Фабио Ланзони
Измамникът (27)

27

След две седмици и половина Натали седеше пред тоалетката в спалнята си, оправяше фризурата си и чакаше Райдър да мине да я вземе за едно соаре в Риджънтс парк.

Тя се усмихна. Той се държеше доста мило от нощта на прекрасната им любов в публичния дом. Всъщност тя се изчервяваше всеки път, като си спомнеше тази нощ на пламенна, необикновена страст. Тия дни Райдър изглеждаше като дяволито дете, което пази голяма тайна. Тя знаеше, разбира се, всичко за една от големите му тайни, а и той — несъмнено — вече бе научил повечето нейни.

Беше й се обаждал по няколко пъти на седмица, за да я изведе на чай или на разходка из парка. Закачаше я с приятни забележки, гледаше я с желание, което караше стомаха й да се свива, и я обсипваше с подаръци — рози, ръкавици, бонбони, нова шапка.

Натали се боеше много, че е влюбена в този женкар, и се чувстваше твърде уязвима от неизбежните си страдания, които щяха да последват. С различията, които съществуваха между нея и Райдър, връзката им рано или късно щеше да се прекрати, а мисълта да каже сбогом на споделената им нежност я натъжаваше.

Изглеждаше й като предзнаменование, че Райдър все така изчезваше всяка нощ и не споделяше с нея почти нищо за делата си. Тя не се разделяше със съмненията си за мотивите му — боеше се, че той намира удоволствия в мръсния Лондон и евтините му изкушения; подозираше, че все още крие нещо от нея. Огорчаваше се все повече, че не постигаха нищо за разкриване на контрабандистката шайка, нито за намирането на леля Лав. За нещастие, тя самата почти не можеше да направи нещо за търсенето, тъй като баща й затъваше все повече в бездната на безпътството и депресията. Провалите му бяха започнали да придобиват ексцентрични и плашещи размери. Посред нощ тия дни Фицхю откри Чарлс пиян на близкия площад да храни птиците и да пее меланхолична балада. Следващата вечер Чарлс се подхлъзна, падна по стълбите и си изкълчи глезена. Натали се опитваше да откъсне баща си от алкохола и да събуди интереса му към по-полезни неща като екскурзия в провинцията или дори посещение на операта, но просто не успяваше да го изтръгне от пълното отчаяние.

Натали се притесняваше и от още нещо. Довечера щеше да е първата й поява сред лондонското „отбрано общество“ от шест години насам. Райдър, като син на херцог, щеше несъмнено да бъде добре дошъл в изисканите кръгове; доколкото й беше известно, не бе предизвиквал скандал преди годините, прекарани в заточение, пък и „отбраното общество“ при всяко положение проявяваше повече толерантност към мъжете. Бабата на Райдър, която щеше да ги придружи тази вечер, очевидно отдавна бе осигурила мястото си сред високопоставените.

Но Натали хранеше съмнения за приема, който щеше да получи самата тя, след като бе живяла години заедно с леля си в „колониите“, които все още се ползваха с лошо име. На двайсет и две години щеше да бъде смятана за стара мома и особнячка.

На вратата се почука и влезе Кара, възрастната й прислужница, висока, сивокоса жена с мило, набръчкано лице. Тя се усмихна на Натали:

— Долу ви чака лорд Нюбъри, госпожице — той е приятен, красив момък.

Натали се усмихна, че Кара нарича Райдър „момък“.

— Все още се колебая дали да изляза тази вечер, особено след като татко е в такова състояние — тревожно каза Натали, докато оправяше едната си обица. После, като забеляза тъжното изражение на Кара, докосна безупречно подредените къдрици върху главата си: — Макар че ти, както винаги, ми направи чудесна фризура.

Кара светна.

— Трябва да излезете и да се порадвате на живота, госпожице — Фицхю и аз ще го наглеждаме. Колкото за леля ви, и тя ще се появи скоро. Госпожа Дезмънд винаги си е била малко вятърничава.

Натали не можа да сдържи усмивката си:

— Е, наистина няма да я открия тази вечер — макар че поне веднъж ще мога да предпазя Райдър от неприятностите — помисли си тя.

— Сега побързайте, госпожице. Мисля, че вашият джентълмен ще започне да се изнервя.

Натали кимна, изправи се и тръгна към вратата съпроводена от шумоленето на копринени поли и атлазени фусти. Кара й подаде плетена, покрита със скъпоценни камъни, дамска чантичка и наметна раменете й с шал от кашмирска вълна.

— О, госпожице, изглеждате така прекрасна! — прошепна прислужницата с насълзени очи.

Натали докосна ръката й:

— Благодаря, Кара. Татко още ли е в кабинета си?

Кара тъжно поклати глава.

— Ако смятате да го посетите там с вашия младеж, по-добре се откажете, госпожице. Като се върна от черква, Фицхю го намерил припаднал. Наложило се да извика градинаря, за да го приберат и да го отнесат на горния етаж.

— Господи! — разстроена промълви Натали. — Трябва да го видя, преди да тръгна надолу.

— Добре, госпожице, но побързайте. Лордът ви чака.

Натали излезе, мина по коридора и почука на вратата на баща си. След като никой не й отговори, влезе…

Чарлс Дезмънд спеше дълбоко в палисандровото си легло с балдахин, хъркаше силно и изглеждаше мъртвешки блед.

— О, татко — пошепна тя. — Какво да правим с теб?

Пресече стаята и внимателно разтърси ръката му. Той примигна, а след миг се опита да фокусира мътния си поглед върху нея.

— Здравей, мила — завалено поздрави той.

Тя се накара да се усмихне.

— Как си? Кара ми каза, че Фицхю те е открил припаднал в градината.

— Ще оживея — измърмори той и немощно махна с ръка. — За нещастие.

Натали настръхна от продължаващата мрачност на баща си.

— Виж какво, ако не престанеш с брендито, това е доста съмнително.

— Има ли някакво значение? — мрачно промълви той.

— За мене има!

— Знам, мила — отвърна той с внезапно разкаяние. — Заслужаваш много повече от един пропил се старец.

Натали въздъхна:

— Татко, сега трябва да тръгвам. Лорд Нюбъри ще ме придружи на едно соаре. Мога ли да те помоля да останеш трезвен тази вечер?

Той се направи, че не чува въпроса й, и я огледа с бащинска гордост.

— Ах, мила моя, изглеждаш прекрасно в тази рокля. Знаеш ли, ти си досущ като майка си на тая възраст?

— Така ли? — потрепна гласът на Натали.

— Да — в кафявите очи на Чарлс проблесна мъка. — Като те гледам такава, си спомням щастливите дни с Дезире — когато я ухажвах, когато я придружавах на правителствените приеми в Карлтън хаус, по театрите и във Воксхол^[1], а в началото на брака ни правехме такива прекрасни екскурзии до Брайтън и Бат.

— Спомням си някои от тези дни, татко — прошепна Натали.

— Не, те си отидоха завинаги.

— Не говори така — посъветва го тя. — Моля ти се, трябва да си даваш кураж заради мен.

Той кимна:

— Ще се опитам, мила.

Но в гласа му се долавяше примирение със съдбата и Натали се почувства още по-разтревожена и потисната, когато го целуна за довиждане и излезе.

В коридора срещна иконома, който отиваше в стаята на баща й с подноса вечеря.

— Фицхю, моля ти се, опитай се да не допускаш баща ми до брендито тази вечер — помоли го тя.

Старият семеен служител само тръсна глава:

— Нямате представа колко пъти съм се опитвал, госпожице Натали. Излеем ли брендито, той заплашва прислужниците с уволнение, ако не отидат веднага да му донесат още.

— Знам, Фицхю.

— Лекарят идва да го прегледа онзи ден, когато бяхте по работа на Оксфорд стрийт — продължи той тревожно. — После спомена, че е останало съвсем малко, което той може да направи, преди да вкара господин Дезмънд в психиатрията „Сейнт Панкрас“ за… ммм… наблюдение.

Натали се разгневи.

— Няма да разреша баща ми да бъде вкаран в отделението за луди — поне не още.

— Добре, госпожице — смутено отвърна Фицхю. — Само ви предавам мнението на лекаря.

Тя докосна ръката му.

— Знам, Фицхю. А предаността ти към баща ми е извън всякакво съмнение.

Той се усмихна.

— Пожелавам ви приятно прекарване с лорд Нюбъри.

— Благодаря, Фицхю.

Настроението на Натали малко се повиши, когато тръгна по стълбите и видя Райдър да я чака във фоайето. Може и да беше негодяй, но сърцето й подскочи от вълнение, щом го видя. Господи, не изглеждаше ли изключително елегантен в официалния си черен кадифен фрак и атлазената препаска, надиплената бяла ленена риза и светлобежови панталони. Предизвикателната му черна коса бе издърпана назад в опашка, а в бялата ръкавица на едната му ръка имаше копринен цилиндър. Възхитеният му поглед бе прикован в нея, което увеличи вълнението й.

Райдър също бе очарован от видението, което се спускаше по стълбите към него. Натали носеше копринена, високо вталена рокля в наситеночервен цвят, ниско деколте и права пола, която елегантно се разширяваше над красивите й глезени в копринени чорапи. Тъмнокестенявата й коса бе дигната и подредена в елегантни къдрици, което разкриваше деликатните очертания на лицето й. Перлената диадема, герданът и обиците довършваха съвършения й тоалет.

През последните седмици чувствата му към нея само се бяха усилили, с нежност си помисли той. Господ да му е на помощ, така я обичаше. Ясно му беше какво значи всичко това, макар че бъдещето все още малко го плашеше.

— Добър вечер, скъпа — промълви той, като пое ръката й и целуна ръкавицата. — Изглеждаш така добре, че на човек му се иска да те излапа още тук.

Тя се изчерви.

— Моля ти се, Райдър, нали тази вечер ще бъдем сред изискано общество — огледа се и се намръщи: — А къде е баба ти?

— Чака ни в каретата.

Тя въздъхна.

— Още по-добре. Исках да ви заведа и двамата при баща си, но той отново е на легло горе, след като припаднал в градината.

Райдър я погледна с искрено съчувствие.

— Съжалявам, скъпа.

— Все още твърдя, че днес не би трябвало да излизаме — продължи тя тревожно. — Това едва ли е най-доброто време за светски задължения, след като един бог знае къде е леля Лав.

— Знам, но наистина не можем да изпуснем това празненство — помирително каза той. — Това е двайсет и петата годишнина от сватбата на лорд и лейди Личфийлд, а синът им, Сам Брандън, ми е добър приятел още от училището в Итън.

— Господи! Не знаех, че отиваме на тяхната годишнина. Дори не съм приготвила подарък.

— Не се безпокой, любима. Минах покрай Бонд стрийт и взех подходяща финтифлюшка — предложи й ръката си. — Да тръгваме — нона ни чака.

Натали постави пръсти на ръкава му.

— Разбира се — докато вървяха към входната врата, го попита: — Има ли нещо ново за Хари?

Той поклати глава.

— Не, за съжаление. Всеки ден се отбивам в речната полиция, но и там нищо не знаят — въздъхна дълбоко. — Слава богу, родителите на Хамптън са на екскурзия из континента сега. Сигурен съм, че сър Джаспър и лейди Милисънт ще получат удар, щом научат, че техният син и наследник е изчезнал. Единствената ми надежда е Хамптън да се появи, преди те да се върнат от Неапол.

Натали кимна съчувствено.

В края на алеята ги очакваше красива черна карета с два сиви коня. Като гледаше слугата в ливрея, който скочи да им отвори вратата, Натали отново се зачуди как ли ще мине изисканият прием тази вечер.

Райдър й помогна да се качи и тя се настани на седалката до Франческа.

— Натали, мила, колко ми е приятно да те видя пак! — поздрави я Франческа и топло я целуна по бузата. — А ти изглеждаш просто божествена — никога не съм виждала по-красива рокля.

— Вие самата изглеждате прекрасно, графиньо — отвърна Натали, като се наслаждаваше на бледосивата й рокля.

— А аз имам честта да придружавам две от най-прекрасните дами в града на бала тази вечер — добави Райдър, докато се настаняваше срещу тях и затваряше вратата.

Франческа смигна на внука си.

— Колко е галантен, нали? — обърна се тя към Натали.

— О, да — съгласи се Натали.

Каретата потегли.

— Райдър ми каза, че още не знаете нищо за скъпата ти леля — съчувствено каза Франческа.

— Така е, за съжаление.

Франческа се намръщи.

— Странно, но имам чувството, че може би ще научиш нещо много важно довечера.

— Така ли? — вдигна вежди Натали.

— Защо довечера, нона?

— Не бих могла да обясня. Това е просто интуиция.

Натали разпалено махна с ръка:

— Със сигурност бих се зарадвала на каквото и да е сведение, но в момента ми е трудно да храня кой знае какви надежди.

— Знам, мила — Франческа погали ръката на момичето. — Макар че се надявам това нещастие да не ти попречи да се омъжиш за внука ми колкото може по-скоро. Ти си просто най-подходящата за него.

Райдър и Натали се спогледаха стеснително.

— Най-голямата ми надежда е да доживея ти и внукът ми да празнувате годишнина от сватбата си като лорд и лейди Личфийлд тази вечер — после продължи: — Макар да се говори, че този негодник Теди Брандън продължавал връзките си с младата актриса, която играела в „Крал Лир“ в театъра Друри лейн.

— Не може да бъде — промърмори Райдър.

Франческа се обърна към Натали:

— Ако моето момче някога те посрами по този начин, разрешавам ти да стреляш по него — при положение, че не го убиеш.

— О, бих го направила непременно — отвърна дяволито Натали, а Райдър отметна глава и се изсмя.

Тримата продължиха да си бъбрят, като Франческа им разказа и други клюки, докато пътуваха към Риджънтс парк. Натали оглеждаше класическия архитектурен ансамбъл на Джон Наш^[2], вече наполовина завършен, с прекрасните имения, разположени около тревните площи и дърветата. Каретата спря пред извисяваща се, четириетажна вила в гръцки стил с класически релефи на фронтоните, урни и статуи зад перилата, високи коринтски колони с гравирани надписи. Цялата сграда бе осветена, а на входа икономът приемаше елегантно облечена двойка.

Райдър придружи двете дами от каретата по широките стъпала и в дома с размери на палат. Натали бе свикнала с лукса, но й беше трудно да не се възхити от фоайето с мраморен под, което спокойно би могло да бъде и малък параклис с гръцките си статуи, чудесните ниши с класически предмети, извисяващия се бял купол, украсен със спираловидни орнаменти и цветя от бледожълт гипс със златни нишки.

Икономът ги поведе към балната зала, от която долитаха музика и щастливи гласове. На арката пред огромния кръгъл салон Натали се опита с един поглед да обхване всичко — жените в блестящите им бални рокли, въртящи се в ръцете на мъже във фракове; струнният квартет на подиума, който свиреше елегантен бароков менует; изумителните облицовани в злато стени и топлия цвят на паркета; великолепните италиански фрески на тавана. Във въздуха се носеха аромат на цветя, смях и разговори, примесени с приятната музика.

Икономът обяви.

— Графиня Валенца, лорд Нюбъри и госпожица Дезмънд.

Тримата влязоха, преминаха през любопитните погледи на останалите гости и се наредиха зад останалите, които се готвеха да поднесат поздравленията си. Лорд и лейди Личфийлд ги посрещнаха любезно; Райдър ги поздрави и поднесе подаръка им. Когато Теди Брандън, лорд Личфийлд, й целуна ръка, Натали огледа надутия джентълмен с коремче, оплешивяващо теме и монокъл и й се видя странно, че той би могъл да бъде такъв развратник.

Страховете на Натали, че ще я гледат отвисоко, бързо се изпариха, когато Франческа ги разведе и ги представи на приятелките си от висшето общество. Натали се увери във високия престиж на графинята, когато видя как вежливо я поздравява надменно величие като лейди Касълрей и топлото отношение на приятелката на краля лейди Ан Барнард. Размениха няколко думи с очарователния сър Уолтър, който с богатия си шотландски акцент разказваше на малка група слушатели за приключенията си при откриването на изгубената корона, меч и скиптър на Шотландия. Поговориха с кралския художник сър Лорънс Томас, с поета лауреат господин Саути.

Скоро Франческа седна някъде със свои познати, а Райдър и Натали отидоха при приятелите му Сам, Хю и Джеймс. Макар Натали да се чувстваше много по-добре сред връстниците на Райдър, тя се изуми, когато групата започна да клюкарства за краля.

— Казват, че най-после ще обявят коронацията за юли — подхвърли Хю.

— Добре, но дали и Каролайн ще стане кралица? — зачуди се Джеймс.

— В никакъв случай, ако кралят има думата по този въпрос — заяви Сам. — При положение, че разискванията по развода в Камарата на лордовете бяха пълен провал и от тях негово величество така и не получи желаната друга жена. И въпреки това твърдо е решил Каролайн никога да не заеме мястото до него на трона.

— Нима можеш да го упрекваш? — възмути се Хю. — Принцесата на Уелс е малко повече от проститутка и е… животно.

— Е, едва ли би могла да бъде по-развратна от бившия принц — възрази съпругата на Хю, лейди Бес.

— Така е — съгласи се госпожица Сара Труздейл, годеницата на Джеймс. — Вече никой не помни колко бяха любовниците му.

— Поредната е лейди Кънингам — с всичките си диаманти и заклето католичество — съобщи й Джеймс.

— А прогонените лейди Хъртфорд и лейди Джърси са оставени да плачат вечно в други крила на двореца — засмя се Сам.

— Мислите ли, че кралят ще остане трезвен за коронацията? — попита Райдър.

— Възможно е — ако той и лейди Кънингам не са си легнали прекалено късно предната вечер заради молитвите — пошегува се Хю и всички се засмяха.

Когато групата започна да обсъжда поведението на една известна омъжена дама, която напоследък се изложила, като се появила в клуба на любовника си на Сейнт Джеймс стрийт, Натали едва се сдържа да не избухне. Тези клюки й изглеждаха и досадни, и противни. Райдър явно долови мислите й, защото скоро след това я покани да танцуват. Двамата отидоха до средата на залата и се присъединиха към други двойки в елегантния кадрил.

Още преди да направят първите си няколко стъпки, Натали спря, защото забеляза позната, облечена в черно фигура от другата страна на залата.

— Райдър, това не е ли баща ти? — попита го.

Той се обърна да види високия широкоплещест джентълмен с металносива коса.

— Той е. Чудя се какво ли го е накарало да дойде.

— Трябва да отидем и да го поздравим.

Райдър се намръщи.

— След отношението му към теб при посещението ни?

— Райдър, трябва да спазваме протокола. Все пак поводът за това тържество е важен. Ти едва ли би искал да го притесниш.

— Добре.

Райдър мрачно изведе Натали от дансинга и я преведе през залата.

— Ваша светлост — обърна се към баща си Райдър и се поклони.

— Виж ти, Райдър, госпожица Дезмънд! — отвърна херцогът, приятно изненадан.

Натали направи реверанс.

— Ваша светлост.

— Натали и аз тъкмо се чудехме какво ви е довело тук тази вечер — хладно подхвърли Райдър.

Херцогът се изсмя сухо.

— Малко е необичайно за мен, а? Всъщност дойдох тук с другарката си по молитви. Хариет от седмици ме моли да я изведа.

— И правилно постъпва — обади се Натали и с учудване забеляза, че бащата на Райдър й се усмихна. Помисли си, че когато е спокоен, той изглежда почти толкова красив и непосредствен колкото сина си.

— Елате, ще ви запозная с нея — подкани ги той властно.

Райдър и Натали послушно го последваха към висока дама с кестенява коса, която стоеше с гръб към тях и разговаряше с други гостенки. Като забеляза жената, Натали се почувства неловко — в нея имаше нещо познато.

— А, ето те и теб, Хариет, мила — обърна се към нея херцогът. Когато тя се обърна, той й подаде чаша пунш и каза:

— Бих искал да ти представя сина си, Райдър, и приятелката му, госпожица Дезмънд.

Преди херцогът да завърши представянето, всички се обърнаха към Натали, която ахна шумно.

— Мила, да не ти стана лошо? — загрижено попита Райдър и я хвана за китката.

Натали гледаше с широко отворени очи към жената.

— Вие не сте Хариет Фоксуърт! — възкликна тя. — Ти си…

Но преди да може да каже още нещо, жената, която наричаше себе си Хариет Фоксуърт, се наведе към нея и Натали бе залята от корсажа до кръста с пунш.