Фабио Ланзони
Измамникът (15)

15

Отплаваха за Лондон след два дена в хладна и благоуханна пролетна сутрин. Застанал на главната палуба на „Вятър“, Райдър наблюдаваше как Натали се изкачва по мостчето следвана от прислужника си Самюъл. Беше облечена в плетена пътна рокля и подходяща шапка с пера. Изглеждаше като съвсем порядъчна дама. И въпреки това той бе обзет от възбуда при мисълта за предстоящите им прекрасни седмици на безделие. Пазеше някои изненади за пленителната жена, които биха могли да я накарат да забрави сдържаността си и да му доставят голямо удоволствие.

Избърза да я пресрещне на палубата и пое малката чанта, която тя носеше:

— Добро утро, любима. Напълно ли си готова за отплаване към родината?

Натали изохка:

— Нямаш представа колко притеснително е да трябва да замина изведнъж и да оставя фабриката в ръцете на окаяния си братовчед Родни.

Райдър се засмя:

— Ако искаш, вярвай, любима, но не всички мъже са некадърни.

— Този специално е такъв. Слава богу, че новата му приятелка, Прудънс Питни, ми обеща да го наглежда.

— Браво на Прудънс. Как ли бихме се оправяли ние, развратниците, ако ви нямаше вас, благородните дами?

Пресякоха палубата. Следваше ги Самюъл с куфара на Натали. Тя погледна към дванайсетината моряци, които бяха заети със закрепване на въжета и нагласяне на скрипците. Облечените с работни дрехи мъже представляваха разнородна сбирщина — мургави, брадати, с белези от битки; някои от тях имаха нездрав вид, един дори беше с дървен крак. Всички огледаха Натали с интерес, когато мина покрай тях. Тя забеляза и Саймън, който връзваше едно въже високо на главната мачта. Момчето изглеждаше много по-добре в чисти дрехи и късо подстригана коса. Видя, че перчемът му е светлорус, както Райдър бе предсказал.

— Значи Хари е успял да събере екипаж — обърна се тя към Райдър. — Къде е той, между другото?

— Слязоха в трюма с кормчията. Оглеждат да няма течове по корпуса.

Натали вдигна глава притеснено.

— Не се тревожи, любима. „Вятър“ е един от най-сигурните кораби — усмихнат я успокои Райдър.

— Впрочем откъде е успял Хари да се сдобие с този кораб?

— А, спасил го е от потопяване поради негодност край Ливърпул — сухо отвърна Райдър.

При ужасения поглед на Натали той бързо се поправи:

— Всъщност бащата на Хари е собственик на корабостроителница. Подари на Хари „Вятър“ като награда за смелостта му в Наполеоновите войни.

— И без съмнение Хари е използвал кораба добре — измърмори тя.

При стълбата към кабините и салона Райдър кимна към Самюъл:

— Вземаш ли и своя човек с нас до Лондон?

Тя се обърна към прислужника, сложи ръка на ръкава му и му се усмихна нежно:

— Самюъл, много ти благодаря за помощта тая сутрин. Сега можеш да оставиш куфара и да се върнеш вкъщи. Не забравяй — парите, които ти дадох, трябва да ви стигнат, докато двете с леля се върнем. Моля ти се, поливай всички цветя на госпожа Дезмънд и — за бога — пази се от брендито и се помъчи същото да прави и Родни.

— Да, госпожице — Самюъл остави куфара и докосна шапката си: — Трябва да намерите госпожа Дезмънд и да я върнете вкъщи жива и здрава.

— Ще направя каквото мога.

Когато Самюъл си тръгна, Райдър даде знак на един от моряците да вземе куфара на Натали. Мускулестият мъж отиде при тях и метна багажа на рамо. Минаха по стълбата към кабините и салона и слязоха долу. Райдър въведе Натали в малка каюта, обзаведена с тясна койка, тоалетна масичка, бюро и стол. Морякът с усмивка остави куфара на Натали и си тръгна.

Натали сложи чантата си на бюрото и се обърна към Райдър. Както се бе опрял на гардероба, с тесния брич, който очертаваше мускулестите му крака, и полуразкопчаната свободна бяла риза, разкриваща тена на гърдите му, той изглеждаше общо взето в прекалено добро настроение.

Тя го изгледа свъсено:

— Какво точно развесели толкова моряка?

Той потърка замислено брадичка:

— Може би фактът, че двамата ще спим в една каюта.

Натали се ужаси:

— Защо, негоднико! Разбира се, че това няма да стане!

— Шшт! — Райдър с разтревожен вид се приближи и допря пръст до устните й. — Не трябва да забравяме Хари!

— Какво за Хари?

— Аз съм собственик на тази шхуна, любима, само защото Хари си мисли, че сме любовници.

Тя го гледаше мрачно.

— А ако разбере, че сме го измамили… — Райдър цъкна с уста. — Изобщо не се съмнявам, че ще се разяри достатъчно, за да ни изхвърли в средата на Атлантическия океан.

— О, за бога! — гневно извика тя. — Този кораб така или иначе си е негов. Защо просто не му го върнеш?

— Ще го направя — в секундата, когато пристигнем в Лондон. Нали не можем да поемем риска за пътуването, за безопасността на леля ти, ако Хари разбере истината?

Натали изстена задавено.

— Какво точно му каза за това пътуване и за мен?

Той сви рамене:

— Казах му, че сега си ми любовница и ще ни придружиш до Лондон.

Тя опря ръце на хълбоците си:

— Какво нахалство!

— Натали, помисли си само. Това беше единственият начин той да се съгласи да ни помогне.

Тя го изгледа с присвити очи:

— Дали това е бил единственият начин, може да се спори, но със сигурност е голямо мошеничество. Това поне е безспорно.

— Жребият е хвърлен, доколкото става дума за Хамптън — каза той спокойно. — Искаш ли все пак да заминем днес за Лондон или не?

Тя едва не изруга.

— Ще съобщим ли на Хари каква е истинската ни цел?

— Може да го направим по-нататък. Както съм споменавал, Хамптън вече знае, че се опитваме да намерим загубената ти леля, освен това подозира, че ти може и да си нещо повече от кръчмарско момиче — той сложи ръка около кръста й, привлече я към себе си и се усмихна похотливо. — Така или иначе, заради успеха на мисията ни, трябва да продължим да се преструваме на привързани един към друг влюбени. Това не би трябвало да е толкова трудно, нали скъпа?

Тя го изблъска:

— Искаш просто да бъдем в една и съща каюта.

Той скръсти ръце:

— Не бих могъл да кажа, че перспективата ми е неприятна.

— Е, ще се помъча интрижката ти да не успее?

— Наистина ли? И как?

Тя се замисли за миг, после процеди през зъби:

— Ти, лорд Негодяй, ще спиш на земята!

Той отметна глава и се засмя:

— Както наредиш, госпожице Дезмънд.

— Освен това трябва да ми обещаеш, че няма да ме задиряш.

— Да те задирям! — очите му блеснаха дяволито. — Приемам, че това е още едно обещание — като онова, което неотдавна ме принуди да ти дам, че няма да те „насилвам“.

— Точно така е.

Той заговори изключително изразително:

— Позволи ми да те уверя, че не съм насилник на жени — после я огледа и завърши умишлено чувствено: — А и животът ми се е подредил така, че никога не е било нужно да ставам.

— Все пак държа да ми обещаеш — настоя тя, а в тона й се усети известна нервност.

— Имаш обещанието ми — увери я той. — Но не забравяш ли нещо?

— Какво?

Той се наведе към нея доверително и промърмори:

— Пътуването до Англия е много дълго, Натали.

Тя вече бе осъзнала това напълно. И въпреки обещанията, не му вярваше и за миг. В края на краищата беше й дал подобно обещание в Чарлстън, а и двамата знаеха колко сериозно се бе отнесъл към него.

Когато Райдър придружи Натали обратно на палубата, забеляза Хари при щурвала до кормчията. Останалата част от екипажа беше заета със скрипците и въжетата — подготвяше кораба за тръгване.

— Натали, мила! — поздрави я весело Хари. — Радвам се, че успя да дойдеш навреме. Райдър вече настани ли те в каютата си?

Двама от близките моряци се засмяха неприлично, а Райдър видя как лицето на Натали пламва. Тя изгледа мрачно Хари и го попита шепнешком:

— Защо не пуснеш обява в градския вестник и да съобщиш на целия Чарлстън, че придружавам вас, двамата развратници, на това пътуване?

Като си придаде достатъчно смирен вид, Хари смотолеви:

— Извинявай — после изгледа Натали смаяно. — За бога, как успя да се отървеш от червената си коса и източно лондонския акцент?

Райдър реши да се намеси. Грабна ръката на Натали и я повлече след себе си, като подхвърли през рамо на Хари:

— Кръчмарските момичета могат да ти поднесат какво ли не.

Натали и Райдър оставиха озадачения Хари и застанаха до перилата, докато клиперът, повдиган от прилива, се измъкна от мястото си на кея и навлезе в залива. Саймън отиде при тях с развята от вятъра коса и светнали от възторг очи.

— Корабът е истински красавец, нали, госпожице? — с гордост в гласа попита той.

Натали огледа накъдрените платна на „Вятър“ и красивите мачти, после приглади рошавата коса на Саймън:

— Така е наистина.

— Лорд Нюбъри каза, че когато пристигнем в Лондон ще ме запознае с баба си.

Натали погледна над главата на Саймън към Райдър, който й се хилеше. Трябваше да признае, че макар и хаймана, той се бе погрижил отлично за Саймън.

— Сигурна съм, че всички ще прекараме отлично — увери момчето тя.

„Вятър“ сега бе наклонил платна към входа на пристанището и минаваше между еднаквите крепости на островите Джеймс и Съливан. Натали се радваше на ритмичното поклащане на кораба, на бриза и на пръските в лицето си. Засмя се заедно със Саймън на няколкото чайки, които се въртяха около една рибарска лодка и пречеха на рибарите.

След няколко минути момчето се върна да продължи работата си, а Натали се обърна към Райдър:

— Значи ти наистина очакваш с нетърпение срещата с баба си?

— Да.

— Разкажи ми за нея.

Изражението му стана гордо:

— Нона е изключителна жена — много мъдра и много хладнокръвна. И е доста присмехулна.

— Така ли? Бих се радвала да се запозная с нея.

— Ще го направиш. Мисля, че някога животът й с дядо ми, флорентинския граф, е бил доста щастлив. Когато родителите ми се срещнали, тя била вече от няколко години вдовица и решила да ги придружи до Лондон, където да живее по-близо до дъщеря си и зет си.

— Тогава тя е била близо до теб цял живот.

— Да — той се усмихна тъжно. — Спомням си как веднъж като дете ме заведе на цирк и ме научи на имената на всички животни на италиански.

— Ти говориш ли италиански?

— Ben poco — усмихна се той.

— Няма съмнение, че владееш италианския, както и аз френския. Къде живее баба ти сега?

— Има къща в Уест енд, близо до Гровнър скуеър. Най-вероятно ще отседна там, докато сме в Лондон.

— Значи няма да се настаниш при баща си?

— Не — устните му горчиво се свиха. — Баща ми си е много добре с молитвите си… и с омразата си.

Тя сложи длан върху неговата:

— Съжалявам — после продължи замислено: — Ако не ти е прекалено трудно да ми кажеш, бих искала наистина да знам как се стигна до това отчуждение между вас двамата.

Той мълчеше, а пръстите му стискаха нейните.

— Моля те, Райдър.

Той въздъхна, а чертите му се изостриха, докато се взираше в сините вълни.

— В една много мразовита нощ преди четири години майка ми тръгна сама, само с кочияша си, да носи кошници с храна за бедняците в предградията Саутарк. По пътя им обратно към центъра някакви разбойници спрели каретата на Лондонския мост и се опитали да ограбят майка ми. Конете се изплашили и каретата се обърнала от моста в ледената Темза — заедно с майка ми.

— О, Райдър, колко ужасно!

— Смъртта й беше страшен удар за цялото ни семейството — продължи той. — А трагедията се влоши от факта, че баща ми обвини мене за смъртта й.

— Но как е могъл! — извика недоумяващо Натали. — Смъртта на майка ти е била нещастен случай, който очевидно няма нищо общо с теб.

— Баща ми и аз добре знаехме, че майка ми често се посвещава на такива безразсъдни, макар и благородни, начинания. От набожност и добросърдечие просто не мислеше за себе си. Прекарваше цели дни, понякога и нощи, в грижи за по-нещастните в опасни предградия като Степни и Джейкъбс айланд. Баща ми ме намрази, защото не съм бил с нея онази нощ. А аз наистина нямах оправдание, защото тогава играех хазарт в клуба си на Сейнт Джеймс.

— А баща ти къде е бил?

— На заседание на личния съвет на краля. В онези дни страната беше потопена в работнически бунтове, в самия парламент имаше криза по повод на законите за противодържавната дейност и за неприкосновеността на личността.

— Личният съвет на краля — смаяна повтори Натали. — Значи баща ти е съветник на краля.

— Баща ми е мансфийлдският херцог — измърмори той.

— Мансфийлдският херцог? — тя бе изумена. — Знаех, че си от благородно потекло… но син на херцог!

— Баща ми някога беше в много добри отношения с Джордж III — докато кралят не полудя напълно. След смъртта на майка ми, баща ми разви особена склонност към религиозен фанатизъм. И той поне имаше задоволително обяснение защо не е бил там при смъртта на майка ми… докато безпътният му син нямаше никакво.

Тя стисна ръката му и го погледна с истинско съчувствие:

— Съжалявам. Но ти не можеш да се обвиняваш.

— Не мога ли? — в погледа му имаше нещо фаталистично.

— Разбира се, че не можеш!

Думите му се изляха изпълнени с горчивина и едва сдържани чувства:

— Дали може да има по-лоша съдба за един син, отколкото да бъде обвинен за смъртта на майка си — и да бъде обречен на адски мъки?

— Но това не е честно! — извика тя.

— Кажи го на баща ми.

— И ти си заминал, защото той се е отрекъл от тебе?

— Да. Благодарение на влога, направен на мое име от дядо ми още когато съм се родил, поне не зависех материално от него.

— Ще му се обадиш ли изобщо?

Той се поколеба, после промърмори:

— Навярно. Всъщност…

— Да?

Той поклати глава:

— Няма значение.

Като забеляза разтревоженото му изражение, тя реши, че сега не е нужно да продължава да се рови в миналото му, макар че и онова, което бе споделил, я караше да се чувства съпричастна към него. Докосна ръката му:

— Райдър, разтревожена, но и трогната съм, че заради мене си решил да се сблъскаш отново с миналото си, което за тебе ще бъде ужасно болезнено.

Той рязко, като при смяна на корабно платно, промени настроението си, усмихна се и я привлече с ръце:

— Малко утеха би ми била от полза, любима. Всъщност бих приел всички ласки, които си склонна да ми предложиш.

Преди тя да успее да възрази, той се наведе и бързо целуна устните й.

И също така бързо двамата се отдръпнаха един от друг, когато проехтя силното изсвирване на Хари.

— Хей, Нюбъри, престани да тормозиш младата жена и ела да свършиш нещо полезно.

Райдър се обърна намръщен и видя приятеля си с по една шпага във всяка ръка.

— Защо не отидеш да се закачиш под кила на кораба и да оставиш мене и дамата на мира?

Хари невъзмутимо се засмя:

— Сега, след като излязохме в морето, откривам, че започвам да се отегчавам — подаде на Райдър дръжката на едната шпага. — Време е за малко фехтовка, старче. Не бива да оставяме цялата си добра подготовка в академията Хеймаркет да отиде по дяволите. — Смигна на Натали. — Пък и кой знае какви неприятности ни чакат в размирния Лондон?

Като гледаше как Райдър повдига острието и го оглежда, а слънцето проблясва по острия метал, Натали изпита ужас:

— Не би трябвало и през ум да ти минава да се упражняваш във фехтовка с него — при това на движещ се кораб!

Райдър сви рамене:

— Защо не? Хамптън и аз неведнъж сме се сражавали на палубата в открито море и преди. Сега, ако ни извиниш, любима, Хари, изглежда, е в настроение да види кръвта си пролята.

Натали едва се сдържа да не протестира още, но двамата вече се бяха насочили към средата на главната палуба. Застанаха на около метър и половина един от друг и заеха стойка с разкрачени крака и протегнати шпаги.

Натали не можеше да повярва на очите си — мястото и на двамата беше в лудница!

След енергичния вик на Хари — En garde! — мелето започна. Натали стисна зъби, когато чу ужасния скърцащ звук на стоманата. Двамата танцуваха напред-назад, нападаха и удряха, Райдър парираше удара на Хари, Хари отбиваше контраудара на Райдър. На нея изобщо не й беше ясно как двамата успяват да не се нарежат на парчета. В продължение на цяла вечност тя с тревога наблюдаваше как острите като бръснач шпаги блестят и се спускат, удрят се и се протягат, докато двамата ненормални хаймани се смееха, танцуваха наоколо с точни стъпки, разменяха си ругатни. Сред тази лудост двамата фехтовчици ловко заобиколиха главната мачта, прескочиха светлия люк, отбягнаха противопожарните принадлежности и дръжките на помпите.

Натали беше едновременно ужасена и очарована. Би искала да се обърне, но погледът й сякаш бе прикован в странно привлекателната сцена. Освен това се боеше, че всяка секунда главата на Райдър може да полети в морето, а тази вероятност бе ужасяваща.

Кога ли хайманата й бе станал толкова скъп, че възможността да бъде наранен или дори одраскан й се виждаше така ужасна? Когато и да бе станало, тя сега осъзна, че очарователният Райдър Ремингтън бе влязъл под кожата й.

От друга страна, беше още по-отвратена, че се чувства смутена, дори възбудена, когато гледаше красивия ритъм на ръцете и краката му при непрекъснатото подскачане, завъртане и маневриране, силните му подвижни мишци, опъващите се върху прекрасните мускули дрехи, блестящата му на слънцето гарвановочерна коса. Никога в живота си не бе се чувствала така уплашена, така въодушевена и така обзета от страст. Как се боеше, че тази нейна безразсъдност неизбежно ще се прояви!

Накрая, след силен рев от страна на Райдър, двамата се отделиха. Хари усмихнат окачи шпагата си, а Райдър се намръщи над прорязаното място.

— Готов ли си да молиш за пощада, старче? — засмян допита Хари.

Отговорът беше боен крясък и атака с насочен връх на шпагата, който Хари едва успя да отбие. Натали гледаше прехласната и все по-ужасена как Райдър скочи напред, замахна силно и навря Хари върху капака на люка, където Хамптън успя да отбие удара и започна да се оттегля.

Накрая, при звън от съприкосновението на стоманата, Райдър изби шпагата от ръката на Хамптън и опря своята в гърлото му.

— Добре — отново се усмихна Хари с много по-голяма самоувереност, отколкото може да се очаква от човек с шпага до гърлото. — Умирам от глад. Защо да не отидем всички да хапнем нещо?

 

 

По време на обеда, поднесен на малка маса пред камбуза, Натали беше мълчалива. Фехтовката явно бе повдигнала настроението на Райдър и Хари. Двамата ядоха с апетит, като топяха сухари в гювеча и си разказваха военни истории от кавалерийските години. Сключиха и облог дали ще успеят да пристигнат в Лондон или не за коронацията на Джордж IV, бившия принц регент, който миналата година наследи трона след смъртта на слепия си, луд баща.

После Райдър се протегна за солта, ризата му се повдигна и Натали забеляза на тялото му червено петно, което бързо се разрастваше. Изведнъж й прилоша. Рязко стана и напусна масата.

Хари вдигна глава и погледна размятаните поли на излизащата Натали.

— Какво му става на момичето, Нюбъри? — попита той.

— Не съм сигурен.

Като се мръщеше озадачено, Райдър последва Натали в каютата им:

— Натали? Какво има, любима?

Тя се обърна към него с очи, пълни с горещи сълзи:

— Ти пълен идиот ли си?

— Защо, какво има?

— Фехтовката! — тя посочи към ризата му. — Наранен си!

Той сведе глава:

— О, това ли? Само драскотина е, любима — погледна я изпитателно и изтри една сълза от бузата й. — Няма за какво да плачеш.

— Няма за какво! По същия начин можеше и главата ти да бъде отрязана.

Той дяволито се усмихна, а зъбите му се бялнаха на фона на загара му:

— Я виж ти, Натали, изглежда, не съм ти напълно безразличен.

Лицето й пламна:

— Не си… не си ми безразличен, защото разчитам на помощта ти… и защото се вбесявам, когато някой си играе така безразсъдно с живота.

— А ти не беше ли безразсъдна в Чарлстън? — подкачи я той.

— Онова беше съвсем друго. Имах си основателна причина — да търся леля си. А и не ми доставяше никакво удоволствие…

— О, значи е напълно приемливо, човек да се отнася с безгрижно незачитане на собствената си безопасност, стига това да не му доставя удоволствие? — умело й се противопостави той.

Тя тропна с крак:

— О, ти си непоносим! Мисълта ми е, че фехтовката е едновременно опасна и ненужна.

— Но, скъпа, не искаш ли да съм подготвен за следващата ни среща с контрабандистите? Освен това, откакто служихме заедно в кавалерията на Уелингтън, Хамптън и аз редовно се упражняваме с шпаги. Никога няма да се нараним един друг — ако изключим безвредните драскотини. А какво представлява животът без поемане на някои рискове?

— Предполагам, че това е разликата между нас двамата — съобщи му тя с глас, прегракнал от гняв и чувство за обреченост. — Ти си готов да проиграеш живота си, аз не съм.

Той направи умолителен жест:

— Натали, за бога, правиш от това прекалено голям въпрос…

— А по ризата ти има голямо кърваво петно и при това не си почистил порязаното място.

Той рязко смъкна ризата си:

— Тогава почисти го, любима.

Това я свари напълно неподготвена. Устата на Натали пресъхна, когато погледна мускулите на прекрасните голи гърди — бронзовата кожа, лъснала от мъжка пот. Проучи малката драскотина, която още кървеше. Усети мускусния му аромат, долови топлината на тялото му, мъжествеността му. Изведнъж й се стори толкова силен, толкова непреодолимо чувствен в малката каюта.

Господи, този мъж я караше да полудее! Не можа да се спре. Тръгна към него като хипнотизирана като се мъчеше да се убеди, че трябва да огледа раната, но знаеше добре, че порязването едва ли стоеше в основата на внезапното й опиянение. Сложи треперещи пръсти на гърдите му…

Той със стон я привлече към себе си, докато и устните й докоснаха блестящата кожа.

Тя потрепна срещу него, после го лизна — имаше вкус на сол и на мъж. Треперещите й ръце се плъзнаха по огромния му торс.

— Толкова си прекрасен — с болка прошепна тя. — Имаш тяло на бог. Как може да си така невнимателен с него?

Чувствайки се щастлив, дори малко смутен от това явно доказателство за чувствата й, Райдър целуна косата на Натали, после повдигна лицето й към своето.

Натали искаше да му се кара още, но изгарящият поглед в очите му я прикова на място задъхана от предчувствия. Той се приведе над нея и нежно изпи сълзите й. Тя изхлипа и му поднесе устните си — този път с желание.

Той я привлече силно към себе си и облада устата й с жадни устни и настойчив език. Тя се опря в него замаяно и й се стори, че каютата се завърта около тях, а тялото й се омаломощи от непрестанните светкавици на възбудата. Всичко в този миг бе така наситено — пламенността на желанието й, топлината на тялото му, вкусът на потта.

— Обещавам ти да внимавам повече, любима, за да мога да се наслаждавам на теб — прошепна той в ухото й. — Имаш устата на богиня, очите на ангел и тялото на куртизанка. След време, обещавам ти, ще съм проучил и ще съм се насладил на всеки твой прекрасен сантиметър.

Като си помисли, че тя може още сега да види какво е това, Натали съумя да се освободи. Отвратена от собствената си невъздържаност и задъхана, тя промълви:

— Сега… сега трябва да почистя тази рана.

— Добре — той я погледна как отива до легена и намокря парче плат. — Но сега нещо друго започна да ме пари с болка, която няма така лесно да се оправи, струва ми се.

Със смесица от опиянение и ужас, Натали погледна крадешком подутата предна част на панталона му. Бързо отмести очи и започна да търка несигурно раната, а горещото й лице му казваше, че сега и тя изпитва същата силна болка и за успокояването й ще е нужно нещо много повече от хладен компрес.

Когато се върнаха на масата, Райдър забеляза как Хари се усмихна, като видя петънцето кръв по корсажа на Натали.