Фабио Ланзони
Измамникът (21)

21

Райдър усещаше единствено дълбоко съчувствие към Натали, докато я гледаше да коленичи до проснатия си баща и да го умолява да се събуди. Въздухът бе пропит от мириса на бренди.

— Татко, как си? Това съм аз, Натали.

След като от безчувствената фигура не последва отговор, Райдър се намеси:

— Виж, любима, хайде да го обърнем.

Райдър внимателно хвана баща й за раменете и го претърколи по килимчето. Видя красиво аристократично лице, вече белязано от разгулния живот — тънка мрежа от кръвоносни съдове по носа и бузите, жълтеникав цвят, големи лилави кръгове под очите. Сакото на Дезмънд зееше разкопчано, фината му памучна риза и копринената вратовръзка бяха смачкани и с петна от алкохол.

Чарлс Дезмънд се размърда, вдигна глава към двамата и ги погледна с налети от кръв кафяви очи.

— Натали! — ахна той. — За бога, ти ли си, момичето ми?

— Да, татко.

Преди тя да успее да каже нещо за ужасния вид на баща си, той приседна и прегърна дъщеря си:

— О, Натали, милата ми! Колко се радвам да те видя пак! Наистина си мислех, че това никога няма да стане!

Макар прочувственият поздрав на баща й да трогна Натали, тя все така се притесняваше, че Райдър е станал свидетел на всичко това.

— Какво, за бога, правиш на пода? — прошепна тя напрегнато.

— Е, не съм съвсем сигурен — беше обърканият му отговор. Опита се да стане, после се отпусна със стон и сложи ръка на челото си: — Ох, главата ми…

Натали смутено погледна Райдър. Той пое ръката на Чарлс:

— Ето сър, хайде да седнете на този стол.

— Кой сте вие? — попита го Чарлс.

Отговори Натали:

— Това е мой приятел — Райдър Ремингтън, нюбърийският маркиз.

— Приятно ми е — смотолеви Чарлс, и се усмихна немощно на Райдър.

Като се бореше с желанието да се отдръпне от алкохолния дъх на Дезмънд, Райдър подхвърли тактично:

— Бих се осмелил да забележа, сър, че в сегашното ви състояние може би е неразумно да оставате прекалено дълго край огъня.

— Ах, да — Чарлс се изчерви от явно смущение и разреши на Райдър да го вдигне на крака.

Райдър отведе залитащия човек до един григориански фотьойл с гоблен зад огнището:

— Да ви донеса ли нещо, сър?

Чарлс прокара треперещи пръсти през посивяващата си кестенява коса:

— Бих дал и душата си за едно двойно бренди в този момент. Натали, бъди добро момиче и ми донеси едно.

Тя стисна зъби.

— Нямам намерение да подпомагам лудостта, която те е довела до сегашното ти окаяно състояние.

Райдър я погледна умолително:

— Скъпа, той наистина има нужда. Нека обаче бъде малко бренди, моля те.

С неприязнен поглед и към двамата мъже Натали отиде до бюфета и наля на баща си съвсем малко. После пресече стаята и с нежелание подаде на баща си кристалната чашка.

Чарлс Дезмънд пресуши брендито, издиша конвулсивно и погледна разкаяно към дъщеря си:

— Съжалявам, скъпа. Завръщането ти вкъщи не стана в най-подходящото време. Надявам се, че си добре.

Натали се усмихна едва-едва на баща си.

— Да, добре съм.

— Няма ли и двамата да седнете?

След като Натали и Райдър се настаниха на канапето, Чарлс остави чашката си и каза:

— Може ли да попитам какво те е довело обратно в Англия, мила? Не че не се радвам да те видя, разбира се, но мислех, че ти и Лав бяхте решили да останете в колониите за постоянно.

— Всъщност аз се върнах в къщи заради леля Лав — обясни Натали. — Кажи, виждал ли си я, чувал ли си за нея.

— Ни най-малко.

— О, това е ужасно! — възкликна Натали и сплете ръце. — А аз се надявах да я намеря при теб.

Докато Чарлс смутено премести поглед от дъщеря си към Райдър, Райдър обясни:

— Лелята на Натали изчезна от Чарлстън преди няколко седмици. По-късно разбрахме, че се е качила на търговски кораб за Лондон.

— Лав е тук? — възкликна Чарлс и поглади брадичка — Колко странно, че не се е обадила поне от учтивост. Разбира се, откакто брат ми умря, нещата помежду ни не вървяха както трябва.

Натали изгледа хладно баща си:

— Ти не беше прав да обвиняваш леля Лав за смъртта на чичо Малкълм.

Чарлс неопределено махна с ръка:

— Възможно е отношението ми да беше малко крайно — изненадващо смирено призна той.

— Така е — съгласи се Натали.

Веждите на Чарлс нервно потрепнаха и той се обърна към Райдър:

— А вие, сър, ако разрешите да попитам, как се запознахте с дъщеря ми?

— Срещнах дъщеря ви в Чарлстън — спокойно обясни Райдър. — А по-късно се оказа, че и двамата сме си взели билети за един и същи кораб до Англия. Аз трябваше да се върна в Лондон да проверя как е баба ми, а Натали искаше да потърси леля си и да види вас, сър. Когато слязохме на пристанището, настоях да я изпратя до вкъщи.

— Значи и двамата сте дошли в Лондон да посетите близките си — забеляза Чарлс с тъжна усмивка. — Как бих искал и моята любима Дезире да бе поискала да се завърне от Париж да види как съм. — Погледна към огъня и бузата му отново потрепна конвулсивно.

Райдър забеляза как пръстите на Натали се забиха в облегалката на канапето, а лицето й се преобрази от силно чувство. Сърцето му го заболя за нея — колко по-добре я разбираше сега!

— Татко, сигурна съм, че мама още те обича — прошепна тя, без да бъде убедена.

Меланхоличният мъж изведнъж избухна:

— Нямам намерение да живея със заклета бонапартистка! — заяви той и удари с юмрук по облегалката на фотьойла. — Че тази жена подкрепи берлинските споразумения и континенталната система, които биха могли да съсипят страната ни! Дезире се държеше така жестоко и безгрижно, сякаш не се интересуваше, че аз, съпругът й, изкарвах доходите си на борсата.

— Знам, че отношението на мама беше крайно, татко — с разбиране се обади Натали.

Раздразнението на Чарлс изведнъж се стопи и той тежко въздъхна:

— И все пак животът ми без нея е истинско проклятие…

Райдър продължи да съчувства от цялото си сърце на Натали, докато двамата гледаха как главата и раменете на Чарлс се тресат от вълнение. Желаеше да направи каквото е по силите му да подобри положението й, но знаеше, че ръцете му са вързани. Чарлс Дезмънд, в сегашното си разгулно състояние, едва ли можеше да бъде спасен.

— Татко, трябва да те оставим да си починеш — безпомощно промълви Натали.

Чарлс изтри бузата си с ръкав и промърмори:

— Съжалявам, дъще. Още малко, и аз отново ще се разплача. Ти положително си уморена и навярно гладна. Моля ти се, настани се удобно… Фицхю ще се погрижи за теб.

— Добре, татко — Натали стана, отиде при него, наведе се и нежно го целуна по челото. — Първо само да изпратя госта ни.

Райдър също се изправи:

— Приятно ми беше да се запозная с вас, сър. Надявам се скоро да ви видя пак.

— И аз също — отвърна Чарлс с вяла усмивка.

Райдър последва Натали в антрето. Когато тя се обърна към него, той би пожертвал дясната си ръка, за да снеме страданието от лицето й. Пресегна се и приглади една непослушна къдрица от сбърченото й чело.

— Толкова съжалявам, скъпа — промълви той.

— Татко е по-зле от всякога, а леля Лав я няма никъде — унило махна с ръка Натали.

— Като се има предвид какво каза баща ти, може би не е толкова чудно, че леля ти я няма тук — посочи Райдър, като се надяваше да я развесели. — Нали и ти самата ми каза, че разривът между тях е твърде сериозен?

Натали кимна:

— Вечерта, когато убиха чичо Малкълм на дуел, татко обвини леля Лав, че била коравосърдечна жена, която тласнала брат му по пътя на хазарта и женкарството.

— О, боже!

— А това, разбира се, не беше вярно. Леля Лав може и да е ексцентричка, но тя е също едно от най-фините, най-топли човешки същества, които съм познавала. Пороците и предателствата на чичо ми просто й идваха прекалено много; по същия начин и майка ми не можеше да се справи със склонността на татко към безпътство или политическите му пристрастия — колкото и осъдително да бе, че го напусна.

Райдър кимна:

— Нищо чудно, че ти си решила да не се омъжваш никога.

— Е, и бракът на родителите ти не би могъл да се нарече образец за семейно щастие — посочи направо тя.

— Така е — съгласи се той.

— Понякога се чудя дали то въобще съществува.

Райдър се усмихна замислено и забави отговора си:

— Семейството на баба ми и дядо ми беше щастливо — повече от двайсет радостни години — докато дядо умря както спеше, във Флоренция.

Натали го погледна с извинение.

— Моля те да ми простиш. Трябва да отидеш да я видиш, нали?

— Бих искал да представя и теб — тържествено заяви той.

— Разбира се. Ще го направим скоро. Но сега не бих искала повече да те задържам и да те товаря със собствените си проблеми.

Той се намръщи:

— Натали, моля те, не ми говори, като че ли вече не съм станал част от живота ти.

Тя с усилие се усмихна:

— Трябва да тръгваш.

— Да ти се обадя ли довечера?

— Не — поклати глава тя, — постой малко с баба си. А и аз трябва да се настаня.

Райдър за миг се замисли, като се сети за неприятните задачи, които вече не можеше да отбягва, каквото и да беше личното му отношение към тях.

Пое дълбоко дъх:

— Утре трябва да се срещнем с баща ми.

Тя повдигна вежди учудено:

— Аз, разбира се, ще се радвам да се запозная с херцога. Но защо…

— Това няма да бъде приятно посещение — напрегнато я прекъсна Райдър. — Но, както каза и Хари, баща ми наистина притежава текстилна фабрика и има доста познати в тази промишленост, така че за мен срещата с него би могла да бъде добра отправна точка за търсенето на леля ти.

Тя го погледна съчувствено:

— Райдър, ако това за теб е прекалено болезнено, не бих искала…

Той опря пръсти в устните й и заяви твърдо:

— Какво ти казах току-що, любима? И двамата сме замесени в това.

— Ох, да — дойде тъжният й отговор. — Ние наистина сме съдружници в престъплението.

— Ще ти се обадя утре рано сутринта — после нежно й се усмихна. — Бъди готова и си облечи нещо хубаво.

— Ще бъда готова — обеща тя.

 

 

Райдър напусна къщата на семейство Дезмънд доста объркан от чувството, че му е трудно да се раздели с Натали дори за една нощ.

Онова, което беше така тежко за него обаче, за негово раздразнение, за нея изглеждаше доста по-леко. Макар че като дойде в Лондон Натали не бе намерила леля си, а само пропадащия си баща, не можеше да се каже, че тя бе загубила самообладание и бе потърсила утехата му. Напротив, бе се съвзела и му бе казала да не й се обажда тази вечер; бе поела в ръце живота и отговорностите си. Сега той се боеше, че общата им мисия да открият Лав беше единствената нишка, която ги свързваше — поне от нейна гледна точка.

Навярно, както и тя бе подхвърлила, беше по-добре, че вече не споделяха една каюта; наистина, съвестта му казваше, че би трябвало да я остави на мира, преди да бъде окончателно съсипана в ръцете му. И все пак негодникът у него се чувстваше по-запленен, по-очарован от Натали отвсякога. Интимността помежду им на кораба беше великолепна, но също недостатъчна; фактът, че тя се отдръпваше след това всеки път, че мобилизираше собствените си сили, го оставяше притеснен и жаден за още. Усещаше се като човек, който е бил подмамен от няколко прекрасни хапки; сега вече искаше цялостно угощение. Пък и още го глождеше, че благовъзпитаната дама у Натали оставаше твърдо решена да срази страстното момиче, което бе държал в ръце. В това отношение намерението му да я събуди за чувствения свят далеч не бе изпълнено…

Когато Райдър пристигна в богато украсената къща на баба си до Гровнър скуеър, камериерът, Карсли, го покани в приемната. Райдър влезе в обширната слънчева стая и забеляза баба си, седнала до остъклените врати към двора — взираше се напрегнато през очилата в плетивото си. Сърцето му се изпълни с нежност, когато я видя. Нона беше изваяна, прекрасна възрастна жена с благородно набръчкано лице и посребрена коса, прибрана на кок. Носеше високо закопчана рокля от сив сребърен брокат, скъпи пръстени, гранатова брошка и перлите, които й бе оставил дядо му. Докато работеше, си тананикаше старинна италианска мелодия — трогателен мотив, който Райдър си спомняше от дете.

Нона дори не беше забелязала, че е влязъл — слухът й не беше като някога, а и беше погълната от работата си. Той огледа познатата му стая. Много от мебелите, статуетките и картините бяха донесени от Италия — ореховият бюфет с подредени животински фигури от слонова кост, позлатените венециански столове и канапе, вазите от Коци, статуетките от Докия. Той с възхищение спря поглед на ажурната резба и ронделите по тавана, дело на веронски майстор; на картините от Каналето и Белото със зашеметяващи венециански пейзажи.

Спомни си една някогашна игра между тях и на пръсти мина през стаята, застана зад нея, сложи ръце на очите й и пошепна:

— Познай кой е?

— Райдър! — лицето на Франческа Валенца се озари от радост, тя остави плетивото си и несигурно се изправи.

Като заобиколи стола, Райдър прегърна старицата и целуна бузата й. Мирисът на лавандуловия й парфюм върна у него затрогващи спомени:

— Нона, надявам се да не съм те стреснал. Колко приятно е да те видя пак!

Франческа сложи ръка на сърцето си и се взря във внука си с насълзени от любов и радост очи:

— Райдър, nipote mio^[1]! Не се надявах да доживея този ден! Върна се най-накрая! — тя отривисто стисна ръката му.

Той се усмихна:

— Разбирам, че появата ми тук е неочаквана, но наистина нямах време да предупредя с писмо. Напуснах Чарлстън доста набързо.

— Ти си тук — отвърна тя разчувствано. — Това е най-важното, любимо дете.

Той я огледа загрижено:

— А ти как си?

Тя махна с нежната си, сбръчкана ръка:

— Аз съм стара жена и се сковавам все повече. Но не бива да се оплаквам. Погребала съм мнозина приятели много по-млади от мен.

Райдър се наведе и вдигна плетивото на баба си — полуизплетено бледомораво одеяло.

— Още едно плетено одеяло за бедните, нали?

Франческа кимна тържествено:

— В отделенията на болницата „Свети Тома“ има толкова много пациенти, които страдат от треска и туберкулоза. Дамите от благотворителното общество едва успяват да смогнат.

Той я погледна укоризнено:

— Нона, хабиш толкова много време в крайните квартали, като се грижиш за неизлечимо болните. Кой знае каква болест може да хванеш или какви главорези да те нападнат? Спомни си какво стана с мама, за бога!

Франческа поглади ръката на внука си:

— Скъпи, не се опитвай да се поставиш на мястото на възрастна жена като мен. В моята напреднала възраст мога да си позволя лукса да не се тревожа за такива неща.

Той започна напрегнато:

— Но, нона, след като собствената ти дъщеря беше…

Тя отново хвана ръката му и поклати глава:

— Тия дни ще поговорим и за майка ти. Засега нека седнем и да видим какво сме правили двамата напоследък.

— Разбира се — Райдър отведе баба си до канапето и седна до нея.

— Какво те накара да се върнеш в Лондон, момчето ми? — попита Франческа.

Той засия, стана и целуна ръката й:

— Исках да видя теб, разбира се.

— Това не е истинската причина — мъдро отвърна тя и вдигна пръст, за да спре възможния му протест. — Виж, Райдър, знам, че си привързан към милата си нона, но нещо ми казва, че пътуването ти е свързано с жена — с много специална дама според мен.

Райдър се усмихна стеснително:

— Ти, изглежда, още можеш да четеш мисли, нали?

Хубавите й светлокафяви очи станаха тъжни:

— Понякога онова, което усещам, е повече проклятие, отколкото благословия — насили се да се усмихне. — Но разкажи ми за твоята дама. В Чарлстън ли я срещна?

Райдър можа единствено да поклати глава на невероятните прозрения на баба си. Разказа й накратко за обстоятелствата около запознаването им с Натали и пътуването им до Лондон, като пропусна, разбира се, подробностите за първоначалната им среща и как станаха любовници по време на пътуването.

Но нона не можеше да бъде заблудена. Присви умните си очи към внука си и го сгълча:

— И си направил тази изискана благородничка своя любовница, нали?

Райдър направо почувства как се изчервява:

— Нона! Моля те, не бива…

— О, аз на никого няма да кажа, бъди спокоен. Но права ли съм? Тя ли е твоята възлюблена?

Той отново се усмихна.

— Е, не съвсем.

Франческа го изгледа укоризнено:

— А това значи, че само си я съсипал, нали?

Той се засмя под мустак:

— Защо жените винаги наричат едно от най-големите удоволствия в живота „съсипване“? — а когато Франческа не отговори и го изгледа сериозно, измърмори: — Ти много добре ме познаваш.

— Si, но си лошо момче. Все пак аз си те обичам.

— И тъкмо това харесвам у теб — напълно искрено призна той. — Приемаш ме какъвто съм.

— Знам, че сърцето ти си е на мястото, макар че останалите части на тялото ти от време на време заслужават един добър бой.

Той се засмя и кимна в съгласие.

— Ще предложиш ли на тази млада жена да се ожениш за нея?

— Натали е много специална, уверявам те — въздъхна той. — Дори да й предложа, не съм сигурен, че ще приеме.

Чертите на Франческа възмутено се опънаха:

— Не би приела сина на херцог? Какво му е на това момиче?

— Семейната й история е много трагична — без насмешка отвърна Райдър и после разказа на баба си за роднините на Натали — баща й, чичо й, братовчед й.

— Господ да й е на помощ — въздъхна накрая Франческа. — Но все пак не бива да сравнява теб с останалите.

— На Натали изобщо не й се иска да има семеен живот… както и на мен. Да можеше да видиш срамното състояние, в което беше баща й, когато я изпратих до тях. Не бих могъл да я обвинявам че е подозрителна към всички мъже.

— Англичани! — отвратено възкликна нона. — Нищо чудно, че са склонни към безпътство, след като кралят на Англия е такъв прахосник — да харчи наляво и надясно при положение, че горкият му баща полудява в Уиндзор. Сега е накарал Джон Наш да преобрази целия площад Пикадили, за да издигне паметник на собствената си суета. Помисли си за добрините, които това богатство би донесло, ако се раздадеше на бедните!

Райдър се пребори с усмивката си — Джордж IV, по-рано принцът регент, едва ли беше сред любимците на нона.

Тя разпалено махна с ръка и продължи:

— После дойде пълният провал миналата година, когато негово величество има наглостта да отложи коронацията си, докато се опитваше да се разведе с принцеса Каролина. Слава богу, законът за наказанията с мъчения беше оттеглен от камарата на лордовете. Поведението на Каролина в Европа може да не е било чак толкова разумно, но и кралят на Англия е негодник — с новата любовница, която си взе за утеха.

Райдър пак се подсмихна:

— Не преставам да се учудвам, нона, как мразиш всеки англичанин, с изключение на внука си, който някога беше сред любимците в двореца Карлтън.

Франческа се надигна с достойнство:

— Ти, момчето ми, си половин италианец…

— И много се гордея с това — прекъсна я разпалено той.

— Наследил си цялата доброта на майка си и нито грам от жестокостта на баща си — тя хвана ръката му — Завинаги ли си се върнал?

Той тъжно поклати глава:

— Не мисля така, нона.

— Но къде ще отидеш след това?

Той сви рамене:

— Може би в греховния Париж, след като там благополучно възстановиха монархията — внезапно му хрумна да заведе Натали там, да я поглези със сладкиши, шампанско и скъпи подаръци. Господи, тя наистина беше в кръвта му!

— Предполагам, че ще останеш в Лондон много по-дълго, отколкото си мислиш — допусна Франческа. — Освен това предвиждам, че скоро ще пораснеш достатъчно, за да поискаш ръката на своята дама. Така или иначе един ден ще наследиш титлата на баща си и всичките му задължения. Ще ти е нужна херцогиня, момчето ми.

Райдър се намръщи при мисълта за тези сериозни неща. А на баба си каза укоризнено:

— Ти искаш единствено да ме видиш задомен и да дочакаш правнуци, а?

— Така е. Но мотивите ми не са егоистични — тя докосна ръката му. — В брака на майка ти и баща ти наистина нямаше любов, nipote mio, но това не значи, че ти и младата ти дама няма да откриете голямото щастие заедно, както ние с дядо ти, лека му пръст. — Тя се прекръсти.

Райдър тържествено направи същото днес.

— Всъщност аз споменах за теб и дядо пред Натали.

Франческа засия:

— Казах ли ти? Ние мислим еднакво, момчето ми. И кога ще имам удоволствието да се срещна с твоята дама?

— Смятам да доведа Натали на вечеря тия дни. Какво ще кажеш?

— Molto buono.

— Междувременно обаче трябва да се опитаме да открием изчезналата леля на Натали.

Франческа съчувствено погледна Райдър:

— Тогава ще трябва да се видиш и с баща си, нали?

— Как позна?

Тя сви слабите си рамене:

— Текстилната фабрика в Степни. Възможно е Уилям Ремингтън да ви даде някои полезни сведения.

Красивите черти на Райдър се опънаха:

— Виждала ли си баща ми напоследък?

— Не съм виждала Уилям от погребението на Карлота, нито пък съм имала желание — беше горчивият й отговор. Отново докосна ръката на Райдър. — Погрешно и жестоко от негова страна беше да обвинява теб за смъртта на майка ти.

— Не мога да кажа, че се чувствам съвсем невинен — призна той смръщен. И преди тя да реагира, продължи: — Но ще трябва да се видя с татко, ако искаме да открием лелята на Натали. — Притисна ръката на баба си. — Ти можеш ли да предположиш, къде може да е тази жена?

Франческа затвори очи и се съсредоточи. След миг прошепна:

— Това е много странно.

— Кое?

Думите на Франческа прозвучаха дрезгаво и зловещо:

— Виждам лошота и зло. Мрачни и злодейски думи. „Глад, пожар, епидемии, чума“ — отвори очи и тревожно погледна Райдър. — Какво значи всичко това?

Той се почувства също така неспокоен.

— Нямам представа. Но, мили боже, нона, то не вещае нищо добро за лелята на Натали. Възможно ли е да я грози опасност?

Франческа се намръщи:

— За това не съм сигурна. Но ясно чувствам нещо лошо и съдбовно. Мисля, че е най-добре да откриете тази жена колкото можете по-скоро.