Фабио Ланзони
Измамникът (23)

23

След половин час Райдър и Натали се озоваха в мизерните покрайнини на Степни. Каретата затропа по мрачни, криви улички с влажен, натежал от сажди въздух, вонящ на гнила смет, застояла вода и канали. Райдър гледаше отвратен грозните сгради, покрай които минаваха — овехтели общежития, шумни кръчми, всевъзможни фабрики и работилници, приюти и лечебници за бедни. Нещастните хора, обречени да прекарат живота си в източен Лондон, споделяха тъжно и отчаяно съществувание. Райдър вече бе забелязал няколко сипаничави проститутки, които се предлагаха на улицата, двама-трима дребни крадци с шарещ поглед, които се опитваха да продадат крадени вещи пред задния вход на един магазин, един търгаш, примамващ минаващи моряци към заведение за хазарт. Най-тъжна картина представляваха децата — малки цветарки, които дърпаха палтата на минаващи бизнесмени, парцаливи вестникарчета, нещастни пеленачета, носени от изпитите си майки с дълбока безнадеждност в очите.

Натали отново бе заела мястото срещу Райдър, макар че той с удоволствие забеляза бузите й — все още гузно изчервени.

— Бях забравила колко е ужасна бедността в източен Лондон — промърмори тя, докато гледаше как прегърбена старица гони с метла едно улично момче и вика: „Крадец! Крадец!“

— Да… как ми се иска да можехме да разрешим всички проблеми на човечеството — отвърна мрачно Райдър. — Освен това ми се струва неудачно, че баща ми е разположил фабриката си в тази част на града. Тук е пълно с джебчии, крадци и мошеници. Разбира се, за такива предприятия е важен лесният достъп до складовете и доковете, но все пак не ми се иска да те излагам на ненужна опасност.

— Райдър, аз не съм парниково цвете, което ще повехне при първия притичващ плъх — беше решителният отговор на Натали. — Мислиш ли, че деловите съдружници на баща ти ще могат да ни помогнат?

Той се изсмя:

— Не бих се надявал особено на тях, любима. И двамата са ексцентрици като баща ми.

— В какво отношение?

— Осуалд Спектър е известен скръндза, който прекарва дните в броене на златните си суверени, а Джон Линч е мерзавец, който броди по лондонските улици нощем и се занимава със злодеяния, прекалено извратени, за да се опишат.

— Какво нещастие — изстена Натали.

Кочияшът спря каретата пред опушените кафяви стени на една фабрика. Райдър помогна на Натали да слезе и я преведе по отвратителна кална пътека. Дръпна я, когато огромен плъх притича пред тях само на сантиметри от обувката й. Тя се хвана за гърдите и изгледа злото същество, което се запъти към противна купчина смет и помия.

Райдър повдигна вежди.

— Какво спомена за повяхването, когато видиш плъх?

Тя го погледна спокойно:

— Не съм повехнала, просто се уплаших.

Той се подсмя:

— Все още можем да се върнем, любима. Не е прекалено късно. Мога сам да поговоря с Линч и Спектър.

— Не ставай смешен. За нищо на света няма да пропусна срещата с тези хора.

Влязоха в предприятието през издраскана порта и продължиха по тесен и тъмен коридор. Райдър вече чуваше високия вой на тъкачните станове и боботенето на валовете. На един завой едва не се сблъскаха с висока, строга жена, облечена изцяло в черно. Тъмнокоса, на трийсет и няколко години, тя беше едра и кокалеста, с огромен нос, голяма брадавица на лявата буза, сянката от мустак около сивите й подути устни. Кафявите й очи бяха обезпокояващо напрегнати.

Райдър свали шапката си:

— Госпожо Линч — поздрави я той. — Сигурен съм, че ме помните. Аз съм Райдър Ремингтън, синът на Уилям Ремингтън.

— О, да, сър — жената направи реверанс, но гласът й беше рязък и хладен.

Райдър се обърна към Натали.

— Мила, това е Еси Линч, съпруга на един от съдружниците на баща ми, Джон Линч — а на Еси обясни: — Да ви представя една моя приятелка, госпожица Натали Дезмънд.

— Госпожице Дезмънд — хладно каза Еси.

— Приятно ми е — отвърна Натали.

Жената кимна отривисто и продължи пътя си. Като гледаше как Еси завива зад ъгъла, Натали поклати глава:

— Много странна жена.

Райдър се засмя:

— О, още не си видяла странните неща тук!

Влязоха в шумното, претрупано тъкачно помещение и Натали веднага забеляза различията между фабриката в Степни и предприятието, което тя и леля Лав ръководеха в Чарлстън. Тук всичко беше мрачно и мръсно, докато тъкачната пристройка в Америка беше светла и просторна. Въздухът бе пропит с неприятната миризма на пот, машинно масло и мъх от влакната. Работниците — главно жени и деца, приведени над шумните, дрънчащи механични станове — бяха в окаяно състояние. Повечето бяха изпити, облечени в парцаливи дрехи. Натали се изпълни със състрадание, като видя едно окаяно крехко дете с пусти очи, което поставяше основа за плат на един празен стан. Момчето едва ли беше повече от шестгодишно.

— О, Райдър — Натали почти извика, за да бъде чута през врявата. — Тук работят деца, а несъмнено надниците на работниците са колкото да не умрат от глад.

— Ще видим как стои този въпрос — отвърна той ядно. — Има крещяща нужда от закони, които да забранят експлоатацията на деца, както и на всички фабрични работници.

— Значи ли това, че някой ден ще заемеш полагащото ти се място в камарата на лордовете? — предизвикателно попита тя.

— И по-странни неща са се случвали, любима — усмихна се сухо той.

Отведе я до стълбище, което водеше към мецанина над помещението със становете, а оттам, по тесен коридор и през една отворена врата, влязоха в мрачен, разхвърлян кабинет. Едър мъж с увиснали бузи, къси и дебели пръсти на ръцете седеше зад бюро с натрупани книжа. Излъскваше старателно един скъп пръстен с ръкава на черното си кадифено сако и отначало не ги забеляза.

— Господин Спектър — обърна се към него Райдър. Човекът — оплешивяващ, с мазно лице, тъмни и малки кръгли очички — вдигна глава, огледа ги любопитно, после се изправи. Въпреки внушителния си обем, заговори изненадващо високо, с почти женски глас:

— Виж ти, лорд Нюбъри. Каква изненада да ви видя отново в Англия!

Райдър се обърна към Натали:

— Госпожице Дезмънд, бих искал да ви представя един от деловите съдружници на баща ми — Осуалд Спектър.

— Приятно ми е — Натали се ръкува със Спектър. Догади й се от лошия му дъх на кафе и наденици; усети потта от кожата му дори през ръкавицата си.

— Седнете и двамата — подкани ги Спектър с любезна усмивка и посочи двата орехови стола пред бюрото си. След като се настаниха, ги попита: — С какво мога да ви бъда полезен?

Райдър се приведе:

— Всъщност госпожица Дезмънд и аз сме в Лондон по следите на контрабандисти на плат.

— Контрабандисти? — Спектър се изкикоти високо. — Колко странно. Мога ли да попитам как сте се замесили в такова особено преследване?

Райдър накратко обясни за чарлстънската фабрика, изчезналата леля на Натали и следите, които ги бяха довели в Англия.

Като премести поглед от Райдър към Натали, Спектър чукна с молива си по бюрото и се намръщи:

— Мислите, че аз мога да съм ви полезен за това?

Натали отговори:

— Господин Спектър, имаме основание да мислим, че контрабандистката шайка се намира тук, в Лондон, откъдето платът нелегално се изнася в Чарлстън. Чули ли сте нещо, което би ни помогнало — слухове, каквото и да е?

Спектър сви рамене и премести молива:

— Съжалявам, госпожице Дезмънд, но, за съжаление, не мога да ви предложа нищо.

— Значи не сте чували нищо за контрабанда на платове тук? — недоверчиво настоя Райдър.

Спектър поглади отпуснатите си бузи с дебелите пръсти:

— Ами бихте могли да попитате в митницата покрай Темза, макар да се съмнявам, че агентите там ще ви доверят подробности за разследване, което правят в момента. Бих допуснал, че контрабандистите на плат едва ли прекарват стоката си през митницата или плащат необходимите износни мита.

— Това е разумно предположение — съгласи се Райдър.

Спектър навлажни с език пръстена и отново започна да го лъска.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, лорд Нюбъри?

— Всъщност има едно нещо — Райдър решително се усмихна на Натали, после отново се обърна към домакина им. — От колко време вземате деца на работа във фабриката?

Спектър се засмя:

— Още откакто започнахме работа, преди седем години.

Гласът на Райдър стана застрашителен:

— Съмнявам се, че баща ми ще одобри тази експлоатация на малките.

В кафявите очички на Спектър проблесна смесица от предпазливост и досада:

— Лорд Нюбъри, баща ви от няколко години не участва пряко в работата на предприятието, но не ми се е случвало да забележа да е особено придирчив или милостив по въпроса за детския труд.

Райдър заговори още по-силно:

— Някой ден аз ще поема делата на баща си и вашето незачитане на мнението ми няма да остане ненаказано.

Спектър наистина се разтревожи. Тънките му клепачи трептяха при всяко бързо примигване, а говорът му се превърна в хленч:

— А помисляли ли сте, че ако освободим младите работници, съдбата им по улиците ще бъде още по-нерадостна?

— Моля ви, спестете ми патоса на хуманното си съчувствие — отвърна Райдър. — Уверявам ви, че лично аз ще се погрижа всяко дете да постъпи в подходящо училище, спонсорирано от църквата или от благотворителна организация.

— Много благородно намерение, сър — с насмешка каза Спектър.

— Значи разбирате желанието ми?

— Да.

— Настоявам също на останалите работници да се изплащат по-добри надници — продължи Райдър. — Повечето от тях изглеждат гладни и са облечени в дрипи.

— За това трябва да поговорите с Джон — раздразнено промърмори Спектър. — Той се занимава с финансовите въпроси.

— Той тук ли е?

— Сигурно — беше колебливият отговор. — Макар че не съм го виждал днес.

Райдър и Натали се сбогуваха сухо, напуснаха кабинета и продължиха по тесния коридор към друго малко помещение, което беше в безукорен ред, за разлика от хаоса на работното място на Спектър. Като превеждаше Натали през вратата, Райдър забеляза Линч: слаб човек с гарвановочерна коса и жестоки ястребови очи. Той седеше зад бюрото и вписваше данни в счетоводна книга. Зад него, на стенната закачалка, висяха черна пелерина и злокобна шапка с тясна периферия.

Като видя посетителите си, Линч се намръщи, затвори книгата и се изправи.

Сивите очи на Линч се заковаха върху тях — пронизващи, безчувствени като лед. За разлика от гласа на Спектър, неговият прозвуча като нисък, стържещ шепот:

— А… лорд Нюбъри. От доста време не съм имал удоволствието, — погледът му се отмести към Натали и се спря върху нея.

— Господин Линч — делово започна Райдър, — дамата и аз имаме да обсъдим нещо с вас.

Линч се поклони подигравателно:

— Моля ви, влезте и седнете.

Последва общо взето повторение на същия разговор, какъвто проведоха със Спектър, но Райдър откри, че отношението на Джон Линч е още по-незаинтересувано, дори по-предпазливо и неприязнено. По време на обсъждането той се вглеждаше грубо в Натали, студените му очи я опипваха, както хищните птици се вторачват в дребните, беззащитни същества. Веднъж, когато Райдър забеляза как Линч облизва тънките си устни, докато гледа влюбено Натали, той едва не скочи от стола си, за да смачка физиономията на негодника. Спряха го единствено пръстите на Натали, които стиснаха ръката му.

След като приключиха, без какъвто и да е успех, с въпросите си за контрабандата, Райдър подхвърли:

— Между другото, господин Спектър спомена, че вие се грижите за заплащането във фабриката.

Ледените сиви очи на Линч се присвиха:

— Така е.

— Съобщих на господин Спектър, че очаквам всички деца да бъдат освободени, а на останалите работници да се плаща както трябва. Допускам, че сега плащате по-малко от пет шилинга седмично.

Линч изсумтя:

— Пет шилинга би било изключително високо заплащане — добави с явна неприязън: — Защо не ме оставите аз да се грижа за нещата тук, лорд Нюбъри? — Отново спря наглия си поглед на Натали. — Вие положително имате други, по-приятни неща, с които да се заемете.

Райдър за секунда изскочи от стола си, пръстите му грубо усукаха копринената вратовръзка на Линч и почти го издърпаха от стола.

— Само я погледни още веднъж, мръснико — изсъска той, — и повече нищо няма да видиш през живота си.

Пред заканата на гигантския, вбесен Райдър Линч остана заплашително спокоен. Погледна ядосания мъж с ледена усмивка и каза рязко:

— Лорд Нюбъри, наистина не исках да обидя някого.

Райдър изруга още веднъж и блъсна Линч.

— Може би трябва да предложа на баща си да разследва изцяло работата във фабриката и да направи ревизия на документацията.

Тази забележка попадна в целта си. Устата на съдружника се стегна и се превърна в сърдита цепка, а очите му станаха остри и твърди като гвоздеи:

— Толкова ли сговорчиви са взаимоотношенията ви с херцога?

— Това изобщо не е ваша работа — отсече Райдър. — Е, да говоря ли с баща си за положението, което заварих тук?

— Няма да е нужно — беше хладният отговор.

— Това значи ли, че следващия път, когато дойда във фабриката, няма да видя експлоатирани деца и полугладни работници в дрипи?

Линч мълчеше.

Райдър удари с юмрук върху бюрото:

— Отговори ми, нещастнико!

— Ще стане както вие искате — с ненавист отвърна Линч.

Когато си тръгнаха, Натали трепереше.

— Какъв отвратителен човек! Същинска змия.

— Да — ядно се съгласи Райдър. — Изненадан съм, че не му извих противния врат заради начина, по който те гледаше.

— Защо не го направи? — подкачи го тя.

Той се засмя и обгърна кръста й:

— Нямаше да е приятна гледка за теб, скъпа.

— Тогава сигурно аз съм спасила живота му.

— Не че той го заслужава.

Тя стана по-сериозна, докато слизаха по стълбището.

— Искаше ми се от разговорите да бяхме разбрали нещо повече, но, за съжаление, не научихме нищо ново.

— Така е — Райдър промърмори като че ли на себе си: — Не бих се учудил, ако единият или двамата от деловите съдружници на баща ми крие нещо. Спектър е мазен плазмодий, а Линч — потръпвам при мисълта какво ли зло се таи в това покварено сърце!

— Какво ли биха могли да крият? — зачуди се Натали.

Той сви рамене и тръгна с нея около тъкачното помещение.

— О, не знам — може би слухове, които са стигнали до тях. Но ако знаят нещо за контрабандата на плат, сигурен съм, че не биха ни го казали.

Преди да тръгнат по коридора за навън, Натали се обърна да погледне още веднъж окаяното дете, което бе забелязала преди.

— Мислиш ли, че Линч и Спектър ще освободят децата?

— А ти мислиш ли, че ще увеличат заплащането в това нещастно място? — на свой ред попита той мрачно. Огледа залата, сви устни и я тласна към коридора. — Не се безпокой, любима, ще се погрижа фабриката Степни да престане да експлоатира деца. Може би с нещо може да се помогне на семействата. Ако се учреди необходимата фондация, ще мога да убедя църквата или някое частно училище да се заемат с образованието на тези нещастни хлапаци. Така или иначе, трябва да направя нещо за Саймън.

Тя го погледна със страхопочитание:

— Значи ти сериозно си решил да помогнеш на децата?

Той я изведе от входната врата:

— Учудва ли те, че мога наистина да мисля за другите, че у мене има и безкористни подбуди?

— Не, изобщо не ме учудва — когато той й отвори вратата на каретата, тя добави тъжно: — Просто се съмнявам, че можеш да бъдеш истински щастлив, когато се товариш с такива отговорности.

След като тя се качи, той я последва и седна срещу нея, затвори вратата и каза огорчено:

— Разбира се, не — след като те има тебе да се товариш с всички неволи по света и да ме оставяш да бъда женкар и пройдоха. Така ли е, любима?

Тя докосна ръкава му:

— Райдър, наистина оценявам и теб, и усилията ти.

Той хвана ръката й, но продължи да се мръщи. И двамата замълчаха, докато каретата потегляше.

— Като че ли стигнахме до нова задънена улица — измърмори тя накрая.

— Така изглежда.

Тя съсредоточено сбърчи чело:

— Как ще продължим сега да търсим контрабандистите? Целият източен Лондон гъмжи от фабрики и работилници. Трябва ли да тръгнем от фабрика на фабрика? От док на док?

Изражението на Райдър показваше гняв и желязна решителност:

— О, не и ти! Ти, мила, няма да правиш никакви разследвания тук.

Тя остана с отворена уста:

— Но защо не? Нали правих разследвания в Чарлстън?

— Онова беше друго. Лондон не е град като ленивия, провинциален Чарлстън. Тук са смесени лудост, порок и опасност, на всеки ъгъл те дебнат разбойници и кавгаджии. Немислимо е да се излагаш на такава опасност. Затова настоявам да ме оставиш да продължа сам по-нататъшните проучвания.

— Почакай малко! Няма да те оставя да ме спреш.

Той я прекъсна рязко, раздразнено и заплашително:

— Напротив, ще те спра, Натали. Няма да ти разреша да се скиташ нощем по лондонските улици.

Тя протегна отчаяно ръка:

— Защо изведнъж стана толкова строг и непреклонен?

— Не мога да не съм непреклонен, когато става дума за сигурността ти.

— Е, искам да дойда с теб.

— Не.

— Райдър, настоявам…

— По дяволите, Натали, загубих майка си, защото бе тръгнала сама в нощта! — избухна той. — Мене ме нямаше, когато тя е имала нужда от мен, но този път ще направя всичко подобна участ да не сполети и теб.

Гневът на Натали изведнъж се стопи, щом разбра чувствата му и осъзна, че той се грижи за нея по свой начин. Разбра, че сега не е моментът да настоява:

— Райдър, извинявай!

Той въздъхна, докосна ръкавицата на ръката й и заговори сериозно:

— Знаеш ли какво, нека се споразумеем. Ще правим разследванията си заедно през деня, ако ти ме оставиш да работя сам нощем.

— Райдър, това не е честно споразумение — възрази тя.

— Това е единственото, което ти предлагам.

— Разбира се, след като ти получаваш най-интересното.

По типичния си неочакван начин Райдър промени настроението си и й намигна дяволито:

— Винаги го правя, любима.

— О, негоднико!

Когато тя започна да го удря с юмруци, той само се засмя, придърпа я към себе си и с целувки я успокои.

 

 

Тази вечер Хари Хамптън вървеше по мъглива, зловонна и мрачна уличка в източен Лондон, когато изведнъж бе грабнат и завлечен в тъмен вход. Около гърлото го бе притиснала огромна ръка. В началото се биеше, като махаше яростно, за да се отърве от нападателя си, после замръзна, защото усети студеното дуло на пистолет до слепоочието си.

— Просто ми вземи портфейла и толкоз! — извика той. — Във вътрешния ми джоб е.

— Успокой се, Хамптън — изгъгна познат глас и той бе пуснат.

Хари се извъртя да види мъжа, който го беше нападнал.

— Нюбъри! За бога, да ме убиеш ли искаше?

— Извинявай — промърмори Райдър с тъжна усмивка. — Мисля, че съм станал малко нервен, след като самият аз бях нападнат от един главорез преди малко, да не говорим, че получих няколко мръсни покани от уличници и бях връхлетян от много разярен котарак.

Хари повдигна вежди в мрака:

— Какви са тези глупости, за бога? Прати ми съобщение да се срещнем в тази опасна част на града. А когато пристигнах, само дето не ме удуши!

— Извинявам ти се още веднъж, Хари. Помислих те за разбойник или контрабандист.

— Контрабандист? Колко странно — Хари огледа злокобната улица и погледът му се спря на олющена врата, осветена в жълто от газена лампа. — Господи, онова там прилича на фабриката на баща ти.

— Това наистина е фабриката на баща ми.

— Тогава какво, по дяволите, правим тук?

— Още ли не си се сетил? — нетърпеливо попита Райдър. — Търсим контрабандисти.

— Контрабандисти? Във фабриката на баща ти? — Хари беше повишил глас.

— Хайде сега, съобщи го на целия Степни! — рязко, но тихо се сопна Райдър. — Така поне ще можеш да събереш няколко джебчии.

— Извинявай — сега и Хари напрегнато зашепна. — Но защо търсим контрабандисти пред фабриката на баща ти?

Райдър пое дълбоко дъх:

— Хамптън, ако разкажеш на някого това, което ще чуеш сега…

— Моля ти се, вече няма нужда от демонстрации на смъртоносните ти умения, Нюбъри.

Райдър се усмихна.

— Знаеш, разбира се, за положението на Натали?

— Да. Контрабандният плат в Чарлстън, изчезналата леля и така нататък.

— Е, аз съм убеден, че центърът на контрабандистката шайка е във фабриката на баща ми.

— Сериозно? И защо?

— В Чарлстън Натали ми показа образец от контрабандния памучен плат. Основата му беше типична за платовете Ремингтън.

— Господи! Това е ужасно.

— Наистина.

— Натали знае ли?

— Още не. За щастие, не стигна достатъчно близо до готовата продукция, когато посетихме фабриката на баща ми днес, а тя и без това вижда много малко без очилата си — изведнъж се усмихна гордо. — Макар че може да види мен.

— Сериозно? — учуди се Хари.

Но Райдър веднага се овладя. Прокашля се и продължи сериозно:

— След като сега сме в Лондон, където платът Ремингтън не само се произвежда, а и се продава, възможно е Натали скоро сама да направи връзката с чарлстънската фабрика.

— Ясно — измърмори Хари. — Не е особено добра перспектива, след като се засяга честта на самия херцог на Мансфийлд, нали?

— Не е. Това е една от причините да не съм споделил с нея подозренията си. Навярно в сърцето ми все пак е останала малко загриженост за семейната чест. Другата причина е, че ако Натали знаеше какво подозирам, глупавото момиче щеше да е тук тази нощ, за да се увери само.

— А след като ти си загубил майка си на Лондонския мост… — с необичайно съчувствие започна Хари.

— Така е — в гласа на Райдър нещо трепна.

— Какво предлагаш да направим тогава?

— Смятам да разкрия шайката сам.

— И затова ли стоим тук, в непрогледна тъмнина, и рискуваме живота и здравето си?

— Ако ти беше контрабандист, щеше ли да вършиш работата си посред бял ден? — раздразнено възрази Райдър.

— Всъщност не знам — Хари се взря в тъмнината. — Този идиотски квартал е по-тъмен от гроба на крал Хенри.

— Това е единственото място, откъдето можем да започнем, макар че бихме могли да се отбием и в някои от кръчмите покрай доковете, за да се опитаме да научим нещо от местните хора. Някой от участниците в шайката все трябва да има поне един кораб.

— Сигурно. Кой от фабриката мислиш, че е водачът на шайката?

— Някой от съдружниците на баща ми — Линч или Спектър. Възможно е да са двамата.

— А не искаш ли да отидеш направо при баща си и да му кажеш подозренията си?

— Отношенията ни не са такива. Освен това ще бъда в много по-силна позиция, ако успея първо да пипна виновниците.

Хари въздъхна:

— Нюбъри… не мислиш ли, че и херцогът може да е замесен?

Райдър поклати глава:

— Съмнявам се. Той е прекалено зает с молитвите си и с обвинения към останалата част от света в морална низост.

— Съчувствам ти, старче — Хари се намръщи и изтърси голяма хлебарка от обувката си. — Сигурно е най-добре да се подготвим за една дълга нощ.

— Да, така изглежда — съгласи се Райдър. — И ако оттук не научим нищо, ще започнем разузнаване в кръчмите наоколо в някоя от близките вечери.