Фабио Ланзони
Измамникът (24)

24

През следващите няколко дена Натали почти не видя Райдър. Той й се обаждаше понякога през деня, но, изглежда, беше забравил за споразумението им тя да го остави да разследва нощем, а двамата да проучват заедно през деня. Всеки път, когато споменаваше, че иска да се върне в източен Лондон и може би да посети други фабрики или кръчми в тази бедняшка част на града, той настояваше, че това би било прекалено опасно за нея.

Въпреки красноречивите му обяснения за желанието да я защитава, тя се боеше, че вървенето подир нея вече му е омръзнало и той е тръгнал да търси преживявания — и свобода — в развратния Лондон. Макар все още да се вълнуваше от спомените за любенето им на кораба и от откраднатите целувки след това, беше убедена, че няма да му се отдаде отново, като по този начин увеличи собствената си болка, след като знаеше, че рано или късно трябва да се разделят. Райдър, от друга страна, чрез нощните си отсъствия й показваше, че му е била нужна само като участница в евтина любовна историйка.

Натали стоеше с баща си, но не можеше да го изтръгне от тресавището на пиянството и самосъжалението. Продължаваше да се тормози за леля си Лав и посети много от приятелките на вдовицата с надеждата да научи нещо за леля си. Но усилията й не дадоха плод.

Един ден нещо й подсказа, че тя и Райдър са поели по верния път. Беше отишла при старата им семейна модистка на Бонд стрийт, за да си поръча нова рокля, и шивачката й показа топ от същия плат, който я бе разорил в Чарлстън! Но когато попита по-възрастната жена откъде е взела тъканта, модистката й се извини, като й обясни, че се намира у нея от известно време и не може да си спомни от кой магазин го е купила.

Натали напусна ателието и влизаше в съседния бижутериен магазин, за да остави за поправка джобния часовник на баща си, когато едва не се сблъска с Еси Линч, която излизаше от същия магазин. Щом забеляза Натали, Еси отстъпи намръщена, за да остави по-младата жена да влезе. Натали забеляза, че жената с остри черти отново е облечена изцяло в черно; държеше малък пакет в едната си ръка и букет в другата.

— Госпожо Линч — обърна се към нея Натали, докато влизаше. — Надявам се, че не съм ви стреснала.

Хладният поглед на Еси се спря на Натали:

— Не сте. Аз просто бързам.

Натали кимна към букета рози:

— Цветята са много красиви.

Еси се поколеба за миг, после обясни:

— Единственото ни дете е погребано в хампстедското гробище „Сейнт Джон“. Посещавам гроба всеки вторник.

Натали инстинктивно се пресегна и хвана ръката на Еси. Почувства как Еси се стегна, но жената не се отдръпна.

— Съжалявам. Не мога да си представя по-голяма мъка от загубата на дете.

За миг в безчувствената фасада на Еси нещо като че ли трепна, докато тя гледаше Натали. Но после кимна рязко и излезе.

Натали озадачена се запъти към щанда и завари възрастния бижутер с очила да клати глава:

— Добър ден, госпожице. Кажете, вие приятелка ли сте на госпожа Линч?

— Е, познавам я.

— Тя е много странна, нали? — довери й мъжът.

— Какво искате да кажете?

— Вече много години Еси редовно идва да разглежда стоката ми. Сигурно има най-богатата колекция от траурни бижута в страната.

— Траурни бижута? — учудено повтори Натали.

— Да. Днес купи пръстен с кралски печат, изработен по случай смъртта на Джордж I. Не знам на какво се дължи тази й страст към зловещото. Всеки вторник отива в Ковънт гардън за цветята си, после минава оттук да си купи още някоя скъпа финтифлюшка. Не че се оплаква — тази жена е сред най-добрите ми клиенти.

— Предполагам, че е така — отвърна объркана Натали, докато изваждаше часовника на баща си от чантичката си.

Тази вечер Райдър се обади на Натали, за да я покани на вечеря заедно с баба му. Докато пътуваха към дома на Франческа Валенца, тя му разказа за топа плат, който бе видяла у модистката днес.

— Не си ли съгласен, че това е важно?

Той само кимна, явно погълнат от други мисли:

— Би могло да бъде.

— Смятам да обходя и други магазини в Мейфеър, за да видя дали и там няма от същия плат — сподели Натали. — Рано или късно ще намеря човек, който ще ми каже откъде е дошъл платът.

— Защо не ме оставиш сам да се оправя? — раздразнено попита той.

Сподавяното й притеснение я накара да избухне.

— Защото ме държиш настрани от всичко, което правиш!

Той я изгледа навъсено:

— Заради собствената ти безопасност.

— Това нито е честно, нито е напълно вярно. Напоследък не ми казваш как прекарваш дните си, а още по-малко нощите си.

— Мислиш, че ти изневерявам ли? — стегнато попита той.

— На кого да изневеряваш? — изсмя се тя невярващо. — Няма на кого да изневеряваш, лорд Нюбъри. Нали между нас, между мен и теб, няма нищо?

Думите й засегнаха болезнено Райдър, особено след като знаеше, че са верни.

— Аз не виждам нещата по този начин, Натали — отвърна той. — И освен това не можеш да ме принудиш да те оставя да се подлагаш на риск.

— Но аз нямам никаква представа с какво се занимаваш! — извика тя и размаха ръце. — Станал си толкова потаен и чужд. Струва ми се, че почти предпочитам хайманата, когото познавах в Чарлстън. Тогава поне не криеше къде се намираш.

И двамата знаеха много добре за какво говори тя. Той мълчеше и се мръщеше, докато кочияшът спря пред дома на Франческа Валенца. Но след миг, когато Райдър я превеждаше през тъмния сенчест двор към входната врата, той хвана ръката й и я придърпа към себе си под заслона на огромна клонеста мирта.

Пролетният ветрец донасяше аромата на нектар, а листата шумоляха над тях, докато Райдър жадно оглеждаше елегантната фигура на Натали, облечена в изумруденозелена копринена рокля.

— Изглеждаш така прекрасна тази вечер, скъпа — пошепна той дрезгаво и с копнеж.

— И ти си много елегантен — бе принудена да признае тя задъхано.

Райдър се наведе и целуна Натали със страст, която й достави удоволствие, особено когато я притисна силно до стегнатото си, топло тяло.

— И на какво се дължи това? — попита тя с издайнически трептящ глас.

— Ти да не би да мислиш, че търся удоволствията си другаде? — попита я той напрегнато.

Тя се засмя и пак сподави дъха си.

— Е, Натали?

— Това не беше целувка на човек, чиито потребности са задоволени напълно — призна тя.

— Така си е — той поглади бузата й с устни. — Бих искал да намерим начин да останем сами, скъпа. Ти страшно ми липсваше през последните дни.

Макар напрегнатият му тон да я развълнува, Натали бе твърдо решила да не оставя страстта отново да надделее над здравия й разум.

— Райдър, знаеш какво е отношението ми към това. Аз те харесвам, но…

— О, харесваш ли ме?

— На наистина най-добре е да не…

— По дяволите, кое е най-добре — прекъсна я той и отново я целуна. — Все още те желая прекалено силно.

Макар да бе смутена и замаяна, Натали опря длани в гърдите му и го погледна сериозно:

— Съжалявам, Райдър, но въпреки че очарователен хаймана като теб е в състояние да получи всичко, каквото си поиска, понякога и на теб цената може да се стори прекалено висока.

— Да не би да намекваш, че ти е нужен съпруг, а не любовник? — озадачено я попита той.

— Казвам, че не ми трябва нито едното, нито другото — беше разтрепераният й отговор. — Говоря за емоционалните — и другите — рискове за двама ни. Знаеш, че такива чувства между нас са невъзможни. Освен това ти вече прекарваш нощите си другаде…

— Търся леля ти — натъртено я прекъсна той.

— Ако това е вярно, защо не споделяш с мен какво точно правиш? — отчаяно избухна тя.

— Ако го направя, ще ми разрешиш ли да те заведа някъде? — подразни я той, като отново потърка устни в бузата й.

— О, ти си непоправим!

— Да — той отново я целуна.

Засмян я поведе към вратата, а тя се надяваше от все сърце, че вечерният въздух ще охлади пламналите й бузи.

В бляскавата приемна на масивната къща Франческа Валенца, царствена в роклята си от златист копринен брокат, стана от канапето, за да поздрави Натали с разтворени ръце.

— Натали, мила! — извика тя, като прегърна момичето и го целуна по бузата. — Имам чувството, че вече те познавам. Ти си като видение, точно както Райдър те описа. Сигурна съм, че си създадена за него.

Трогната от прочувственото посрещане, Натали отвърна:

— Той и на мен е говорил много за вас, графиньо Валенца. Наистина съм очарована да се запозная с вас.

— Моля ти се, наричай ме Франческа — настоя възрастната жена.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна Натали.

— Добър вечер, нона — добави Райдър и се наведе да целуне бузата на баба си.

— Хубавият ми внук — промърмори Франческа, прегърна го, после примигна: — Потръгнало ти е на тебе, а?

Всички се засмяха, а Франческа добави делово.

— Елате сега и двамата да вечеряме в трапезарията, а ние с Натали да се опознаем по-добре — сниши глас и довери: — Старият ми готвач, Пиетро, ще получи удар, ако закъснеем за първото блюдо.

— Това ли е последното ти видение, нона? — закачи я Райдър. — Как флорентинският ти готвач умира в кухнята над студената, нежелана супа?

— Това положително ще стане, ако не побързаме — отвърна тя сериозно.

Франческа ги въведе в облицованата с дъб трапезария, към маса в стил ампир с блестящ голям свещник, застлана с най-фина ирландска ленена покривка, подредена със сервиз от кристал Бакара и флорентински порцелан. Райдър настани баба си на председателското място на масата, а двамата с Натали седнаха един срещу друг от двете й страни.

След като Франческа одобри разположението, двама прислужници в ливреи започнаха да поднасят разкошната вечеря, приготвена от италианския готвач на Франческа — супа от морски деликатеси, след това задушен гълъб, печени картофи и патладжан с ароматни подправки. Към всяко прекрасно блюдо се поднасяше различно вино и скоро настроението на Натали се повиши, разговорът с Райдър и Франческа започна да й се струва много интересен. Бабата на Райдър успя да научи много за семейството на Натали, без да изглежда, че проявява особено любопитство, а Натали изпита чувство на привързаност към остроумната, изискана жена.

Топлите й чувства към Франческа бяха споделени, защото скоро графинята се обърна към Райдър, погали ръката му и попита развълнувано:

— И така, внучето ми, кога смяташ да се ожениш за това бижу?

Той се усмихна стеснително:

— Всъщност Натали и аз си говорихме по този повод в градината ти — той намигна на Натали. — Какво точно беше мнението ти за това, скъпа? Казваше нещо за цената, която е прекалено висока.

Франческа се обърна към Натали, чието лице бе пламнало:

— Какво е направил този негодник? — Натали се изчерви още повече и Франческа вдигна слабата си, покрита с пръстени ръка. — Няма значение. Превръщам се в старица, която се бърка в работите на хората.

— Не, ни най-малко, графиньо — дипломатично отвърна Натали, докато отправи яден поглед към Райдър. — Внукът ви ми помогна много през последните седмици. Но в момента съм прекалено заета със собствените си задължения — като загубената ми леля например.

— Райдър ми разказа — Франческа се намръщи и поглади брадичка с тънкия си пръст. — Мисля, че скоро ще откриете леля ти.

— Наистина ли? — попита Натали с широко отворени от почуда очи.

Франческа изглеждаше смутена:

— Райдър не ти ли каза за видението ми?

Натали отново го изгледа мрачна:

— Не.

Райдър й се усмихна помирително:

— Скъпа, нона имаше чувство, че леля ти може да я грози опасност. Просто не исках да те тревожа.

— О, да — сърдито кимна Натали. — Ти искаш да запазиш всички опасности за себе си. — Тя напрегнато погледна Франческа. — А почувствахте ли нещо друго за леля ми?

Като гледаше Натали със съчувствие, Франческа поклати глава и погали ръката на момичето:

— Съжалявам, мила. Но не се измъчвай. Сигурна съм, че леля ти скоро ще се появи. Нека поговорим още малко за теб и внука ми — очите й весело засияха и тя наклони глава към Райдър, после попита Натали съзаклятнически: — Може би, ако той ни обещае да порасне, ти ще се омъжиш за него?

Натали можа единствено да се изсмее.

— Той е добро момче — добави Франческа — и съм сигурна, че скоро ще се оправи.

Ако не го удуша преди това, каза си Натали, но се усмихна на Франческа.

През останалото време вечерята премина приятно, но когато поднесоха десерта, Франческа се замисли. Остави вилицата си, изгледа Райдър и каза сериозно:

— Мило внуче, има нещо, което се каня да ти кажа от години, — тя мило кимна към Натали. — А бих искала и младата дама да го чуе, тъй като очевидно вие много държите един за друг.

Макар Натали да се изчерви, Райдър я погледна право в очите:

— Да, така е.

След като се поколеба за миг, Франческа довери:

— В нощта, когато майка ти умря, ме споходи видение.

Райдър се напрегна, остави брендито си и застана поизправен в стола си:

— Да, нона?

По лицето на Франческа премина сянка.

— Страшно ми е да ти го казвам, но мисля, че смъртта на майка ти не беше нещастен случай — тя затвори очи, явно за да се съсредоточи, и продължи: — Видях ръце — жестоки ръце, — които блъскаха дъщеря ми от Лондонския мост в ледената Темза.

Райдър и Натали се спогледаха тревожно, после той каза:

— Сигурно говориш за крадците, които…

— Не, грабежът е бил само за отвличане на вниманието — спря го Франческа и тръсна глава. После отвори очи и погледна право към Райдър. — Истинският мотив е убийството на Карлота.

В стаята се възцари напрегнато мълчание, а прямите думи на Франческа продължаваха да ехтят.

— Но… но това е ужасно, нона — въздъхна накрая Райдър с дълбоко разтревожено лице. — Ако е така, защо не ми каза още тогава?

Изражението на Франческа показваше борба между мъка и съжаление:

— О, внучето ми, не можех. Тогава ти беше така разтърсен от скръб. Как бих могла да увелича мъката ти?

Франческа въздъхна тежко:

— Казвам го, защото напоследък виденията се връщат, а и инстинктът ми казва, че опасността не е отминала.

 

 

И Натали, и Райдър бяха дълбоко замислени, когато потеглиха с каретата от къщата на Франческа. Той се измъчваше от вероятността, за която Франческа бе споменала. Господи, само като си помислеше, че майка му може да е била убита!

А какво беше имала предвид нона, като каза, че опасността не е отминала? Дали той и Натали можеха да се изправят тук пред друга опасност, освен контрабандистите? Дали на свобода се скиташе убиец, който можеше да им навреди? В ума на Райдър се подреждаше тревожна мозайка, а тя никак не му се харесваше.

Мислите на Натали бяха също така тревожни. Тя го погледна с явно съпричастие и въздъхна:

— О, Райдър, ако това, което каза баба ти, е вярно… Виденията й оказвали ли са се верни преди?

Той кимна многозначително.

— Спомням си едно произшествие, което се случи, когато бях дете. Откриха една от миячките на чинии на нона мъртва, намушкана с нож, в някаква таванска стая. В нощта, когато това се бе служило, нона беше имала видение за момиче, прободено от любовника си. Тя разказа подробностите в полицейския участък Боу стрийт и това отведе служителите не само до използваното за убийството оръжие, скрито в една мизерна уличка в Айлъф догс, но и до самия убиец — той по-късно си призна и беше обесен в Тайбърн.

— Господи! Удивително!

Челото на Райдър бе набръчкано от голяма тревога.

— Така че, ако нона мисли, че майка ми е била убита, най-вероятно е било така.

— Но кой… — Натали внимателно добави: — Не би могъл да подозираш баща си.

— Нито пък да го изключа от списъка на заподозрените — мрачно отвърна Райдър.

— О, Райдър, съжалявам — Натали се пресегна и докосна ръката му.

Той не каза нищо, но стисна пръстите й. Отчаяно му се искаше да бъде с нея насаме, но тази вечер пред тях се бяха струпали твърде много проблеми.

След малко тя му напомни.

— Наистина трябваше да ми кажеш за видението на баба си относно леля Лав.

— Натали, това само би те обезпокоило и ти много добре го знаеш. Освен това от думите на нона тази вечер личи, че опасността за леля ти може да е отминала.

Тя се засмя нерадостно:

— Мисля, че в този случай баба ти само се опитваше да подобри настроението ми.

— Е, ще я намерим, любима. Сега мисля, че трябва да си отидеш вкъщи — той вдигна поглед бавно към нея и въздъхна: — Макар че бих искал тази вечер да не свършва още.

Натали извърна глава, защото думите му успаха и да я разстроят и — в същото време — странно да я възбудят. Гласът му стана нисък и прелъстителен:

— А ти не чувстваш ли същото, любима? Чувстваше ли го наистина?

— Райдър, престани да ме измъчваш за това! — помоли го тя безпомощно.

— Сега пък те измъчвам, така ли?

Тя го изгледа умолително:

— Знаеш, че тази връзка няма бъдеще. А бих могла и да забременея…

— Бременна ли си? — попита той с внезапно напрежение.

Тя отново извърна глава и се смути, като си спомни как тази тревога се бе разсеяла тъкмо преди да пристигнат в Лондон.

— Не.

— Но мислиш, че аз не бих пожелал да поема отговорността за този риск, нали? — мрачно предположи той. — Господи, наистина ли си мислиш, че съм негодник?

Тя стисна юмруци в скута си:

— Мисля — и ти добре го знаеш, — че не си подхождаме. А и защо да въвличаме едно невинно дете в собствените си нещастия?

— Както родителите ти са направили с теб, нали?

Той се пресегна да погали ръката й, но каза весело:

— Не се тревожи, мила. Тази нощ си в безопасност. Трябва да отида на друго място.

— И къде е то? — изведнъж се ядоса тя.

Лицето му сякаш се покри с маска.

— Ако ти кажа, само ще те разтревожа ненужно, а ти би могла да поставиш под заплаха собствената си безопасност.

— Омръзна ми до смърт да ме изключваш от всичко! — разяри се тя. — Аз също участвам в това разследване!

— А пък аз не смятам да подложа на риск и косъм от прекрасната ти глава.

— Не, сега само ще потърсиш удоволствието си с някоя уличница, след като те ядосах! — отвърна тя разпалено.

Гласът му прозвуча страстно в мрака:

— Натали, ако не трябваше да бъда другаде, щях да ти покажа — в този момент — колко много грешиш.

Тя се помъчи да се пребори със собствените си капризни копнежи.

— Райдър, моля ти се… Знам, че тази вечер беше трудна и за двама ни. Просто ме отведи вкъщи.

Той го направи, но след това се почувства така неспокоен, както — злобно се надяваше — се чувстваше и тя.

 

 

След половин час Райдър вървеше по познатата му мръсна уличка в Степни, като се взираше през мъглата, заобикаляше купища смет и локви, подритваше котки и кучета. Всъщност беше горял от желание да я отведе някъде за любовна игра. Изпитваше особена нужда от нея след потреслите го разкрития в къщата на нона. Дори споменатата възможност тя да забременее не го бе спряла.

Господи, какво му ставаше? Ако не съумееше да държи чувствата си под контрол, щеше да се окаже оженен за Натали, а тази връзка — според нея — би била злополучна и за двама им. И все пак не можеше да спре да мисли за нея, да я желае…

Усмихна се. Тя се опитваше така храбро да му устои, да влезе отново в ролята на порядъчна дама. Той донякъде не можеше да я укори за това, защото — както тя бе посочила — истински ангажимент между тях нямаше. Той, разбира се, вече не се чувстваше така необвързан и в никакъв случай не беше готов да се откаже от нея.

А ако решеше да го изостави, когато намереха леля й, а дори и по-скоро? Райдър се намръщи от самата мисъл. Нямаше навик да губи в любовта. Обикновено сам трябваше да бяга последван от истерия и сълзи. Все пак се зашемети от мисълта, че Натали може просто да тръсне глава и да излезе от живота му. А това, че не споделяше с нея подробности за сегашната си нощна дейност — макар и по най-благородни причини — несъмнено не подобряваше отношенията им. Тя си мислеше, че той се забавлява в някой публичен дом, докато всъщност се занимаваше с джебчии, плъхове и хлебарки.

Изглежда, накрая той и Хари се бяха приближили до възможно разкритие на контрабандата. През последните нощи бяха забелязали светлини на втория етаж на фабриката — светлини, които се местеха от помещение към помещение. Очевидно там ставаше нещо нередно.

Като се приближаваше крадешком към фабриката, Райдър опипа пистолета на кръста си. Беше решил твърдо да разбере, и то скоро, истината за това безобразие.

Фабриката вече беше пред него, но Райдър замръзна, като чу тихи гласове и пръхтене на коне. През мъглата видя трима души да товарят сандъци на една каруца пред самите врати на фабриката! Скри се във входа, от който обикновено наблюдаваха с Хенри. Блъсна се в нещо твърдо и видя силуета на Хари — свлечен на площадката и хъркащ.

— Хамптън! — Райдър се наведе, силно разтърси приятеля си и напрегнато прошепна: — За бога, приятелю, събуди се, мисля, че контрабандистите в момента товарят плячката си!

— Какво? — попита замаяно Хари и потри глава.

Райдър вдигна Хари на крака.

— Какво ти става? Да не си се запил?

Хари изпуфка и поклати глава:

— Някой ме удари по главата с гаечен ключ.

— По дяволите — изруга Райдър. — Трябва да хванем тия престъпници — веднага.

И двамата извадиха пистолетите си и излязоха на уличката. Един от работниците вече затваряше фургон, натоварен със сандъци, който всеки момент щеше да тръгне.

Явно същото мислеше и Хари.

— Стой! — извика той. — Искам да поговоря с вас. Докато Райдър се мъчеше да спре буйния си приятел, кочияшът на фургона се обърна, стреля, едва не улучи Хари и накара двамата да залегнат на вонящата улица.

— Прекрасно постъпи, Хамптън — похвали го Райдър, докато изтриваше някаква гадост, полепнала по лицето му. — Защо не се сетих и аз да кажа нещо толкова умно? Да върви по дяволите проклетото ти нетърпение.

— Извинявай, старче — промърмори Хари.

Райдър изстена, като чу как пришпорват конете и каруцата потегля. После, какво щастие, чу, че някой вика:

— Хей, момчета! Почакайте Мокинс!

Райдър скочи на крака. Един от товарачите беше изостанал!

Втурна се след ниския дебел човек, хвана го за яката и опря пистолета до гърлото му:

— Не бързай толкова, приятелю!

— Спокойно, шефе — отвърна дебелият човечец с тънък глас. — По мене никой никога не е стрелял.

Райдър дръпна ударника:

— Сигурно е така, Мокинс. Но сега ти предстои да говориш — много и по-бързо.