Фабио Ланзони
Измамникът (42)

42

През следващите седмици Райдър и Натали развиха трескава дейност. Райдър пое задълженията на баща си и повечето от деловите му задачи, а се опита също и да придвижи в Камарата на общините законопроекта, който херцогът бе прокарал през Камарата на лордовете.

Разбира се, градът гъмжеше от приказки за предстоящата коронация на Джордж IV на деветнайсети юли. Заедно с Франческа, Райдър и Натали получиха покани за коронясването, за банкета и за приема, който кралят щеше да даде на двайсет и пети юли. Дори Дезире бе обхваната от празничното настроение и обяви, че навярно ще отложи заминаването си, за да участва в тържествата заедно с тях. Райдър и Натали приеха това отлагане като обнадеждаващ признак.

Всяка сутрин, в духа на постигнатото споразумение, Райдър и Натали водеха Дезире на посещение при Чарлс Дезмънд. Отначало Райдър и Натали чакаха в приемната, докато „посещението“ ставаше в гостната, но се свиваха и потрепваха от пронизителните писъци на Дезире, от виковете на Чарлс, а понякога и от трясъка на разбито стъкло. Но с течение на времето младата двойка започна да се обнадеждава, тъй като настъпваха и дълги периоди на тишина, а и забелязаха, че след всяко посещение Чарлс започва да изглежда по-добре, а цветът на лицето му да става по-нормален.

Чувството, че здравето на Чарлс може да се възстанови бе подсилено един ден, когато Фицхю радостно сподели, че господин Дезмънд не е сложил и капка бренди в уста, откакто мадам е пристигнала от Париж и си е поръчал цял гардероб нови дрехи от Бонд стрийт. И когато уговорената седмица изтече, а Дезире продължи сама да посещава Чарлс, Райдър и Натали стигнаха до щастливото заключение, че наистина има напредък. Чарлс дори започна да изпраща подаръци на Дезире. За своя изненада, Натали откри, че майка й се перчи с новия си скъп парфюм и си вее с елегантно, ръчно рисувано копринено ветрило.

При положение, че Райдър бе претоварен с делата на баща си, Натали пожела да поеме ръководството на текстилната фабрика в Степни. Отначало Райдър упорито се противеше на това предложение, защото помнеше предупреждението на баба си. Но тъй като нощните стражи, които бе наел, не съобщаваха за нищо подозрително във фабриката, а едно кратко посещение в дома на Спектър потвърди, че той е болен и не представлява заплаха, Райдър накрая отстъпи пред настоятелността на жена си. И наистина беше трудно да не й се угоди — тя се отегчаваше, а той беше толкова зает, пък и наистина имаше голяма нужда от помощта й. Но Райдър настоя Мокинс и Том да продължат нощните си бдения и да му докладват редовно.

Натали завари хаос във фабриката. Устрои си работен кабинет в канцеларията на Джон Линч. През първите няколко дена адвокатите на херцога бяха до нея, за да довършат финансовата ревизия на обърканите, неподдържани отчетни книги. Главният адвокат уведоми Натали, че липсва голяма сума пари и част от инвентара. Адвокатите подозираха, че зад кражбите стои Джон Линч.

Работниците бяха в ужасяващи условия — дълги часове труд и недостатъчно заплащане. Натали положи усилия да наеме допълнителна работна ръка, да състави нов часов график и тарифи за заплащане, а цялата фабрика да бъде изчистена, от което имаше огромна нужда.

Един следобед тя вдигна поглед от бюрото и се стресна, като забеляза познатата, облечена в черно фигура на вратата, която я гледаше странно втренчена. Натали възкликна и сложи ръка на гърдите си.

— Госпожо Линч, стреснахте ме — каза тя, останала без дъх.

Посетителката влезе и грубо попита:

— Какво правите в канцеларията на Джон?

Натали се изправи.

— Извинете, госпожо Линч, сигурно сте изненадана, че ме виждате тук.

— Така е.

— Тъй като херцогът и господин Спектър са толкова болни — започна бързо да обяснява Натали, — пожелах да ръководя фабриката засега. Нали знаете, по-рано се занимавах с подобна дейност в Америка.

Ако Еси е била шокирана от съобщението на Натали, не го показа. Вместо това рязко отсече:

— Не трябва да се бъркате в работи, които не ви засягат.

Думите й раздразниха Натали и тя отвърна с достойнство:

— Госпожо Линч, макар да разбирам чувствата ви, трябва да ви кажа, че съвсем не съм съгласна с вас. Сега съм член на семейство Ремингтън и затова тази фабрика много ме засяга. Мисля, че това, което върша тук, е най-малкото, което мога да направя, докато свекър ми се възстановява.

След като Натали за втори път спомена херцога, Еси отстъпи.

— Аз… може би сте права, лейди Нюбъри. Как е херцогът?

— Продължава да се поправя, благодаря — объркана, Натали попита: — Защо сте тук, госпожо Линч?

Еси сведе поглед. С известно неудобство каза:

— Дойдох, за да… прибера личните вещи на Джон от бюрото му.

— Извинете. Колко ли бездушна ви изглеждам, след като съм се настанила тук, в канцеларията на мъжа ви и питам защо сте дошли. Колко трудно и болезнено трябва да е това за вас!

Еси не отговори, но мускулчето, потрепващо по бузата й, показваше вътрешно вълнение.

— Всъщност — тактично продължи Натали, — тъкмо се канех да сляза за следобедната си инспекция на фабриката. — Посочи бюрото: — Моля, чувствайте се свободна да прегледате чекмеджетата и да вземете всичко, което е принадлежало на Джон.

— Благодаря — кратко отвърна Еси.

Натали тръгна към вратата и добави:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря.

Вече на прага, Натали се поколеба и прехапа устни.

После бързо се реши:

— Госпожо Линч, боли ме, че трябва да ви го кажа, но адвокатите откриха по счетоводните книги големи липси на пари, а през последните месеци е изчезнал и част от инвентара.

Еси изгледа свирепо Натали.

— И мислите, че знам нещо за тая измама? — изпищя тя.

— Не, съвсем не. Просто се чудех дали Джон не ви е казвал нещо… — когато Еси замръзна от гняв, Натали добави: — Виждам, че съм сбъркала. Сега ви оставям, госпожо Линч.

 

 

Райдър посещаваше баща си всеки ден. Макар херцогът да беше още слаб, докторът настояваше пациентът му да става всеки ден и да се разхожда по няколко минути. В късните следобеди Райдър помагаше на баща си да се раздвижва с усилие по коридора на третия етаж. Харесваше му, че баща му разчита на неговата физическа подкрепа, Райдър знаеше, че тези упражнения са болезнени за възрастния човек — той често пребледняваше и се задъхваше. И както бе очаквал Райдър, Уилям Ремингтън бе твърде горд, за да се оплаква пред сина си.

Но един ден, докато двамата правеха редовната си разходка, херцогът изглежда почувства силна болка от заздравяващата рана. Вече в края на коридора, той с мъка каза:

— По дяволите, сине, не може ли да починем малко?

— Разбира се, ваша светлост — Райдър помогна на баща си да седне на канапето и Уилям Ремингтън почти се строполи.

Райдър седна до него, а Уилям протегна ръка, сви лице в гримаса и задиша трудно.

— Трябваше да ми кажеш, че не си добре. Сигурен ли си, че раната не бере?

Уилям поклати глава с нова гримаса.

— Лекарят казва, че се поправям чудесно, но трябва да очаквам такива болки, когато раздвижвам повече ръката и рамото.

— Е, поне си по-добре от другата жертва на Джон Линч — заяви мрачно Райдър. — Онзи ден навестих Осуалд Спектър, той още е на легло.

— Това чудовище Линч! — поклати глава Уилям. — Нямах представа, че деловият ми съдружник е такъв разбойник.

— А аз дълбоко съжалявам — заговори Райдър наистина разтревожен, — че опитите ми да спра контрабандата те изложиха на такава опасност.

Уилям дълго време не каза нищо. Накрая погледна Райдър в очите и каза с разкаяние:

— Аз също съжалявам, сине.

— Защо? — засмя се Райдър. — Защото си един намусен болник ли?

— Не, защото толкова дълго време те обвинявах за смъртта на майка ти.

Райдър замълча, като се стараеше да потисне чувствата си.

Уилям докосна свитата в юмрук ръка на сина си.

— Райдър, трябва да знаеш, че след като изгубих майка ти, се самоизяждах от чувство за вина. Всъщност аз бях отговорен за Карлота и изобщо не оправдах очакванията й. Вечно бях прекалено зает със задълженията си в Парламента или пък имах някакво друго извинение, за да не бъда истински внимателен съпруг. Когато тя бе убита така безсмислено и жестоко, трябваше да направя нещо, за да намаля болката, ужасното чувство за вина. И се нахвърлих срещу теб, момчето ми, жестоко и несправедливо. Забравих собствения си позор, като обвиних теб и се отдадох на религиозен фанатизъм.

— А какво предизвика тази промяна у теб сега? — попита Райдър скептично.

— Това, че познавам — и обичам — една прекрасна жена — тихо призна херцогът. — Сега съзнавам, че макар години наред да твърдях, че съм набожен, всъщност съм бил лицемер. Сърцето ми бе изпълнено с омраза и ожесточение. Но моята скъпа Лав промени всичко това. Тя отново ми даде надежда в живота и ме накара да повярвам, че е възможно да спася душата си.

— Радвам се да чуя това, татко — каза Райдър искрено. Поколеба се за миг и добави: — Но трябва да знаеш, че и аз се чувствах виновен за смъртта на мама.

— Това не може да оправдае отношението ми към теб, нито да ме освободи от собствената ми отговорност — въздъхна Уилям. — Ще ми простиш ли?

Райдър пое дълбоко дъх:

— Смятай, че съм ти простил — прошепна той.

— Благодаря ти, сине — лицето на херцога светна от щастие и благодарност. — Вие с Натали сте много щастливи, нали?

Райдър посрещна спокойно погледа на баща си.

— Честно казано, ваша светлост, ако не беше любовта на Натали, съмнявам се, че бих могъл да простя на вас и на себе си.

Уилям стисна ръката на Райдър.

— Тогава жена ти ще има вечната ми благодарност — като се подпря на рамото на сина си, Уилям с мъка се изправи на крака. — Е, мисля, че е най-добре да се прибера в стаята…

Той примижа от болка, олюля се и Райдър побърза да го подхване. Постоя един миг, загледан в слабото, уязвимо лице на херцога. И след това, за първи път от толкова години, Райдър прегърна баща си.

 

 

Дните минаваха, а Натали виждаше мъжа си все по-малко и това силно я тревожеше. Разбира се, беше заета с фабриката, но той често прекарваше нощите в кабинета си, зает с делата на баща си, или на сесии на Парламента. Натали разбираше, че от Райдър ще стане чудесен херцог, но това беше единственото нещо, което той не биваше да бъде. Лицето му често беше напрегнато и мрачно, а тя копнееше да види старото весело пламъче в очите му. Чудеше се как е могла да си внушава, че иска да го промени. Все по-ясно разбираше, че не иска да го превърне в сериозен, стабилен джентълмен, а по-скоро да намери начин нехранимайкото и дамата да живеят щастливи заедно. Всеки път, когато си мислеше колко много го обича, Натали градеше планове за нероденото им дете и се кълнеше, че те двамата ще намерят начин да осъществят тази мечта. Фактът, че многобройните им семейни проблеми постепенно се разрешаваха, засилваше оптимизма й по отношение на тяхното бъдеще.

Една нощ, когато Райдър още не беше си легнал, тя реши да вземе нещата в свои ръце. Облече си халата и слезе тихичко в кухнята, извади вино, сирене, хляб и плодове, сложи ги в кошница за пикник и надникна от задния прозорец към прекрасната градина, обляна в лунна светлина. Докато се радваше на красивата гледка, Натали си помисли до каква степен Райдър бе отворил очите й за радостите на света около тях. Сега той се бе лишил от тези радости и Натали бе твърдо решила да промени положението.

Взе пълната кошница и като си тананикаше весела мелодия, стигна до вратата на кабинета и почука леко.

— Влез — чу се краткият отговор.

Тя се вмъкна и застана до вратата с кошница в ръка. Мъжът й седеше сред купища книжа разрошен, с прораснала брада и разкопчана риза.

Райдър вдигна очи и видя жена си по нощница и пеньоар с кошница в ръка. Въпреки че умът му беше другаде, видът й стопли сърцето му. Остави книжата, с които работеше, и се усмихна лукаво.

— Натали, какво правиш толкова късно?

Тя се засмя и пристъпи към него, като остави кошницата в края на бюрото.

— Мислех си да те изненадам с един среднощен пикник.

— Готов съм да го направя — развесели се Райдър.

— Вече не — отвърна тя многозначително.

— Съжалявам, скъпа — Райдър потисна прозявката си. — Оценявам грижите ти, но имам работа за още много часове. Бъди добро момиче и се върни в леглото.

— Не — поклати глава тя.

Той едва не се разсмя, стана, обиколи бюрото и се облегна на него.

— Значи пак ще бъдеш трудна?

Тя кимна и се приближи до него.

— Както знаеш, бременните жени имат това право.

Той се пресегна и започна да си играе с панделката на халата й.

— Но няма ли да ходиш сутринта във фабриката?

— Ще отида, но няма да легна, докато и ти не дойдеш.

— Добре, скъпа — засмя се той, — това вече звучи обещаващо.

Тя погледна към камината.

— А огънят изглежда примамлив.

— Да, доста е хладно за края на юни.

— Винаги мога да те сгрея — подразни го тя, като се приближи до него.

Той я привлече и я целуна.

— Е, на тази перспектива не мога да устоя.

Тя го хвана за ръката и каза.

— Но най-напред ела навън за малко. Искам да ти покажа нещо.

— В този час? — изуми се той. — Натали, студено е, а ти си боса.

— Хайде — подкани го тя. — Сега ти приличаш много повече на „почтен човек“ от мене.

Тя спря по-нататъшните му протести, като го повлече навън в градината, където застанаха сред росата и лунната светлина, ромона на фонтана и аромата на розите.

— Защо ме доведе тук? — попита той с весела усмивка.

Тя пое дълбоко дъх и погледна нагоре.

— Звездите.

— Ах, да. Звездите — последва примера й той.

— И слушай.

— Какво? Фонтанът ли?

— Да. Но ако се заслушаш внимателно, ще чуеш как се обажда и славеят.

Той се ослуша и чу приятната нежна песен.

— Да… чудни звуци.

— А в ореха има гнездо червеношийка — продължи тя и посочи дървото.

— Така ли? — той проточи врат, за да го види.

— Всички малки пиленца спят сега…

— Каквото би трябвало да правиш и ти — подхвърли той, като се мъчеше да изглежда строг.

— Но по-рано, при залез-слънце, гледах как майката лети насам-натам и ги храни. Чуруликането им беше толкова сладко, че си помислих за нашето бебе.

С пламенна въздишка той я притегли към себе си.

— О, Натали, ставаш сладострастница като мен.

— Защото ме допусна в своя свят — призна тя щастливо. — А аз дори не съм ти казала най-хубавото.

— И какво е то? — погледна я той учуден.

— Погледни розите — посочи тя насажденията до фонтана. — Всички малки пъпки започват да се разтварят. Помниш ли как веднъж ми описа разцъфването на розата? Не е ли краси…

Натали не можа да каже нищо повече, защото Райдър я притисна силно до себе си и започна да я целува.

— Но ти трепериш — прошепна той.

— Да, милорд. Но не от студ.

Той я вдигна на ръце и прошепна дрезгаво:

— Боса и бременна — точно както те харесвам.

Райдър отнесе Натали в кабинета си и внимателно я остави на килимчето пред камината. Донесе и отвори кошницата за пикник и както бяха полегнали, започнаха да отпиват от виното, да си вземат сирене и плодове. Пламтящият огън стигаше до сетивата им с омайващата топлина и аромат на кедър.

Райдър нежно я целуна по бузата.

— Защо реши да ме откъснеш от работите ми тази нощ? Не че се оплаквам.

Тя се опъна лениво до него.

— Реших, че твоят свят е претоварен с проблеми и отговорности, милорд.

Той се заля от смях.

— Палавнице! С моите камъни по моята глава!

— Но тези думи са верни — каза тя сериозно.

— Значи наистина се доближаваш до моите виждания?

— Също както и ти може би си твърде близо до моите.

— А това показва, че съм ти дал една доза от собственото ти лекарство! — подразни я той.

— Да — на страните й цъфнаха трапчинки. — Хапчето е много горчиво, милорд.

— Какво говориш, Натали! — престорено се ужаси той. — Да не искаш да кажеш, че си готова да прекараш повече време в удоволствия?

— Никога не съм знаела какво е удоволствие и забава, докато не те срещнах — призна си тя. — Сега вече съм преобразена.

Той се засмя и мушна зърно грозде в устата й.

— Времето е наше, скъпа. Просто в момента нашият свят е наистина обременен от проблеми и отговорности?

— Страхувам се, че бракът ни задушава безгрижния ти дух.

— Но нали ти точно това искаше през цялото време? — засмя се той. — Искаше да порасна и да поема задълженията на възрастен човек.

— Всъщност вече не съм сигурна, че е така.

— Така ли?

Тя го погледна право в очите и прошепна:

— Искам обратно онзи нехранимайко, в когото се влюбих в Чарлстън.

За миг той я изгледа възхитен, но след това сбърчи замислено вежди.

— А какво ще кажеш за това, че скоро ще стана баща? Може ли да си остана нехранимайко и в същото време да приличам на почтен родител?

— Можеш да се радваш на живота и в същото време да се радваш на децата си — ободри го тя. — Между нашите два свята трябва да има допирни точки.

В очите му светна страстна решителност.

— О, да, и ние ще ги намерим, скъпа.

— Ако продължаваме да общуваме — добави тя остро. — През последните дни толкова ми липсваше.

— И ти на мен — той стисна ръката й. — Затова кажи ми нещо сега, скъпа, сподели каквото имаш с мен.

Красивото й лице светна от възторг.

— Наистина имам чудесна тайна за теб.

— Тайна? Нямам търпение да я чуя — настоя той.

Тя се изчерви.

— Но първо ти ми кажи нещо.

Той помълча замислено за малко, после тихо каза:

— Днес се сдобрих с баща си.

— О, Райдър, толкова се радвам за теб!

— Помоли ме да му простя, че ме е обвинявал за смъртта на мама.

— Време беше.

— И в много отношения трябва да благодаря на теб и на леля ти — продължи той сериозно. — Запознанството с Лав е помогнало на татко да се отърве от чувството за вина и от огорчението.

Тя го погледна с лъчезарна усмивка.

— Знаеш ли, Райдър, наистина за много неща трябва да сме благодарни — за това, че намерихме леля Лав също както и за това, че те се намериха с херцога. Сега, когато сте помирени с баща ти и има надежда моите родители да направят същото, започвам да си мисля, че наистина има щастлив край — че така ще бъде и за нас двамата.

Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Разбира се, че ще имаме, скъпа. Сега ми кажи твоята тайна.

— Тя всъщност е съвсем незначителна — усмихна се тя скромно.

— Нищо, кажи ми.

С разширени от вълнение очи, тя притисна ръката му към издутината на корема си.

— Струва ми се, че усещам как бебето започва да расте.

Като прекара ръка по слабата извивка, той я погледна с радост и възхищение.

— И аз усещам! Той — или тя — започва ли вече да мърда.

— Не, още не, но се надявам да го усетя — да я усетя — скоро.

Той с любов погали корема й.

— Натали, това не е малка тайна. Това е малко чудо.

Той дълго я притиска до себе си и когато се отдръпна, Натали видя в очите му сълзи.

— Райдър… — тя бе толкова трогната, че и нейните очи запариха. — Наистина ли искаш това дете?

— Повече от самия живот… и толкова много, колкото обичам теб — прошепна той пламенно.

Притисна я под себе си и й показа любовта си — и много повече от нея — там, пред камината.