Фабио Ланзони
Измамникът (2)

2

Два часа по-късно Натали Дезмънд излезе от кръчмата „Трад стрийт“ изтощена и обезсърчена. Ходилата я боляха, а главата й пулсираше от пушека и вонята на грог. Дори хладният остър бриз, който духаше откъм крайбрежието, не я ободри. Погледна нагоре и надолу към грозните пристанищни къщи, към отблъскващите витрини и полуразрушените колиби и забеляза, за свое разочарование, че нейният кочияш го няма никъде. Една луксозна карета стоеше до ъгъла, на север от кея. Красивата кола проблясваше на светлината на уличната лампа.

На капрата седеше кочияш с шапка.

Нямаше и следа от прислужника на Натали, Самюъл, нито от семейния кабриолет. Господи, дали верният и дългогодишен служител не бе започнал да злоупотребява с брендито? Не би могла да избере по-лоша част на града, в която да се озове сама!

Макар че бе неприсъщо за дама като нея, Натали тихо изруга. Отсъствието на Самюъл бе последната капка към низа от разочарования през цялата вечер. Макар начинът й на живот напоследък да се диктуваше единствено от необходимостта, Натали ненавиждаше играта, която бе принудена да играе всяка вечер в кръчмата „Трад стрийт“. От друга страна, изпитваше отвращение, че ролята й се удава с такава лекота. Сякаш някаква мрачна страна от характера й се мъчеше да излезе на бял свят…

Като при сблъсъка й с онзи влудяващ хаймана например! Гневът накара Натали да стисне юмруци, щом си спомни за безобразията му. Негодникът не само бе подложил на изпитание търпението й, но дръзката му целувка бе събудила у нея чувствено вълнение, каквото не бе изпитвала преди; направо скандално удоволствие, което никоя почтена жена няма право да изпитва. Цялата случка я бе оставила напрегната и уплашена от новите опасности, които може би я очакваха сред сенките на нощния й маскарад.

Сега, за ново нейно раздразнение, един явно пиян скитник се измъкна от близката кръчма и се заклатушка към нея. Небръснат и с мътен поглед, човекът носеше мръсни работни дрехи и отпиваше от плоското си шише.

Скитникът застана пред Натали и размаха бутилката под носа й. Вкиснатият му, вонящ на ром дъх едва не я накара да повърне.

— Хей, момиченце — завалено подвикна той, — искаш ли една глътчица?

— Остави ме на мира, нещастнико, иди си в канавката! — изсъска му в отговор Натали, като се пребори с желанието тя да се махне. — Прислужникът ми ще дойде всеки момент, а той много добре знае как да се оправя с такива като теб.

— Малко си надменна за кръчмарско момиче, а? — войнствено й се нахвърли мъжът. Приближи се още, а ухиленото му лице започна да я плаши. — Я ме целуни, хубавице, и може да ти оставя монета две.

Посегна да я сграбчи. С уплашен тих вик Натали се отдръпна. Но не можа да избяга, защото чепатите му пръсти сграбчиха ръката й. Тя се забори с всички сили, заудря гърдите и ръцете му. Той изстена от болка, но не я изпусна…

Докато внезапно не бе издърпан от нея! Натали се обърна и видя същия англичанин, който я бе унижавал тази вечер, да държи нападателя й за яката, високомерно намръщен.

— Махай се, мръсно псе, и остави дамата на мира! — изрева гигантът и захвърли пияницата настрани.

Мъжът се строполи на колене и застена. Отправи към нея и към англичанина гневен поглед, вдигна плоското си шише, с пъшкане се изправи и се отдалечи.

Англичанинът се обърна към Натали:

— Как сте, госпожице?

За миг, докато го гледаше, самият му ръст й се стори зашеметяващ. И тя не беше ниска за жена, но този титан извисяваше глава и плещи високо над нея. Не по-малко бе въздействието на дяволски красивото му лице и на дългата, разпусната, блестяща черна коса, която отразяваше меката светлина. Неканен, споменът за пламенната му целувка я опърли като огнен език. Опита се да потисне капризните си чувства.

Без да разкрива вълнението си, нито отклика на неговата завладяваща красота, тя просто отвърна:

— Нищо ми няма, благодаря.

Той се усмихна:

— А ще ми позволите ли да ви изпратя до жилището ви?

Тя поклати глава:

— Прислужникът ми ще се появи всеки миг, за да ме откара вкъщи.

Отговорът й го накара да повдигне вежди:

— Кръчмарско момиче със собствена кола и кочияш? — промърмори той недоверчиво. — Колко странно.

Тя му се усмихна накриво.

— Понякога и кръчмарските момичета могат да поднасят изненади, сър.

— Така е, могат — съгласи се той тъжно, като търкаше брадичка и това я накара да се усмихне отново. Огледа улицата в двете посоки. — Все пак настоявам да не оставате сама на тази опасна улица. А пък и този ваш… прислужник никакъв го няма; тук явно не сте в безопасност.

Като гледаше как двама моряци излизат от близкото заведение и се насочват към тях с клатушкане, на Натали й се искаше да закрещи от яд. Почувства се заклещена между дявола и дълбокото синьо море.

— Госпожице? — подкани я хайманата с вбесяващо милата си усмивка. — Не сте ли съгласна, че тук не сте в безопасност?

— Това е ясно — отвърна тя, като гледаше как пияниците приближават и въздъхна дълбоко: — Добре, приемам предложението ви.

Той галантно й протегна ръка и макар тя ни най-малко да не вярваше на дяволития блясък в очите му, нямаше как да не изтърпи кавалерството му, защото новите двама нахалници явно щяха да я причакат.

На ъгъла англичанинът помогна на Натали да се качи в неговата карета. Тя се почувства неловко, когато той седна до нея на кожената седалка, вместо да се настани отсреща. Помисли си да побегне, но той вече затваряше вратата и казваше нещо на кочияша; каретата тръгна.

— И сега… — промърмори той дрезгаво.

— Сега? — повтори тя объркана.

Той сложи длан върху ръката й. По гръбнака й пролази тръпка и тя чу как той се изкиска.

— Ти трепериш, момиче. Позволи ми да те стопля.

Следващото нещо, което Натали почувства, бяха силните му ръце, които я обгърнаха, а после горещите му устни се прилепиха върху нейните. Разгневена, тя започна да се бори, да се опитва да отмести масивното му тяло. Със същия успех би могла да се бори с каменна стена. „О, би трябвало да съобразя“ — мислеше си панически тя. Този женкар явно беше по-опасен от пияницата, който току-що я бе заговорил.

И докато устните му настойчиво се опитваха да разделят нейните, тя откри, че трябва да се бори с напора на собствените си чувства не по-малко, отколкото да се съпротивлява на този непознат! Но трябваше да му се съпротивлява — нямаше да позволи на този негодник отново да я остави да се поддаде на чувствата си тази вечер!

Райдър усети съпротивата на бардамата, но не й обърна внимание — причисли я към цялостната й игра. Изгаряше от желание да отведе това своенравно момиче в хотела, а след това под себе си в леглото. Мъжкото у него дойде до състояние на мъчителна готовност, докато предчувстваше замъгления й поглед, стоновете на удоволствие, които се изтръгват от сладките й устни, когато я изпълнеше докрай и я доведеше до екстаз…

Скоро и за голямо облекчение на Натали каретата спря. Райдър я пусна рязко и изскочи навън. Все още замаяна от дръзката му целувка, тя го видя застанал на тротоара с нахална усмивка и протегната ръка. Разгневена и още задъхана, тя погледна към долнопробния хотел зад гърба му в квартал, който й бе известен с вертепите си, и накрая осъзна окончателното му, оскърбително намерение.

— Съвсем скоро ще е, мила моя — пошепна той с порочна усмивка.

С яростен вик Натали почти изхвърча от каретата с вдигната ръка, за да зашлеви нахалното му лице.

Вместо това усети, че ръката й е сграбчена, а тялото й преметнато през широкото му рамо. А пакостникът се смееше — наистина се смееше, — когато тръгна заедно с нея.

Тя пищеше и удряше гърба му, докато той я внасяше във вонящия на мухъл хотел. Но той не обръщаше никакво внимание на съпротивата й. Безвкусни мебели, скандални рисунки и провиснали тапети пробягаха пред очите й докато той я носеше към стълбите. Преметнал люлеещото й се тяло, той започна да се изкачва по стъпалата със спокойствие, което я удиви, после зави по тесен коридор. Тя чу щракането на ключ и изскърцването на врата. След като я затвори с трясък, той пусна Натали.

Тя се изправи на крака замаяна и нестабилна, но преди да успее дори да си поеме дъх, той я притисна към вратата с масивното си тяло, а жадните му устни отново се опитаха да разтворят нейните.

Изведнъж той рязко отстъпи и извика от болка, когато тя го ритна в слабините.

— По дяволите!

Въпреки огромната си възбуда, тя го изгледа с колеблив триумф. Но победата й се оказа краткотрайна, защото той я грабна, издърпа я към себе си и я плесна силно по задника, преди да я отведе другаде. После, под ужасения и поглед, нахалникът започна да разкопчава блузата й.

— Признавам, че престорената съпротива прави играта малко по-забавна, момичето ми — каза й той ехидно. — Но прекалената срамежливост на такива като теб изкушава човек да те постави на коленете си и да ти покаже къде ти е мястото. А сега си свали дрехите и пъхни войнствения си задник в леглото, за да видим дали ще можеш да заслужиш монетата си.

Никога в живота си Натали Дезмънд не бе обиждана така, както я обиждаше вбесяващият я сатана, който стоеше срещу нея.

— Ти, мръснико! — изкрещя тя и го нападна с юмруци.

— По дяволите!

Като се намръщи страшно, хайманата хвана китките и я издърпа грубо към себе си. Тя трябваше да се пребори с желанието да отстъпи, когато почувства мъжката му сила и видя гнева, блеснал в очите му.

— Ти по-добре внимавай кого наричаш мръсник! — изгърмя гласът му.

— А ти — извика тя — по-добре ме пусни веднага, защото ще закрещя с всички сили!

— Знам начин да заглуша протестите ти, момиче!

— Като ме изнасилиш ли? — попита злобно тя. — Наистина ли трябва да използваш сила, за да получаваш своето от жените?

Той я блъсна встрани и се разруга, като заклати пръст към нея:

— Ако не беше жена, щях да те удуша в този миг! Никое момиче не ме е наскърбявало така — и още по-малко някоя кръчмарска курва.

— Това е може би защото не съм кръчмарска курва!

Още докато правеше прибързаното си признание, Натали осъзна грешката си. Предпазливостта й обаче бе закъсняла, защото сега англичанинът присви очи и се приближи към нея заплашително.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита властно той.

— Няма значение! — извика тя отвратена, изплъзна се от него и се втурна към вратата.

Но стоманените му пръсти се сключиха около ръката й и я извърнаха да види заплашителното му изражение.

— О, не, няма да го направиш! Няма да излезеш от тази стая, докато не ми обясниш онова, което току-що каза. За бога, ако си ме измамила…

Тя кипна и го отблъсна:

— Какво искаш да кажеш — ако съм те измамила? Правя всичко по силите си, за да се отърва от омразното ти присъствие — и ти си този, който непрекъснато ми се нахвърля!

Той неочаквано се усмихна. И въпреки това в гласа му имаше стоманена нотка:

— Повтарям, жено, няма да ходиш никъде, докато не ми кажеш коя си ти наистина.

Тя изфуча яростно и решително тръгна към вратата. Мъжът я спря без всякакво усилие, като й препречи пътя.

— Добре! — извика тя. — За бога, ти си най-вбесяващият сатана когото съм срещала!

Натали измъкна няколко фуркета от фризурата си смъкна червената перука и безцеремонно я тръсна на близкия стол.

Челюстта на райдър увисна.

— Боже мой! — възкликна той, като гледаше невярващо пищната й ореховокафява коса, която се разстла върху раменете й. — Кажи ми коя си ти наистина! Веднага!

Тя го изгледа мрачно:

— Ако ти кажа истината, с това ще поставя живота на някого в опасност…

— Да, но твоят живот ще бъде поставен в опасност, ако не започнеш да говориш.

Тя скръцна със зъби все така непокорна.

— Веднага, за бога, или ще…

— Казвам се Натали Дезмънд — процеди тя.

— Продължавай.

Отправи му още един поглед, изпълнен с омраза, той посегна към нея с ужасяващо намерение.

— Добре де! — почти изкрещя тя. — Вече знаеш, че не съм бар дама. Двете с леля ми, Лав Дезмънд, управлявахме текстилна фабрика тук, в Чарлстън.

Райдър я погледа за малко с неразбиране, после щракна с пръсти.

— Че аз съм чувал за вас! Говориш за фабриката на Уентуърт стрийт.

— Да.

— От благородно потекло ли си?

— Така е.

— Тогава защо, за бога, се маскираш като курва и работиш в кръчма?

— Това е много дълга история — махна с ръка тя.

— Цялата нощ е пред нас.

— Искрено се надявам да не е така!

Той скръсти ръце на широкия си гръден кош и се облегна на вратата. Натали осъзна с огромно разочарование, че няма да може да мине покрай него, преди да му е казала истината, затова сподави възражението си и започна мрачно:

— Преди шест години дойдох в Америка с леля си. Синът на леля Лав, братовчед ми Родни, вече се бе опитал да организира работата в току-що основаната текстилна фабрика тук, в Чарлстън. Само че не бе постигнал успех, като се има предвид склонността му към… прахосничество.

— Аха — замислено кимна Райдър. — Продължавай.

— Леля Лав и аз дойдохме, за да помогнем на Родни, но в края на краищата ние започнахме да ръководим фабриката. Трябваше да преодолеем много препятствия — не на последно място беше фактът, че сме жени, които се опитват да успеят в един свят на мъжете.

— Това е огромна бариера — съгласи се той.

— Сблъскахме се с жестоката конкуренция на по-евтините английски платове — до момента, когато Американският конгрес не прие преди пет години закон, с който се налагаха високи импортни мита за английския памук. Тогава за фабриката ни настанаха по-добри времена… до неотдавна.

— До неотдавна? — Райдър се усмихна скептично. — Моля ти се, не ме дръж в такова напрежение.

Като го изгледа пак накриво, тя продължи:

— Леля Лав и аз имахме доста плодотворни връзки с търговците от Кинг стрийт, на които продавахме плата си. Установихме делови връзки още с Бостън и Ню Йорк. Всичко това се промени преди около девет месеца, когато пазарът тук се наводни с по-евтин английски плат — явно внасян от контрабандисти, които заобикалят пристанищните власти и митата. В резултат от това повечето ни клиенти престанаха да купуват от нас.

Райдър се намръщи:

— Но какво общо има всичко това с твоето представяне като бар дама в кръчмата?

— Тъкмо стигах до това. Както виждаш, единствената надежда за леля Лав и за мене беше да открием кой точно внася контрабандно платове в Чарлстън. Местната митническа управа не ни помагаше особено. Тогава преди десет дена, като се върнах вкъщи, открих бележка от леля си. Съобщаваше ми, че за спасяването на фабриката е нужно да се действа решително затова решила да мине в нелегалност и да открие контрабандистите.

— Знаеш ли в какво точно се изразява „минаването в нелегалност“ за нея? — попита той.

— Не! — гневно извика Натали. — Знам единствено, че този ден тя изчезна и аз повече не я видях.

— Ясно — кимна Райдър. — И започна да работиш в кръчмата.

— Защото е близо до пристанището и се посещава непрекъснато от много моряци. Исках да се опитам да науча нещо за контрабандата или за леля си Лав — тя завърши с оскърбено изражение. — И всъщност тази вечер бях започнала много интересен разговор с истински контрабандисти, когато ти прелетя през заведението и съсипа всичко!

— Говориш за брадатия ирландец, на чиито колене седеше? — напрегнато попита той.

— За него!

— Той е контрабандист, така ли?

— Съвсем определено.

— Доста интересни врели-некипели — усмихна се Райдър.

— Не си прав.

Той дълго я гледа скептично, после въздъхна:

— Според мен историята ти е прекалено ексцентрична, за да бъде вярна. От друга страна, успя да загубиш източно лондонския си акцент с удивителна бързина.

Натали се усмихна стеснително и осъзна, че е преминала към нормалния си говор пред него:

— Нали ти казах: не съм кръчмарска курва.

— Така е, не си — сега той се усмихна тъжно и потри челюстта си. — Сигурно доста съм ти объркал работата тая вечер, а?

— Това е сигурно.

Той й отправи укоризнен поглед:

— А хрумвало ли ти е, че ти пък може да си подредила мене?

— Какво за тебе? — ядосано размаха ръце тя. — Направих всичко по силите си, за да те избегна! Как бих могла аз да ти причиня нещо?

— Ти се преструваше на бар дама?

— Е, и какво?

— Известно е, че бардамите нямат кой знае какви скрупули.

— Така е.

— И ми се подиграваше доста безмилостно — продължи той.

— Заслужаваше си го.

Той потисна усмивката си и каза провлачено:

— И затова аз се обзаложих с приятелите си, че ще те обладая до сутринта.

— Направил си какво? — извика тя.

— Сега ти си виновна…

— Защо пък аз да съм виновна?

— Защото, ако не се беше преструвала на бар дама, никога не бих се обзаложил.

Тя се ококори:

— О, за бога! Това е просто смешно! Не можеш да обвиняваш мен за собствените си погрешни и срамни представи за моя морал.

— Но аз те обвинявам — той я изгледа многозначително. — Трябва да знаеш, че аз никога не губя облозите, Натали.

Тя го изгледа презрително.

Той се приближи, хвана брадичката й и вдигна бунтовното й лице към своето. Очите му светеха лукаво:

— И какво предлагаш да направим за това, мила моя?

Погледът й му казваше да върви по дяволите. И тя точно това мислеше.