Фабио Ланзони
Измамникът (30)

30

След две вечери Райдър седеше в една кръчма заедно със Сам и Мокинс. Беше небръснат и с мътен поглед, разрешената му черна коса падаше на сплъстени кичури, а ризата му бе закопчана наполовина.

Около него всички се веселяха. Мърлявите посетители пиеха, играеха карти, хвърляха стрелички дартс, смееха се и се разправяха на висок глас. От другата страна на масата на Райдър имаше пиано, около което се бе събрал квартет пияни моряци и мучаха някаква цинична балада, а също толкова пияна проститутка им акомпанираше фалшиво.

Не че Райдър и компаньоните му бяха изобщо в състояние да забележат врявата около себе си. Тримата пиха грог и играха на кадрил и барбут, докато картите и заровете заплуваха пред очите им. Сега просто лочеха рома си и продължаваха философския си разговор за Натали и за жените по принцип.

— Кой би могъл да я разбере тази жена? — мрачно и умолително запита Райдър останалите. — Аз й бях защитникът — помагах й като истински рицар. Заради нея поставях на карта живота и здравето си. Разкрих загадката около контрабандата. Сега вече не съм й нужен и тя ме изхвърли като парцал.

— Такива са жените, шефе — отсъди Мокинс, като спря налетите си с кръв очи на Райдър. — Винаги са такива — използват мъжа, а после го изгонват.

— Предложих й да се оженим, да заживеем почтено — продължаваше Райдър. — И тя обърна ли ми внимание?

— Никога не ти обръщат внимание, шефе.

— Защо ще си мисли, че предпочитам да прекарвам нощите си тук? — попита той, като махна към обкръжението им и отпи нова глътка ром.

— Никой не може да разбере какво става в главата на жената, шефе — успокои го Мокинс. — Да вземем братовчедка ми Роуз. Изведнъж реши и се омъжи за някакъв галантерист. Успя да му изхарчи всичките пари, а после хазаинът изхвърли и двамата на улицата. После пък избяга с някакъв странстващ художник. Сега горкият й съпруг се е съсипал от ром и бъбри глупости в лудницата.

— Срамота! Питам те: колко трябва да пожертва мъжът?

— На тях им трябва всичко, шефе.

— А не забравяйте и Хари — обади се едва крепящият се Сам.

— Да, Хари! — съгласи се Райдър и удари с юмрук олющената маса. — Изгубихме Хамптън пак заради нея и един бог знае дали някога ще го намерим. Но интересува ли я това, питам ви?

— Те никога не се интересуват, шефе — обади се Мокинс. — Всички жени са еднакви. Никоя от тях не е доволна, докато не изхарчи парите на мъжа, не му отмъкне бижутата и не го стъпче.

Райдър потръпна от този ужасяващо образен език.

— Не забравяй и пораженията, които нанасят на сърцето на мъжа.

— Да, сърцето на мъжа е най-лесната плячка за всяко момиче. То ще го изтръгне, ще го опече и ще го поднесе за обед с неделното зеле.

Мокинс още не беше завършил отвратителното си описание, когато една едра проститутка мина покрай масата им и погледна насърчително Райдър.

— Я! Здравей, красавецо — напевно и страстно каза тя и се пресегна да разроши косата му. — Изглежда, жадуваш за женска ласка, а?

Очите на Райдър яростно пламнаха, докато се отдръпваше от допира й.

— Махай се, развратнице. Тази нощ смятам да опазя парите си.

— Толкова по-зле, красавецо — отвърна курвата.

 

 

Докато Райдър давеше в алкохол мъката си, Натали вечеряше с баща си и с леля Лав. След много усилия от страна на Натали, Лав накрая бе принудена да прекара една вечер с племенницата си и със зет си.

Трапезарията в дома на семейство Дезмънд бе осветена от красиви златни свещници и от огъня в огнището, масата бе застлана със снежнобяла ленена покривка, съдовете бяха от изящен порцелан със злато по ръбовете, а приборите от шефилдско сребро. Слугите поднесоха пищна вечеря от печен фазан, пушена сьомга, аспержи, картофи със сос и питки.

Макар храната да бе първокласна, Натали откри, че й липсва апетит. Знаеше, че отказът на предложението за женитба беше съвършено разумен, но все пак раздялата с него й подейства опустошително. Още по-лошо, нещо ставаше с храносмилането й от соарето на лорд и лейди Личфийлд насам. Неразположението й бе съчетано със забавяне на месечния й цикъл и я навеждаше на мисълта за нещо така прекрасно и така страшно, че обезумяваше всеки път, когато се осмелеше да помисли за това.

Напрежението в отношенията между Чарлс и Лав само усилваше потиснатостта й. След като поздрави снаха си хладно, Чарлс не каза почти нищо — само пиеше виното си, а няколкото думи, които отрони, бяха завалени. Натали и Лав поведоха повърхностен разговор за очакваната коронация на краля това лято и за продължаващите спорове дали наистина и кралица Каролайн ще бъде коронована. Чарлс прояви интерес към разговора им само когато споменаха за смъртта на Наполеон на остров Света Елена и за това, как смъртта на бившия император би могла да допринесе за така необходимата стабилност на френския монархически режим.

Накрая, когато им поднесоха десерта от вино и пудинг с карамел, Натали реши, че е време да заговори за неразбирателството между леля си и баща си. Погледна от единия към другия:

— Татко, лельо Лав, аз неслучайно събрах двама ви тук тази вечер.

— Това е ясно — изгъгна Чарлс и отпи от виното си.

— Татко, не мислиш ли, че вече пи достатъчно? — попита го тя внимателно.

Като вдигна бокала си, той драматично процитира:

— „Вино дайте на тез, що сърцата им тежат.“

Натали погледна Лав, която й се усмихна съчувствено. После прочисти гърло, като реши, че е време да се захване направо с най-важното.

— Татко, не мислиш ли, че вече достатъчно дълго се сърди на леля Лав?

Чарлс се намръщи.

— След онова, което причини на Малкълм?

— Татко, чичо Малкълм…

— Беше развратник, който опозори жена си и детето си с отвратително пиянство, хазарт и разврат — възмутено довърши Лав.

Чарлс се обърна към Лав и вдигна пръст:

— О, да, обвинете Малкълм! — после махна с ръка. — Няма значение, че ти го докара до това състояние!

— Значи ти още обвиняваш мене за провала на брат си? — невярващо и гневно отвърна Лав. После запрати настрани салфетката си. — Чудя се защо ли изобщо дойдох тук тази вечер.

— Моля ти се, ние не те задържаме — озъби се Чарлс.

Натали обаче сграбчи ръкава на леля си, преди Лав да стане.

— Моля ти се, лельо Лав, трябва да се разберем за това — особено след като ти и аз вече можем да се върнем в Чарлстън.

— Натали, нямам намерение да се връщам в Чарлстън.

— Какво? — извика Натали.

После, като забеляза, че баща й се кани да задреме, каза остро:

— Татко, не можете ли ти и леля Лав…

Чарлс изправи глава, а мътните му очи се отвориха:

— О, вървете си в Чарлстън и двете! — смотолеви той отвратено. — Заемете се с племенника ми Родни отново. Вас, жените, ви бива само за това — да се налагате върху живота на мъжа и накрая да го съсипете.

— Обзалагам се, че би убил човек, за да си върнеш Дезире; би заложил и собствения си живот за това — със злоба се обади Лав.

Язвителната й забележка постигна повече, отколкото би могло да се очаква. Свирепото изражение на Чарлс изчезна; той зарови лице в ръцете си и изстена.

Лав изведнъж доби разкаян и сломен вид; стана и отиде при него, сложи ръка на рамото му. Заговори изненадващо смирено:

— Съжалявам, Чарлс. От цялото си сърце. Много съм импулсивна и от това нищо добро не съм видяла. Казах нещо жестоко…

— Права беше! — в гласа му имаше почти ридание. — Това е наш недостатък, на всички мъже от семейство Дезмънд. Винаги носим нещастие на жената, която обичаме. Затова Дезире ме изостави. Никога… никога не съм я заслужавал!

— Чарлс, моля те! — спря го Лав. — Не се измъчвай така. Ако това би ти помогнало, и аз… и аз обичах много Малкълм.

Чарлс стисна ръката на Лав.

— Знам — беше приглушеният му отговор. — И не те обвинявам. Наистина. Обвинявам себе си.

— А не трябва — настоя Лав. — Може би наистина не можеш да направиш нищо — просто си такъв. Възможно е да е наследствено. Може ли някой да каже какво определя характера на човека?

Отговорът на Чарлс прозвуча измъчено:

— Знам, че съм обречен, също като брат си. Знам, че никога вече няма да се насладя на любовта на сладката Дезире…

Лав поклати глава, остави Чарлс в обятията на скръбта му и извлече Натали в коридора.

— Съжалявам, че вечерта не излезе по-сполучлива, мила. Знаеш много добре какъв е баща ти; освен това той, за съжаление, винаги успява да ме доведе до крайности.

— Знам. Успокоявам се, че двамата поне започнахте да си говорите днес — отвърна Натали. После озадачено погледна Лав. — Какво беше това, че нямаш намерение да се върнеш в Чарлстън с мен?

Лав непоколебимо приглади фризурата си.

— Мисля, че е най-добре да не се захващаме сега с това, мила. Освен това трябва вече да тръгвам — Уилям ще ме заведе на концерт на Росини в Ковънт гардън.

— Сериозно?

Лав засия от щастие:

— Да. Вече ми прости малката измама.

— Аха. Преструвката, че си Хариет Фоксуърт.

— Да. А след като всички знаем за контрабандата, вече няма нужда от извъртания.

Натали подозрително сбърчи чело.

— Какво точно става между теб и мансфийлдския херцог?

— Сега не мога да ти кажа, мила — делово отвърна Лав, наведе се и погали бузата на Натали. — Но скоро ще се съберем на чай. Защо не поседиш с баща си засега? Никога не съм го виждала в такова мрачно настроение. Откровено казано, много съм разтревожена за него.

— Аз също — съгласи се Натали.

— Без Дезире той наистина е безпомощен, дори след толкова години — песимистично прецени Лав. — Можем само да се надяваме, че отсъствието на майка ти няма да доведе до преждевременната му смърт. — После, вярна на променливия си характер, Лав изведнъж се оживи. — Е, аз трябва да тръгвам. Горе главата, мила.

Натали се запъти обратно към трапезарията, но настроението й никак не беше радостно.

 

 

През следващите няколко дена Натали започна да се стяга за пътуването си обратно за Америка. Безпокоеше се за баща си, у когото не откриваше никакво подобрение. Тревожеше се и за себе си, тъй като месечният й цикъл още не се бе появил и все така й прилошаваше от време на време. Подозрението, че е бременна, се усилваше и предизвикваше у нея панически страх. Терзаеха я угризения, че не е обсъдила тази възможност с Райдър.

И все пак как би могла да му каже за страховете си, когато той решително настояваше за брак — брак, който би се оказал пагубен за двама им? Възможността да е бременна само подсилваше решението й да се върне в Америка, вместо да попадне в капана на брак, който е последна сметка би донесъл само страдания на нея, Райдър и детето.

Райдър мина да я види няколко пъти, но тя умишлено го отпращаше по-рано, като твърдеше, че трябва да се грижи за баща си. Той отново й предлагаше брак, а тя отново отказваше, макар сърцето й да се късаше и да я мъчеше вина, че би могла да отнесе нероденото му дете в Америка.

Два дена преди отпътуването Натали посети леля си в малкия и приятен хотел в Мейфеър, където бе отседнала. В гостната на апартамента двете жени седнаха на чай, кифли, пресни ягоди и сирене.

След като любезните встъпителни думи се изчерпаха, Натали премина към главния въпрос.

— Лельо Лав, какво искаше да кажеш онази вечер, като заяви, че не смяташ да се върнеш в Америка заедно с мен?

— Точно онова, което казах.

— Но защо?

Лав се усмихна весело.

— Защото реших, че искам да се омъжа за Уилям Ремингтън.

Натали скочи на крака.

— Какво? Ти се шегуваш!

— Седни, мила. Не се шегувам ни най-малко.

Зашеметена от новината, Натали се отпусна в стола си.

— Но… но мансфийлдският херцог сигурно е най-студеният човек, когото съм виждала. Освен това е религиозен фанатик.

— Съгласна съм, че религиозният фанатизъм на Уилям е досаден — отвърна спокойно Лав, докато отчупваше парченце от кифлата си. — Обаче е много богат, аз го обичам, така че какво от това?

— Лельо Лав!

— Някои странности у един херцог могат да бъдат извинени, не мислиш ли? — лъчезарно продължи Лав. Малко се изчерви и добави: — Всъщност на мене доста ми допадат някои от странностите му.

Натали бе така озадачена, че за миг се поколеба, преди да каже:

— Как би могла да решиш да заживееш с човек, у когото няма никакви чувства?

Лае се пресегна и погали ръката на Натали.

— Мила, ти осъждаш Уилям прекалено строго. Вярно е, че той се държи доста надменно, но аз открих, че хладното му държание прикрива цял океан от скрита болка. Да не говорим за страстта.

— Страст? — очите на Натали бяха станали огромни.

Лав се засмя.

— Толкова ли е трудно да повярваш, че мога да се отдам на плътски удоволствия на моята напреднала възраст?

Натали вдигна вежди.

— Вече нищо, което правиш ти, не може да ме учуди. Значи си решила да останеш тук?

— Да.

Натали прехапа устна и запита:

— А какво ще стане с фабриката в Чарлстън… и с Родни?

Лав вдигна рамене.

— Наглеждай я сама, ако имаш желание. Колкото за Родни, мисля, че е крайно време да му дадем възможност да успее или да пропадне сам… — намръщи се. — Може би баща ти каза нещо вярно онази вечер. Сигурно ние, жените от семейство Дезмънд, се намесваме прекалено… и това не е помогнало особено на мъжете от семейството, доколкото мога да преценя.

Натали въздъхна, сложи ръка върху току-що разбунтувалия й се корем, като се ядосваше на сиренето, което бе изяла, и — повече — на мрачното бъдеще, което я очакваше.

— Прави каквото искаш тогава. Аз се връщам в Америка.

— А какво стана с твоя приятел — сина на Уилям? Райдър изглежда толкова мил и красив джентълмен. И само си помисли — би могла да станеш маркиза, а някой ден и херцогиня.

— Ти ще станеш херцогиня преди мен — презрително посочи Натали.

— О, да, и колко забавно ще бъде — Лав плесна ръце. — Защо не задържим всичко в семейството?

Натали се сви и замълча. Думите на леля й подновиха чувството й за вина, че е изоставила Райдър, и — още по-лошо — стомахът й започна да се върти страхотно.

— Лельо Лав — напрегнато отвърна тя накрая. — Райдър в много отношения е прекрасен човек, но…

— Нали не му се сърдиш още, че не ти е казал за ролята на фабриката на Уилям в контрабандата?

— Не, нещата са доста по-сериозни — с мъка й довери Натали. — Той по природа е негодяй и мисля, че не би могъл да направи никоя жена истински щастлива. Ако се оженим, той би се почувствал ограничен, това би смазало свободолюбивата му душа, а в резултат — и двамата ще бъдем нещастни. Независимо от това, какво говори, аз съм убедена, че той никога няма да заживее спокоен живот.

Лав не беше така сигурна.

— Но нали той много се привърза към теб, мила — дойдохте заедно в Англия, помогна ти да разкриеш загадката? — Тя замълча озадачена. — Не е ли поискал още ръката ти?

Племенницата й въздъхна тежко.

— Поиска я. Но аз му отказах.

— О, Натали!

— Лельо Лав, ти поне би могла да ме разбереш след всичко, което си изтърпяла като съпруга на Малкълм!

— Райдър Ремингтън не е Малкълм Дезмънд, миличката ми — отвърна сериозно Лав. — Бяхме заедно с младия човек съвсем малко, но почувствах у него много качества, каквито има баща му…

— И тъкмо тези качества ще го накарат да съжалява, ако се ожени за мен! — заяви Натали. — Той не е създаден за живот на отговорности, за обществени ограничения. Би могъл да е щастлив само ако е свободен.

— Тогава защо ти е направил предложение. Подозирам, че ви свързва нещо повече.

Тези думи на леля й накараха Натали да изпита ново чувство на вина. Тормозеха я мъка и съмнения, а и продължаваше да й е лошо. С олюляване се изправи, отиде до прозореца, загледа се в чакъла на улицата и в каруцата на зарзаватчията, която тъкмо минаваше.

— Трябва да си тръгвам — промълви тя. Чу, че и леля й стана.

— Натали, какво ти е? Станала си съвсем бяла, детето ми.

— Кифлите… кифлите не ми понесоха. На мене ми е…

— Чувстваш се неразположена? — довърши леля й.

Натали се изчерви, но я погледна.

— Разбира се, че не. Имам малко стомашно разстройство.

Лав се усмихна мъдро, приближи се към Натали и докосна ръката й.

— Ти си бременна, нали?

— Разбира се, че не! — разпалено отрече Натали, но после залитна от поредния спазъм.

— Ела тук и си полегни, преди да се проснеш на пода — сгълча я Лав. Отведе Натали до канапето, после отиде да вземе мокра кърпа и изтри лицето й.

— Детето на Райдър Ремингтън ли носиш?

— Лельо Лав, говориш безсмислици!

— Двамата прекосихте Атлантика заедно, нали? — попита Лав.

— Но това не значи, че сме били любовници! Ти за каква ме мислиш?

— За влюбена жена… и за уплашена до смърт, че е избрала не този, когото трябва.

— Да не съм някоя куртизанка, която обикаля и си търси любовници!

— Не съм казала такова нещо, скъпа. Но, както и ти добре знаеш, съм се срещнала с младежа, а и познавам баща му… ммм… много добре.

Натали зяпна.

— Искаш да кажеш, че ти и Уилям Ремингтън…

Лав примигна.

— Както ти казах, Уилям е изключително страстен мъж.

— Просто не вярвам на ушите си!

— А сега ти изпитваш утринно неразположение…

— Как не! В четири часа следобед.

Лав поклати пръст и се усмихна дяволито на племенницата си.

— Мила, мене не можеш да излъжеш. Познавах майка ти и тя също изпитваше внезапни неразположения, когато носеше теб.

Натали мълчеше и стискаше юмруци. Лав докосна свитата ръка на племенницата си и каза пламенно:

— Мила, не бива да се връщаш в Америка. И трябва да кажеш на Райдър, че носиш детето му.

Натали се обърна към леля си насълзена и разстроена:

— Но той ще продължи да настоява да се оженим.

— Така и трябва да бъде, скъпа — промълви Лав.

— Не мога да му кажа — прошепна Натали нещастно, като тръсна глава и примигна от сълзите. — Просто не мога. Така ще се сбъднат най-големите ми опасения.

— Но какво ще стане с теб в Америка — сама жена, бременна, неомъжена?

— Не знам… не знам! Ще си намеря съпруг… или ще си го измисля.

Лав поклати глава.

— Трябва да му кажеш. Това е единственият честен и почтен начин.

У Натали се появи ужасно подозрение и тя погледна, мрачно Лав.

— Ако ти кажеш на Райдър, никога няма да ти го простя!

— Аз? — Лав погледна Натали невинно и стисна ръката на племенницата си. — Бих ли могла да постъпя така необмислено? Знаеш, че можеш да ми вярваш, скъпа.