Фабио Ланзони
Измамникът (22)

22

Рано на другата сутрин Райдър застана пред гроба на майка си в гробището „Сейнт Маргарет“, до черквата на Парламента, която чезнеше пред средновековното величие на близкото абатство. В меката априлска сутрин видът му беше на порядъчен джентълмен с черен фрак и копринен цилиндър. Държеше букет жълти рози, които току-що бе купил от улицата.

Как обичаше майка му жълтите рози!

Като свали шапката си, Райдър се наведе и постави цветята в празната медна урна пред надгробния камък на Карлота. Прекръсти се и изрече негласно молитва за душата на майка си.

Не беше виждал надгробния камък преди и сега видът му поднови болката му за необратимостта на загубата. Когато тя умря, той остана в Лондон за погребението, но после отплава за Америка, преди паметникът да бе готов…

Беше отсъствал достатъчно, за да започне надписът да се покрива с лишеи.

И все пак камъкът определено носеше отпечатъка на баща му. Гладък мрамор без украшения, без сантиментални баналности. Бяха написани само името на Карлота, под тях — „Съпруга на Уилям, мансфийлдския херцог“ и датите, между които бе протекъл краткият й, четиридесет и четири годишен живот.

Ако само би могъл тогава да направи нещо, за да предотврати тази безсмислена смърт! И все пак по онова време беше твърде увлечен от собствения си разгулен твърде живо, за да се грижи за майка си, както преданият син.

— Извинявай, мамо! — промълви той с разтреперан глас.

Малко преди да напусне Лондон Райдър беше млад лентяй, който играеше хазарт и се забавляваше с високопоставени господа и дами, няколко пъти бе присъствал на конни състезания в Брайтън по лична покана на принца регент. Но смъртта на майка му промени всичко това. Макар да бе продължил с безпътния живот в чужбина, имаше чувството, че през последните години само бе бягал от себе си.

Спомни си, как нона му намекна за товара на наследството му — херцогската титла и отговорностите, които един ден щеше да наследи. Беше ли подготвен за тези задължения?

Намръщи се. Нона го бе подканила да порасне и да се ожени за Натали. Само преди месец би се изсмял от сърце на такова предложение. Да се откаже от безгрижния си живот? Да се установи само с една жена? Никога! Но откакто срещна Натали, усещаше някакво предизвикателство, бе заинтересуван и запленен — и интелектуално, и емоционално. Нещо в него се бе променило. За него нямаше никакво съмнение, че се е привързал към нея, че животът й е започнал да го вълнува. Само че не знаеше как да изрази тази привързаност. Беше истински негодник…

Бе я прелъстил на кораба, а се стремеше към нея дори и сега. Беше му липсвала ужасно снощи, чакаше миговете, когато ще бъде отново с нея — и все пак му правеше чест, че му липсваха не само целувките й, а всички удоволствия и загадки, които присъствието й носеше.

Някак усети, че и майка му би одобрила решението му да преоцени посоката на живота си. Бе обладан от чувства, когато погледна надгробния камък за последен път и изтри очи.

— Липсваш ми, mamma mia обичам — прошепна той. — И те обичам — завинаги.

 

 

Райдър напусна Уестминстър с каретата на баба си и се отправи към Девъншир терас да вземе Натали. Докато каретата трополеше по Парк лейн, от северната страна на Хайд парк, той се сети за втората си неприятна задача днес. Духът му се бунтуваше от предстоящото посещение при баща му, но ако нона не грешеше и лелята на Натали наистина я грозеше опасност, наистина нямаше друг избор, освен да опита всяка възможност да спаси тази жена.

Когато потърси Натали в къщата на баща й, откри, че тя се е облякла много представително в златиста атлазена дневна рокля, дантелен шал и боне, украсено с пера. И тя изглеждаше тревожна, докато се качваше в каретата. Седнаха един срещу друг и потеглиха.

— Как е баща ти, любима? — попита я той.

Тя поклати глава:

— Държа Фицхю буден половината нощ, за да се оплаква и търкаля от самосъжаление заради това, че мама го е напуснала.

Райдър се озадачи:

— Наистина е тъжно. Но нали майка ти я няма вече осем години? Според мен баща ти трябва вече да е свикнал с болката.

— За съжаление, татко става все по-зле. Сега е много по-необщителен, отколкото когато заминах. Обладан е изцяло от мисълта за собственото си нещастие.

— А няма ли нещо, с което бихме могли да му помогнем?

— Просто не знам — разпери ръце тя.

— Майка ти не би ли се върнала от Париж, ако я помолиш?

В златистокафявите очи на Натали блесна горчивина:

— За това и дума не може да става.

— Значи ли това, че дори не би искала да я помолиш? — внимателно попита Райдър.

Натали разсеяно погледна навън:

— Не още, така или иначе — въздъхна и направи помирителен жест: — Как е баба ти?

— Справя се отлично, благодаря — Райдър си припомни да не казва за предчувствието на нона за Лав Дезмънд. Вместо това, с надежда да повиши настроението на Натали, побутна дантеления край на роклята й с ботуш и зърна изкусителния бял копринен чорап. Като огледа роклята й с висока яка и атлазени копчета, моминския й шал, той я закачи:

— Днес изглеждаш като олицетворение на почтеността.

— Нали ти ме помоли да облека нещо хубаво? Освен това, не всеки ден имам привилегията да се срещна с херцог.

— Според мен, всеки херцог би се състезавал за теб, ако се покажеш в обществото.

— Аз никога не се показвам в обществото — отсече тя.

— Дори не и на дворцовите тържества?

— Нито пък на соаретата в Карлтън.

Той прихна:

— О, да — не си падаш по такива фриволности, нали, моя твърде почтена госпожице Дезмънд?

Тя се усмихна — явно против волята си оценяваше закачките му:

— О, когато навърших петнайсет години, леля Лав започна да се тревожи за дебюта ми и да посещава разни високопоставени дами, за да ми осигури необходимите покани и препоръки, когато стана пълнолетна. Както и да е, след това научихме, че Родни е бил арестуван няколко пъти за пиянство на публично място в Чарлстън, леля Лав реши да замине за Америка и аз се почувствах длъжна да я придружа. Оттогава не съм имала време за живот в обществото и за уморителните ритуали на ухажването.

Макар Райдър да се усмихна на коментара й, вътрешно той се развълнува. След като животът на Натали се подредеше, щеше ли тя да се откаже от педантичното си поведение и да си потърси съпруг? Самата мисъл го накара да скръцне със зъби, а също да се укори. Още не беше готов да й направи предложение, но ето, че сега се чувстваше напълно в състояние да извърши поразии при самата мисъл, че някой друг денди би я отвел на олтара.

Мислите му се разсеяха, когато кочияшът спря пред внушителната къща на Уилям Ремингтън до Хановър скуеър. Райдър изскочи и подаде ръка на Натали. Двамата минаха през портата от ковано желязо, през голата градина и по стъпалата на триетажната паладианска къща със строги, симетрични линии и аскетична потъмняла тухлена фасада, без каквито и да е украшения.

След чукането на Райдър вратата се отвори от явно слисан иконом — як, оплешивяващ мъж, облечен безукорно в черно:

— Милорд! Вие сте у дома!

— Така е. Баща ми тук ли е?

Икономът кимна:

— Негова светлост е горе в параклиса.

— Параклисът? — повтори насмешливо Райдър.

— Преди три години негова светлост устрои параклиса на втория етаж по проект на Уилям Инуд.

— Колко удобно за него — измърмори Райдър.

— Ако вие и дамата бъдете любезни да изчакате в приемната, ще съобщя на негова светлост за пристигането ви.

Уидърс взе шапката на Райдър и шала на Натали, после въведе двойката в салона. Настаниха се на тръстиково канапе. На Райдър стаята му изглеждаше същата, каквато си я спомняше — с облицовка от орехово дърво, мрачна и студена като гроб. Мебелировката беше предимно от стария тип, макар че Райдър забеляза и някои по-нови неща, оформени в църковен стил — черен лакиран шкаф, в който бяха вградени мраморни плочки с ликовете на апостолите, два махагонови библиотечни стола, на чиито дамаски бяха изобразени разпятието и възкресението. Масите и стените с религиозни произведения на изкуството, сред които забеляза скулптури от Донатело и маслени платна на Тициан.

Скоро вратата се отвори и Уилям Ремингтън влезе в стаята. Райдър скочи на крака, а Натали бързо го последва. Райдър откри, че и баща му не се бе променил. Същата висока, ъглеста и изправена като глътнала бастун фигура, облечена в черно; същите пронизващи сиви очи, които отговаряха на металния цвят на косата. И същият презрителен израз върху острите черти.

И все пак, когато Уилям Ремингтън спря за миг да огледа сина си, на Райдър му се стори, че забелязва отблясък на някакво чувство в дълбините на сребристите очи на херцога. Но искрата скоро изчезна и бе заменена от познатата каменна фасада.

— Изглежда блудният син се е завърнал — отбеляза сухо Уилям Ремингтън.

Райдър се поклони иронично:

— Ваша светлост — обърна се към Натали. — Може ли да ви представя госпожица Натали Дезмънд?

Когато херцогът обърна хладния си, преценяващ поглед към Натали, тя направи дълбок реверанс:

— Ваша светлост.

Той въздъхна мъчително:

— Седнете.

От уважение, Натали и Райдър изчакаха, докато херцогът отпусна високата си фигура в един от тапицираните библиотечни столове, а после заеха местата си на канапето.

Уилям Ремингтън повдигна тънките си сиви вежди към сина си:

— А на какво дължа честта?

— Върнах се в Лондон да видя баба си.

— И как е графиня Валенца? — запита без интерес по-възрастният мъж.

— Доста добре. Дойдох в Лондон, защото исках да помогна на госпожица Дезмънд, с която се запознах в Чарлстън. Пътувахме с нея до Англия с един и същи пътнически кораб.

След още един хладен, преценяващ поглед към Натали, херцогът отново се обърна към сина си.

— Продължавай.

— Госпожица Дезмънд има леля, Лав Дезмънд, с която ръководи текстилна фабрика в Чарлстън. Но работата им е била застрашена от британски контрабандисти на плат. Преди няколко седмици лелята на госпожица Дезмънд изчезнала. Имаме основание да мислим, че е дошла в Лондон да търси тези контрабандисти.

— Контрабандисти на плат! — сухо се изсмя Ремингтън.

Райдър упорито продължи:

— Тъй като ти притежаваш текстилна фабрика в Степни, ние си мислехме, дали не би могъл да ни помогнеш с нещо при търсенето на госпожица Дезмънд.

Херцогът сви рамене:

— Аз вече не участвам активно в ръководството на предприятието в Степни. Ако искате обаче, можете да се свържете със съдружниците ми, Осуалд Спектър Джон Линч, макар сериозно да се съмнявам, че някой от тях знае нещо за контрабандата.

— Ние имахме точно това предвид — с равен глас отвърна Райдър. — Естествено, госпожица Дезмънд и аз трябва да започнем разследванията си отнякъде. Сега сме почти в пълно неведение. Навярно Линч или Спектър могат да ни подскажат нещо, което би ни помогнало. Все пак безопасността на госпожица Дезмънд може да е поставена на карта.

Ремингтън се обърна към Натали с известно подозрение:

— Коя сте вие всъщност, млада жено?

Райдър изведнъж се раздразни и повиши тон:

— Ваша светлост, няма да позволя да се обръщате към госпожица Дезмънд по този начин.

По тънките устни на херцога заигра подигравателна усмивка:

— Искаш да кажеш, че нямам право да знам произхода на жената, с която моят син и наследник явно… има нещо общо.

Райдър се канеше да скочи, но Натали се протегна и хвана ръката му:

— Няма нищо — промълви съвсем тихо. После гордо се обърна към баща му: — Какво точно ви интересува, ваша светлост?

— Англичанка ли сте?

— Да.

— Но сте се запознали със сина ми в Чарлстън?

— Да.

— Какво е семейството ви?

— Родена съм в Лондон. Баща ми е Чарлс Дезмънд.

— О, да. По-младият син на устърския граф. Добро семейство, макар да не е точно родословието, което бих искал да има бъдещата маркиза на сина ми.

Райдър разярен скочи на крака. Със стиснати юмруци заговори тихо и гневно:

— Вие, сър, изобщо нямате думата по въпроса с кого се свързвам аз и за кого ще се оженя. Отказахте се от всички права да ми предлагате съвети за живота ми през нощта, когато мама почина, а ние си поговорихме така мило след това. Нещо повече, госпожица Дезмънд струва повече от десет души с вашата титла и богатство.

Херцогът само се засмя:

— Едва ли трябва да говори така младеж, който се надява някой ден да стане наследник.

— Тогава се откажете от мен, татко! — с леден глас отвърна Райдър. — Непременно свикайте адвокатите си още сега. Удивен съм, че още не сте го направили.

Уилям Ремингтън се изправи със стегнато от гняв и ненавист лице:

— Виждам, че не си се променил ни най-малко, Райдър — същият невъздържан пройдоха си.

Очите на Райдър искряха от презрение:

— За мен и вие не сте се променили, ваша светлост. Ще се въздържа от епитетите обаче — при нас има дама.

По бузата на херцога премина нервен тик. Той извади гравиран златен джобен часовник и го отвори:

— Разговорът ни стана досаден. Нямам възможност да се занимавам повече с теб, тъй като всеки момент ще дойде новата ми другарка в молитвите, Хариет Фоксуърт.

— Тогава да не ви задържаме — съгласи се Райдър.

Ремингтън затвори часовника си, обърна се и излезе от стаята, като сложи край на срещата.

 

 

Каретата едва бе потеглила от Хановър скуеър и Натали бурно се разплака. Разтревожен силно от състоянието й, Райдър се опита да я успокои:

— Скъпа, знаех си, че не трябваше да те довеждам тук днес — увери я той и й подаде кърпичката си. — Какви ужасни неща само ти каза! В мига, когато лицемерният самохвалко те обиди, трябваше да си тръгнем…

— За мене ли? — прекъсна го тя невярващо. — Мислиш, че плача за себе си?

— Тогава за какво?

— Плача заради теб!

— О, Натали! — Райдър не можа да се сдържи, пресегна се и я хвана за ръцете, и бързо я привлече върху коленете си. — Мила моя — прошепна той, нежно целуна челото й и я погали по гърба. — Защо трябва да плачеш заради мен?

Тя беше ужасена:

— Райдър, пусни ме веднага! Някой може да ни види.

Той измърмори някаква ругатня и смъкна щорите на двата прозореца. После се наведе и я целуна — бавно и продължително.

— Сега ми кажи защо плачеш?

Тя въздъхна нервно и наклони измъченото си лице към неговото:

— Заради тебе… заради баща ти. Знаеш ли, че двамата нито веднъж не се докоснахте? Дори не си стиснахте ръцете, не се попитахте как сте. Ти го наричаше „ваша светлост“. Единственият път, когато му каза „татко“, беше с пълно презрение. Всичко ме накара да се почувствам така зле.

— О, Натали, любима — той опря устни до влажната и буза. — Моля ти се, не плачи заради мен.

— Не мога да не плача — изстена тя.

Ръцете му я обгърнаха по-силно:

— Ах, какво не бих дал да бъда насаме с теб в момента — развълнувано възкликна той. — Имам нужда от теб.

Трогната от думите му, но и натъжена, тя вдигна глава към него:

— Това ти е противно, нали?

Той се стресна:

— Какво да ми е противно?

Изглежда, тя щеше да се разплаче отново:

— Изобщо не трябваше да идваш с мен в Лондон. Остави безгрижния си живот и се потопи в ада само заради мен. Сега трябва да обличаш неудобни официални дрехи и да се разправяш с баща си.

Той дълбоко пое дъх:

— Между нас зейна пропаст още от смъртта на майка ми…

— О, при вас има нещо по-дълбоко от обикновена неприязън. Кълна се, баща ти като че ли е от лед. Как може да говори, че ще се моли с Хариет, ако така и беше името, като очевидно не притежава никакви чувства, християнски или други, в сърцето си… и определено никакви чувства към сина си. И как само се облича — целият в черно. Видя ли копчетата на ръкавелите му. Бяха изработени от черен оникс със златни готически кръстчета. От самия им вид ме побиха тръпки.

Райдър кимна сериозно:

— Предполагам, че баща ми прие смъртта на мама много по-тежко, отколкото някога би признал. Възможно е религиозният фанатизъм да е параван за болката му.

— Добре, но не е честно да обвинява теб за всичко! — заяви тя.

Той се усмихна насила и целуна крайчеца на пръстите й:

— Не се тревожи за това, любима. Ако имаме късмет, повече няма да го видим.

— Но той ти е баща! — извика тя. После изведнъж пребледня. — Не биваше да ме вземаш със себе си. Не допускай да се откаже от теб.

Райдър подозрително изгледа Натали:

— Натали, не би ми дошло наум да разреша отношението на баща ми да окаже каквото и да е влияние върху нас.

— А какво има между нас, лорд Нюбъри? — попита тя с известна горчивина.

— Много добре знаеш какво има — намръщи се той. — Не се дръж, като че ли помежду ни не се е случило нищо.

Тя погледна встрани със стиснати устни.

— Но той може да те лиши от наследство.

— Както току-що казах на баща си, учуден съм, че не го е направил досега. Освен това мислиш ли, че давам и пет пари за титлата или за богатството му?

— Но по-късно несъмнено ще се заинтересуваш.

В очите му припламна огън и той поклати пръст:

— Натали, не искам да продължаваме този абсурден спор. Ако престанеш да ме виждаш просто защото „може“ баща ми да се откаже от мен, тогава трябва да заключа, че си самовлюбено, меркантилно същество и че в края на краищата единственото, от което си се интересувала, са титлата и богатството ми.

Тя се задъха от гняв:

— Зна… знаеш, че това не е така! Ти преследваше мене и се превърна в истинска напаст! Аз дори не искам да се омъжа — със сигурност не и за теб! Как можеш да изопачаваш нещата така?

— Уча се от теб — отсече той, намръщен ядно.

— Е поне със сигурност не съм алчна — продължи тя строго. — Всъщност не искам нищо за себе си. Интересува ме само онова, което е най-добро за теб.

При това твърдение страшното изражение на Райдър се смени с весела усмивка. Той се наведе и устните му леко допряха устните на Натали, а сините му очи я погледнаха пламенно:

— Така ли? Тогава разтвори устни, скъпа, и ме целуни дълго и силно.

— Ах, негоднико!

Но когато устните му жадно тръгнаха по нейните, а ръцете му хванаха китките й, Натали се съгласи.

 

 

Уилям Ремингтън влезе в затъмнения, мрачен параклис на втория етаж на къщата. Под украсените с резба с готически арки видя новата си другарка за молитви Хариет Фоксуърт. Хариет бе седнала на ореховата църковна пейка пред гранитния олтар с масивните му колони и свещите, осветяващи картина на Последната вечеря.

Сърцето на Уилям се стопли при вида на добрата му приятелка. Присъствието й бе приятно и добре дошло за него особено след неочакваната и напрегната среща със сина му.

Уилям въздъхна. Животът на Райдър не се бе подредил добре и той се чувстваше отчасти отговорен за това. Но момчето беше прекалено свободомислещо — липса на цел в живота и определено занимание оскърбяваха чувството за отговорност на Уилям. Всъщност подозираше че тази млада жена, на която Райдър уж „помагаше“, бе вече добре запозната с похотливостта на сина му.

Като остави настрани тези тревоги, той продължи по меката червена пътека към Хариет. Тя бе облечена във вдовишко черно облекло, от шапката и се пускаше воал. Гледаше благоговейно към олтара, а в скута и стояха една литургия в катедралата „Сейнт Маргарет“, където двамата се бяха оказали един до друг. След това, докато се разхождаха около Уестминстър, поговориха и той научи подробности за живота й. Вдовица, загубила съпруга си баронет само преди година, Хариет бе дошла в Лондон от Бат, за да живее с дъщеря си и зет си на Сейнт Джеймс стрийт.

Двамата веднага се сприятелиха. Хариет наистина не беше усвоила в пълнота богословските знания, но притежаваше набожно съзнание, беше умна и страстно желаеше да научи повече, което още в началото привлече Уилям към нея. По изключение, фактът, че може би принадлежеше към по-долна класа, нямаше значение. Уилям наистина не бе срещал толкова набожен човек оттогава — двамата всъщност се бяха молили заедно всеки ден.

Когато я приближи, той промърмори:

— Добро утро, мила.

Тя остави книгите, изправи се, вдигна воала и разкри красиво лице с приятни, фини черти, румена кожа и твърде малко бръчки за жена на средна възраст.

— Добро утро, Уилям — поздрави тя с мелодичния си глас. — Надявам се, че не съм подранила.

— Не, мила. Случи се така, че аз трябва да ти се извиня за закъснението. Бях доста изненадан тази сутрин.

— Наистина?

Уилям се намръщи:

— Синът ми се върна от Америка.

— Сериозно?

— А мога да добавя, че доведе със себе си крайно неподходяща млада жена.

— Боже! Но аз наистина бих се радвала да се срещна със сина ти…

— Райдър и аз не сме в добри отношения. Той се появи само защото искаше…

— Да?

Тънките устни на Уилям се стегнаха още повече:

— Стига за това. Да се заемем с молитвите си.

— Да, разбира се — тържествено се съгласи Хариет.

Той я погледна строго:

— Прочете ли откъсите от Исай и Апокалипсиса, които ти бях препоръчал?

— Прочетох ги — тя нервно махна с: ръка. — Откровено казано, Уилям, изглеждат ми малко мрачни.

— Мрачни? — повтори той със заплашително изражение.

— Е така е. Нали знаеш: лами, които се готвят да погълнат неродени деца, морски чудовища, готови да унищожат светците, и така нататък. Колкото за предсказанията за огън и жупел…

— Човекът е зъл и ще плати за това — напевно каза Уилям.

— Боже — промълви тя. — Но нали Джон Уезли твърди, че човекът по природа е добър и може да бъде спасен от вярата?

— Джон Уезли? — лицето на Уилям гневно потъмня. — Как смееш да произнасяш името на този еретик в това свято място!

— Извинявай, Уилям — тя го изгледа умолително и се пресегна да погали ръката му. — Нали знаеш, че всичко това е доста ново за мен?

Гневът му се смекчи, а в очите му пролича разбиране:

— Да, но си старателна ученичка.

Тя се усмихна:

— Така е наистина.

Той се прокашля:

— Има още нещо, за което трябва да се разкаем.

Тя примигна:

— Но, Уилям, ти само ме целуна вчера.

— Според евангелието на свети Матей „Всеки, които гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.“

Тя се засмя:

— Аз съм вдовица, Уилям, а това прави прелюбодейството съвсем невъзможно според мен.

Уилям наистина се усмихна:

— Разбира се. Просто трябва да отбягваме примамките на злото.

— Така е — съгласи се тя. — И все пак всичките тия разкаяния само за една целувка?

Като я изгледа строго, Уилям здраво стисна ръката й:

— Ела да направим признанията си и да се заемем с молитвите. А след това, мила, ще си поговорим надълго за почтеното англиканско богословие и за безчестието на еретици като Уезли.

В очите на Хариет блесна лукаво пламъче:

— А след нашата… беседа може би ще трябва да се разкаем още малко, нали?

— Безспорно — съгласи се Уилям Ремингтън и поведе Хариет към олтара.