когато той я хвана за ръка и я спря. По устните му играеше озадачена усмивка:

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Да?

Докосна стоманената рамка на очилата и:

— Тези очила — наистина ли ти трябват, или ги използваш само да се скриеш от света?

Като махна очилата и ги постави на бюрото, тя го погледна прямо:

— Не виждам добре отблизо.

— А мен виждаш ли?

— О, да.

Той се засмя под мустак.

— Очилата ми помагат, когато работя със счетоводните книги — тя се прокашля. — Ще тръгваме ли?

Но той все още се бавеше. Усмихна й се лукаво, протегна показалец и докосна долната й устна. Внезапното й ниско ахване, когато се отдръпна рязко и начинът, по който изгледа Райдър, му показаха, че под скромния външен вид тя далеч не беше толкова свита и студена.

— Не, докато не успея да те убедя да отделиш минутка, за да ме приветстваш както трябва — закачи я той. — Всъщност мислех си, че може да ми е интересно да открия коя си ти всъщност, Натали — строга мома или безсрамно кръчмарско момиче.

За негово учудване край него мина и се отправи към вратата напълно порядъчната дама:

— Спести си мненията за онези евтини същества, които могат да се трогнат от тях — остро каза тя през рамо.

Като клатеше глава, Райдър я последва извън кабинета, по стълбището надолу и към централния етаж на фабриката. Посрещна ги многообразие от цветове и звуци.

Залата бе пълна с вдигащи невъобразим шум машини за разчепкване на вълна и чекръци. Работниците — бели и черни, мъже и жени — шетаха около тях. Изчистеният памук се разчепкваше в цилиндри, а нишките се насочваха в една и съща посока, докато върху предачните машини вретената тракаха, а ролките бръмчаха и бълваха цели метри готова прежда. Отгоре имаше цилиндри, които се въртяха върху боботещи оси и задвижваха огромните трансмисии, даващи живот на машините.

— Купуваме си памука от магазина в Гус крийк — започна Натали, като крещеше, за да я чуе. — Цялото ни оборудване се задвижва от пара. — Посочи цилиндрите, които се въртяха на боботещите оси отгоре.

— Да. Забелязах парната машина отвън, като влизах — кимна Райдър. — Това е действително съвременен начин на производство.

Тя го поведе извън сградата през предачния хангар, където видяха спретнато подредените фучащи тъкачни станове, обслужвани главно от жени. И в този хангар се вдигаше голям шум — хвърчаха совалки, нищелки се спускаха и издигаха, като смесваха основата и вътъка на полуготовия плат. Големият шум идваше от въртенето на трансмисиите и цилиндрите.

— Има още един малък хангар в края на фабриката с вани за избелване и боядисване — добави Натали. — Имаме, разбира се, превъзходни бои благодарение на индиговите плантации в Юга, а за нас работят и неколцина отлични френски бояджии, хугеноти, подготвени в Париж. Имаме и цилиндрична преса за изготвяне на памучните импримета. Бих те завела и там, ако не миришеше много лошо въпреки добрата вентилация. Затова ми се налага често да сменям работниците в бояджийския хангар.

— Значи производството ви е напълно самостоятелно — забеляза Райдър, като си тръгваха. — Разчепкването и преденето се правят в основното помещение, а тъкането и боядисването — в хангарите. Много добро предприятие.

— Леля Лав и аз направихме всичко, което можахме.

— Откъде намирате работниците си — освен френските бояджии?

— Някои от тях са свободни чернокожи, други са пристигнали наскоро имигранти — Натали се усмихна виновно. — Освен това, след като се разчу, че леля Лав и аз плащаме добре, при нас дойдоха и някои — как да кажа — жени от улицата.

— Аха! Посъветва ли се с някоя от тях за ролята си снощи? — попита той с намигване.

— Сигурна съм, че нямам представа за какво говориш — беше очакваният строг отговор.

— О, разбира се, че имаш — възрази Райдър, като поклати пръст пред лицето й. — Откъде например си научила просторечния говор, с който си служеше в кръчмата?

Тя се усмихна смутено:

— Толкова ли зле го правех?

— Много зле — увери я той. — Да не говорим, че всеки път, когато се ядосваше, променяше говора си.

Хамптън вече го е забелязал.

— Боже мой! — тя се пребори с желанието да се усмихне. — Всъщност някои от тъкачките ни са от източен Лондон и положих големи усилия да усвоя диалекта им.

— Има още много да се учиш или… още по-добре: остави тази игра.

Очите й блеснаха предизвикателно:

— Не мога и ти го знаеш добре.

Той реши да не настоява.

— Така или иначе, добре е, че осигуряваш подходяща работа на толкова хора, които иначе биха бедствали тук.

Тя кимна, но изражението й остана тревожно.

— Трябва да призная, че много ще се радвам, ако успея да платя надниците и другата седмица. До миналата година нещата във фабриката вървяха тока добре — въпреки спадането на цените на памука мислехме дори за откриване на нови цехове. Но заради контрабандистите загубихме толкова много клиенти, че доходите от фабриката вече са нищожни.

През лицето му премина сянка:

— Наистина ли е така зле, любима?

Тя кимна:

— Скоро ще ми се наложи да освободя част от работниците — а това ми е много неприятно.

— А собственикът на фабриката? Той не може ли да ти помогне?

Тя обърна умолителен поглед към небето:

— Имаш предвид братовчед ми Родни?

— Да, къде е той, докато тези злополуки идват една след друга?

Тя се намръщи:

— Трябва да е на обичайното си място — в леглото вкъщи, където се оправя от поредния си махмурлук.

Той докосна ръката й:

— Съжалявам. А никой в семейството ли…

Тя се отдръпна от него и горчиво каза:

— Останалите мъже в семейството, за съжаление, са също като Родни.

Той я накара да спре пред основната сграда и я погледна с любопитна усмивка:

— И точно затова ти криеш красотата си от света, нали?

Тя вдигна глава и го изгледа с хладно безразличие:

— Сигурна съм, че не знам какво имаш предвид.

— Разбира се, че знаеш. Ти си решила никога да не се омъжваш.

— Определено не предвиждам брак в близко бъдеще.

— Звучи много благонравно — промърмори той, — но под повърхността навярно се крие изплашено момиченце, което не смее да се довери на мъжете, нали?

Тя стана сериозна:

— Няма да разреша ти да казваш какви са мислите ми, лорд Нюбъри.

— Но само защото се страхуваш от мен, нали?

— Ни най-малко не ме е страх от теб!

— Щом казваш — но усмивката му противоречеше на току-що казаното, когато посегна да й отвори вратата.

Тръгнаха обратно към кабинета й, а там тя му показа образци от продукцията на фабриката — прекрасни муселини, ярки импримета, извънредно мек фибрест памук.

— Изключително качество — измърмори Райдър, като гладеше парче син муселин. — И въпреки това не можете успешно да продавате продукцията си?

Тя кимна тревожно:

— Дори сега в складовете имаме залежали стотици топове плат — заради това. — Натали издърпа чекмеджето на бюрото, извади квадратен къс сив плат и го подхвърли на Райдър.

Той вдигна плата към светлината и дълго го разглежда съсредоточено:

— Има много характерна основа — каза накрая.

— Добре се справяш с текстилната терминология — каза тя.

Той сви рамене и остави парчето плат:

— Като джентълмен трябва да познавам добрите неща — в това число и английския плат. Хрумвало ли ти е, че отговорът на въпросите ти може би се крие в Англия?

Тя махна притеснено с ръка:

— Да, но не мога дори да си помисля за пътуване до там, докато не проуча изцяло нещата тук. А ако леля Лав е все още някъде наблизо? Освен това и нямам представа откъде да започна в Англия.

Той отново взе образеца:

— Според мен от най-голямата и най-добрата фабрика там.

Тя дръпна сивото парче плат и го смачка в шепа:

— Това е добър английски плат, нали?

— Да.

Като ставаше все по-нервна, Натали захвърли плата и започна да крачи из стаята:

— Но нашият е от същото качество — дори може би е по-добър.

— Не мога да споря за това.

— Единственото, с което не можем да си съперничим, е цената! — извика тя. — Когато започнахме работа тук, фабриката беше ужасно остаряла. Всичко се предеше и тъчеше на ръка. Леля Лав и аз внесохме всички средства, които имахме, за ново оборудване. Поръчахме механични станове и вретена за предене чак от Бирмингам. Увеличихме производството десет пъти. Нещата потръгнаха особено след като Конгресът прие тарифите за митата, които направиха произведения тук плат по-достъпен от вносния. И сега това — тези проклети контрабандисти съсипаха цялата ни работа, а може и да са направили нещо на леля Лав!

Той прекоси стаята и докосна Натали по ръката:

— Ще я открием и ще сложим край на контрабандата.

Тя се усмихна на явното му желание да й помогне:

— Навярно трябва да съм ти благодарна за помощта.

— Удоволствието е мое, милейди.

По лицето й отново премина подозрение:

— Но защо все пак се захващаш с моя проблем?

— Забрави ли споразумението ни?

— Това не може да е истинската причина — присви очи тя.

Той повдигна похотливо вежди:

— Мога да се сетя и за още няколко.

— И аз така си мислех — беше хапливият й отговор. Отдалечи се от него, а лицето й отново стана сериозно. — Постигна ли нещо днес в опитите си да откриеш ония ирландци?

Той със съжаление поклати глава:

— Още не, любима, но не съм се отказал. Привлякъл съм и приятелите си в търсенето.

Тя го изгледа с внезапна тревога:

— Но не си им казал коя съм всъщност, нали?

— Разбира се, че не, любима — увери я той. — Пратих ги само да съберат най-общи сведения за контрабандата в района. Те нямат представа за маскарада ти в гостилницата.

Доволна от обяснението, тя постави пръст на брадичката си:

— Довечера трябва да се върна там и да видя може ли да измъкна още нещо…

Това го накара да се намръщи:

— Мислиш ли, че е разумно? Би могла…

— Да стана обект за нов нечестен залог между джентълмени? — попита тя подигравателно.

Той се подсмя.

— Натали, бих искал да оставиш на мен да разследвам целия случай.

— Съжалявам, но за това и дума не може да става. Особено след като животът на леля ми сигурно е в опасност.

Той с нежелание кимна:

— Добре. Но ако държиш да се преструваш на кръчмарско момиче, настоявам да бъда там и да те пазя.

Тя се престори на учудена:

— Какво щастие за мен — да имам собствен ангел хранител. Или може би трябва да кажа негодник хранител.