Фабио Ланзони
Измамникът (14)

14

След като остави Натали и направи легло за Саймън в обора, Райдър се почувства неспокоен и оседла коня си. През фучащия студен нощен въздух той препусна върху едрия си червеникавокафяв жребец на север по Кинг стрийт и мина покрай пренаселените евтини квартири на юг от Баундари стрийт, където живееха повечето градски бедняци. В края на града обърна коня си и пое обратно в лек тръст.

След ден-два щеше да замине за Англия с жената, която събуждаше у него вълнение, очароваше го. Чакаха го прекрасни дни — ако не загинеше от незадоволена страст, преди да стигнат Лондон! Щеше отново да види любимата си нона^[1] — перспектива, която също стопляше сърцето му. Но хилядите усложнения и горчиви спомени, които го чакаха в Лондон, го безпокояха и тормозеха.

Със самоирония си припомни думите на Натали: Не мога да те карам да се сблъскваш с нещо, което би ти причинило болка. Тя явно имаше склонност да изкарва нещата по-дребни. Болката не беше и половината от онова, което го очакваше.

Вече му стана ясно, че ще трябва да се срещне с баща си в Англия, а това му беше ужасно неприятно. Все пак разговорът между двамата беше необходим по причини, за които Натали досега не бе се досетила. Животът им наистина беше странно обвързан. Колко ли още можеше да отлага? Дали всичко щеше да започне да се изяснява, когато пристигнат в Лондон и Натали научи истината?

Срещата с баща му означаваше също да се потопи отново в болката заради смъртта на майка си, а тази възможност тревожеше Райдър още повече. Усмихна се тъжно, когато си спомни Карлота Ремингтън — висока, представителна жена със сини очи и черна коса; изящна. Майка му беше рядко и прекрасно бижу. Притежаваше горд и благороден дух, посвещаваше се изцяло на по-малко сполучилите в живота — по това много приличаше на Натали. Като дете я беше виждал да приготвя кошници с храна за бедните и понякога я бе придружавал в благотворителните й обиколки из най-окаяните лондонски бордеи, където бедняците бяха наблъскани в пълни с плъхове дупки.

Спомняше си и мигове на нежност и щастие; когато майка му четеше или говореше на италиански. Баща му, ако ги хванеше, често им се караше, защото — макар херцогът да се гордееше, че се е оженил за дъщерята на флорентински благородник със значителна зестра — смяташе италианския за по-долен и просташки език. Въпреки това, дори когато Райдър порасна, той и майка му се уединяваха, а тя говореше на родния си език и той й отговаряше на собствения си англо-италиански. Спомняше си милите й поговорки, които се бе научил да превежда от италиански: „Тайната на живота е щедрото сърце“ и „Бъди щастлив, синко“ — винаги му казваше тя.

Всъщност това бяха и последните думи, които му каза.

Липсваха му онези дни; обичаше и тъгуваше за майка си още повече. А това, че баща му го обвини за смъртта на Карлота, само увеличи товара му от болка и вина. Мъчително си спомни парещите упреци на баща си отпреди четири години…

Страшните думи отекваха в съзнанието му: „Ти, жалки негоднико, как смееш да се веселиш в имението тази вечер, след като майка ти беше причакана от крадци и убийци! А ти бях казал никога да не я оставяш да ходи сама из тези отвратителни места.“

Райдър се бе опитал да се защити:

— Ваше благородие, нямах представа, че мама има такива намерения. А вие къде бяхте?

— Бях в парламента, където ми е мястото — докато непрокопсаният ми син е пил и проигравал живота и майка си. Пожелавам ти да гориш в ада за това, нещастен непрокопсанико!

Дори днес, колкото и паметта му да се мъчеше да погребе дълбоките рани, отричането на баща му от него още му причиняваше болка. Понякога вината за смъртта на майка му го прояждаше като киселина. Може би беше по-добре просто да се скрие от болката тук, да се изгуби в развратния живот.

Преди четири години единствено, категоричният отказ на нона да обвинява него за смъртта на майка му го бе спасил от пълно отчаяние. Връщането му в Англия сега поставяше пред него съвсем реалните проблеми да се бие не само с демоните на Натали, а и със своите собствени.

На другата сутрин Натали се събуди ужасно напрегната. Беше имала твърде малко време да мисли за безразсъдно смелото си решение да отплава за Англия с двама негодници, единият от които я привличаше много силно, въпреки че кроеше гибелта й. Поне щяха да я придружават мъже, а колкото по-скоро се приготвеше и тръгнеше, толкова по-скоро щеше да открие леля си Лав.

Насочи вниманието си към най-важните въпроси за момента. Самюъл беше достатъчно отговорен, за да му се повери къщата, бързо реши тя. Но какво трябваше да направи с фабриката? Изохка при мисълта да остави бизнеса в ръцете на безпътния си, безотговорен братовчед, защото знаеше, че той отново ще доведе предприятието до ръба на катастрофата.

Все пак чувстваше, че няма друг избор. Затова се облече и слезе на долния етаж да намери Родни. Спря изненадана пред вратата на хола, защото чу сърдит женски глас.

— Родни, отново си пил! Просто няма как да те заведа на срещата на обществото Света Цецилия в сегашното ти срамно състояние. Мама ще припадне, а татко ще получи удар!

— Виж, Прудънс, кълна се, че пийнах съвсем малко, преди да си легна — изхленчи Родни. — Ако изпия още едно кафе, може би…

— Но ти ми обеща никога повече да не пиеш концентрат!

— Наистина съжалявам, скъпа. Няма ли да ми просиш?

Натали влезе в стаята. Братовчед й, блед и със замъглен поглед, с напълно смазан вид, беше седнал в един фотьойл и надигаше порцеланова чаша с разтреперани пръсти. Над него се бе надвесила фина млада жена с бледоморави рокля и боне.

— Добро утро — поздрави Натали.

И двамата я погледнаха. Натали с удоволствие забеляза, че Прудънс имаше деликатно кукленско лице и лъскави кестеняви къдрици под бонето си. Родни остави чашата си и с мъка се изправи:

— Ммм, Натали — започна той несигурно, — да ти представя госпожица Прудънс Питни. Прудънс, скъпа, това е братовчедка ми — Натали Дезмънд.

Прудънс бързо се приближи с протегната ръка:

— Приятно ми е, госпожице Дезмънд. Родни ми е говорил много хубави неща за вас.

Натали стисна ръката на момичето; вече беше харесала прямото й държание.

— И аз се радвам да се запозная с вас. Моля, наричайте ме Натали — усмихна се на Родни. — Вие двамата излизате ли? Ако е така, няма да ви задържам.

Родни се изчерви и се отпусна отново в стола си. Махна неопределено с ръка:

— Мис… мисля, че трябва да изпия поне още едно кафе, преди да тръгнем.

— Разбира се — съгласи се Натали. После се обърна към Прудънс: — Докато Родни се оправя, искате ли да разменим няколко думи в коридора?

Макар Прудънс да изглеждаше учудена, тя се съгласи и последва Натали.

— Не бих искала да ви товаря със своите неприятности така скоро, след като се запознахме — започна тревожно Натали, — но истината е, че съм много притеснена, госпожице Питни.

— Казвайте ми Прудънс, моля. Много ще се радвам, ако мога да ви помогна.

Натали харесваше Прудънс все повече.

— Чудесно. Родни казал ли ви е, че майка му изчезна?

— Да. Колко неприятно е това.

— Стана така, че научих къде е леля ми. Изглежда, се е върнала в Англия…

Прудънс радостно плесна с ръце:

— О, чудесно! Родни ще се радва, че всичко е наред.

— Е, поне се надяваме да не й се е случило нищо лошо. А аз трябва веднага да отплавам за Лондон.

— Разбирам — Прудънс се замисли: — Мислите ли, че Родни ще иска да тръгне с вас?

— Съмнявам се — Натали се наведе към момичето и му довери: — Въпросът е, че Родни трябва да наглежда фабриката, докато ме няма. Тя е негова, нали знаете?

— О, така ли? — промълви Прудънс заинтересувано.

— Да. А в момента Родни е… — Натали не намери думи и само поклати глава.

Прудънс я погледна с разбиране:

— Ясно ми е за какво говорите.

— Нямаше как, чух как двамата се карахте — продължи Натали. — Надявам се, че не сте се отказали изцяло от Родни. Навярно бихте могли… да го наглеждате от време на време, докато ме няма.

Прудънс се засмя:

— О, Натали, изобщо не е нужно да се тревожите за това.

— Така ли?

— Разбира се, понякога трябва да бъда строга с братовчед ви — обясни Прудънс, — но ви уверявам, че съм далеч от мисълта да го оставя. Боже, уверена съм, че съвсем скоро ще се оправи напълно. И мама е съгласна.

— Наистина? — Натали се учуди, но бързо се усмихна. — Тогава значи бихте ми помогнали?

— Разбира се. Само ми кажете какво трябва да се направи.

— О, слава богу! — Натали бързо започна с указанията си: — Важното е да успеете да държите Родни настрани от брендито и от кръчмите, да гледате да ходи във фабриката по-често. Той е горе-долу в състояние да ръководи работата. Иначе, ако ви трябва нещо, винаги можете да се обърнете към помощника ми, господин Гибънс.

— Господин Гибънс — ще запомня това име. И не се тревожете, Натали, ще имам грижата Родни всеки ден да е на бюрото си. — После замечтано добави: — Вярвам, че на братовчед ви просто му трябва да се заеме с нещо важно, за да реализира заложбите си. И татко е съгласен.

— О, така ли?

Като поглади ръката на Натали, Прудънс се усмихна лъчезарно:

— Натали, можете да заминете за Лондон, без да се тревожите за нищо. Братовчед ви тук е в добри ръце. Защо да не отидем и да съобщим на Родни хубавата новина за майка му?

Докато следваше енергичната млада жена обратно в хола, Натали тъжно си мислеше за решителността, с която искаше да оправи този несретник.