Фабио Ланзони
Измамникът (34)

34

След малко повече от седмица Натали и Райдър стояха на прозореца на друг хотел — този път в романтичния Париж. Стаята им на третия етаж имаше изглед към красивия площад „Конкорд“. След продължителното пътуване от Лондон и двамата бяха уморени. Бяха вечеряли рано в стаята си и сега бяха готови за лягане. Райдър стоеше зад Натали обхванал кръста й с ръце, подпрял брадичка в косата й, докато двамата се наслаждаваха на залеза. За него това беше изключителен момент, защото жена му бе в обятията му и той гледаше Париж с очите на щастлив младоженец.

Великолепната сграда на Мансар се издигаше над спокойния площад. В тази чудесна юнска вечер елегантно облечени хора се разхождаха из осмоъгълника с обилната му зеленина, внушителни статуи и множество гълъби. От рововете, които ограждаха площада, се носеше смесен аромат на цветя и зеленина. На запад се простираше величественият, ограден с кестени булевард Шанз-Елизе, който стигаше до незавършената Триумфална арка; на изток се извисяваше портата на градините на Тюйлери. На юг гражданите се разхождаха по Ке дьо Тюйлери или през моста Конкорд, на който се издигаха паметници в чест на френските герои. Отвъд блестящите води на Сена, задръстена от кораби и лодки, на левия бряг се очертаваше внушителната фасада в гръцки стил на Националното събрание.

Райдър се чудеше как Натали възприема първата си среща с Париж. Това съвсем не беше неговото първо посещение във Франция. Като дете бе обиколил континента с родителите си, в дните преди да се разгори конфликтът с Наполеон. Като младеж бе участвал с кавалерията на Уелингтън в битката при Ватерло. Райдър беше и сред частите, окупирали Париж през лятото на 1815 година, когато френският трикольор падна в праха, а над града отново бе издигнат белият флаг на Бурбоните. Сега, след смъртта на Наполеон, монархията изглеждаше стабилно възстановена подир три десетилетия на войни, вълнения и смърт. Като гледаше притихналия площад, Райдър трудно можеше да си представи, че Людовик XVІ, Мария Антоанета и поне още хиляда други нещастни французи са били гилотинирани на площад „Конкорд“ в кървавите дни на революцията. И се питаше какво ли са донесли на Франция всички тези години на смут. Въпреки революционната буря, която толкова дълго бушува над страната, въпреки безкрайните битки между крал и революционери, якобинци и умерени, роялисти и бонапартисти — милиони френски селяни все още се бореха за насъщния си.

Но дори и тези неприятни размисли не можеха да потиснат нежните чувства на Райдър, докато съзерцаваше пленителната гледка заедно с жена си. Мислеше си за детето, което тя носи, и се надяваше, че събитията от изминалата седмица не са я уморили прекалено много. В деня след сватбата се бяха качили на един от новите параходи от Дувър до Кале, а след това започнаха дългото си пътешествие по суша до Париж в пощенска карета. Странноприемниците, в които спираха всяка нощ, не бяха от най-добрите, но любовта им бе божествена. След тези дни на интимност Райдър се чувстваше много по-близо до жена си, макар да знаеше, че неспокойното й сърце все още крие някои свои тайни. Сега вече бяха в безгрижния Париж и той се надяваше да не посветят цялото си време на семейните проблеми, а да може да я поглези, да я заведе в най-добрите магазини и ресторанти, в операта, театрите, музеите…

И Натали бе изпълнена с нежност, докато наблюдаваше прекрасната гледка. Първата седмица от сватбеното пътешествие с Райдър премина идилично въпреки трудното пътуване. Съпругът й й доказа, че е очарователен, вечно внимателен спътник и превъзходен любовник. И сега я обзе вълнение, като си спомни върховните любовни мигове, които бяха преживели заедно. Спомняше си много добре една нощ, когато се бе оказало без значение, че странноприемницата е толкова мизерна, а дюшекът на леглото — на буци. Райдър с часове я възбужда, докато я докара до лудост, след това я люби толкова бавно и толкова силно. Преди разсъмване я бе будил на два пъти, за да я обладае отново. Беше прекрасно и тя вече напълно се бе пристрастила към тази им интимност, сега бе по-влюбена отвсякога. Започваше да подозира, че всъщност по природа е истинска развратница — пленително, но също толкова страшно заключение. Но, както и да е, този период й бе донесъл наслада и Натали можеше само да се моли той да продължи и за двама им.

Сега бяха в Париж, а чудесата и ритъмът на града засилваха вълшебното чувство, което споделяха. Но когато Натали си помисли за другата причина да са тук, сърцето й се сви.

Райдър веднага забеляза лекото смръщване. Погали косата й и се наведе към нея.

— Изглеждаш разтревожена, скъпа. Да не би гледката да не ти харесва?

Тя вдигна очи към него и се усмихна:

— О, гледката е великолепна… нямах представа, че Париж е толкова красив. Мама винаги настояваше да направим една обиколка на Франция, но когато пораснах достатъчно, татко заяви, че вече е твърде опасно да пътуваме. Чела съм за града и мама ми го е описвала, но не очаквах да видя такава красота.

— Защо тогава се мръщиш? За утрешния ден ли мислиш?

— Да. И за срещата с майка ми.

— И за нея ще бъде голяма изненада — ако изобщо успеем да я намерим. Жалко, че нямахме време да й изпратим предварително писмо.

Натали остана мълчалива, с разсеян поглед.

— Как премина последната среща на цялото ви семейство? — попита Райдър.

— Бурно — Натали погледна мрачно. — Тогава бях на четиринайсет години.

— И тогава ли баща ти имаше толкова сериозен проблем с пиенето?

— Не. Спомням си, че имаше склонност към хазарт и пиене, но тогава имаше по-голямо чувство за отговорност и почти всеки ден ходеше на борсата.

— Спомняш ли си как точно се разделиха родителите ти? Казваше, че е било по политически причини.

Натали кимна.

— Спомням си, че мама и татко водеха особено бурен спор, горе-долу по времето, когато Уелингтън превземаше Испания, а Наполеон се мъчеше да нанесе поражение на Прусия. Не съм сигурна в подробностите на спора им, макар да чувах виковете от съседната стая. На другата сутрин майка ми напусна Лондон и вече не се върна.

Райдър целуна косата й, като вдъхна омайващия й аромат.

— Горкото ми момиче. Тя дори не се е сбогувала с теб.

Натали гледаше пред себе си.

— За да бъда честна, трябва да кажа, че се опита. Почука на вратата, за да ми каже, че заминава, но аз отказах да я пусна вътре.

— И не е ли правила опити да се свърже с теб през всичките тези години?

— Известно време ми пращаше писма, но аз ги хвърлях в камината, без да ги отварям.

Райдър я притисна по-силно до себе си.

— Все така озлобена ли си към нея?

Натали се извъртя в ръцете му и вдигна очи към него:

— А ти не изпитваше ли същото към баща си?

— То беше нещо друго — изтъкна Райдър тихо. — Той ме обвини за смъртта на майка ми.

— А моята майка ме изостави — бях на четиринайсет години.

— Права си — кимна той. — Извинявай, мила.

Натали сви рамене.

— Може би е време да я поставим на място. Но все пак се съмнявам, че тя някога ще се върне при баща ми.

— Дори и сега, когато Бонапарт е мъртъв?

Те се извърна и се загледа в Сена с дългите колони от баржи и кораби.

— Смъртта на Наполеон може и да има някакво въздействие, но според мен то няма да е много голямо. Майка ми навярно е по-сърдита откогато и да е на британците, защото са свалили нейния кумир от власт. Тя винаги е била много самоуверена, твърде егоцентрична и суетна.

— Ще променим мнението й, скъпа — обеща Райдър. После кимна към натруфеното легло в стил Людовик XVI, към брокатените завеси и изстуденото шампанско на нощната масичка. — А сега знам, че сигурно си изтощена. Може ли да се опитам да те убедя да дойдеш в леглото?

Усмивката й сгря сърцето му.

— За това никога не е нужно да ме убеждаваш — прошепна Натали и се вдигна на пръсти, за да го целуне.

 

 

Рано следобед на другия ден Райдър и Натали тръгнаха на посещение при майка й. Бяха се събудили късно, бяха се любили, след което Райдър настоя да поглези жена си с късна закуска в леглото.

Излязоха от хотела и тръгнаха бавно по улица Риволи, цялата в аркади, през които се мяркаха терасите и скулптурите в градините Тюйлери. Бяха чудесна съпружеска двойка. Натали носеше дневна рокля от син муселин с висока яка и сламена шапка с копринени цветя. Райдър — едноредно черно палто, копринен цилиндър и бежови панталони. Денят беше мек — в близките орехови дървета пееха птици, а по булеварда в бърз ритъм потракваш красив кабриолет.

При ъгъла завиха на север по улица Кастильон. Започнаха да си пробиват път покрай магазини и сладкарници и скоро стигнаха по площад Вандом — някога тържествено пространство за паради, оградено от всички страни с жилищни сгради в стил Людовик XIV. Райдър се загледа в централната бронзова колона, лишена от статуята на Наполеон, която някога се извисяваше на нея.

— Сигурна ли си, че майка ти живее тук? — попита той, като огледа вдъхващите респект входове с каменни арки и безкрайните колонади.

— Не съм сигурна, но на обратния адрес се споменаваше къща на площад Вандом.

Райдър се закани с пръст на жена си:

— Ааа! Значи поне си поглеждала пликовете, преди да ги хвърлиш в камината.

Тя не отвърна направо, а продължи да се движи край колоната Вандом. Загледана объркано в голия метален постамент, попита:

— Не трябваше ли да има статуя върху тази колона?

— Да, известно време имаше статуя на самия Бонапарт — отвърна Райдър. — След битката при Аустерлиц през 1805 година Наполеон наредил оръдията — около хиляда, — които бил пленил, да бъдат разтопени и от тях да бъдат излети колоната и собственият му образ. Статуята му бе свалена по време на възстановяването на монархията през 1814 година.

Натали поклати глава:

— Свалена! Толкова ли са войнствени тези французи? Но сега съм сигурна, че майка ми живее тук. Тя наистина би си избрала жилище, откъдето може да вижда своя герой — макар и в бронзов образ.

Откриха посочения номер и влязоха във великолепната постройка на архитекта Мансар. Във фоайето се натъкнаха на възрастен господин, когото Натали попита на разваления си френски за апартамента на майка си. Райдър и Натали избухнаха в смях, когато господинът отговори на почти безупречен английски:

— А, да! Мадам Дезмънд! Третият етаж. Първият апартамент вляво.

Изкачиха се по стълбите и изведнъж се оказаха пред високи двойни, вдъхващи страх врати с красива облицовка и ковани златни дръжки.

Уловил неспокойния поглед на жена си, Райдър целуна тревожното й чело.

— Горе главата, скъпа! Положението едва ли е толкова лошо.

След почукването им се появи висок слаб иконом, който ги изгледа изпитателно.

— Госпожо, господине? С какво мога да ви услужа?

— Кажете на госпожа Дезмънд, че дъщеря й и зет й са тук — отвърна Райдър.

— Какво казахте, господине? — изуми се икономът.

След миг сърцето на Натали се сви, когато дочу гласа на майка си:

— Жак, кой е там?

Към тях идваше висока жена на средна възраст със синя атлазена рокля с дълбоко деколте. Райдър веднага забеляза, че Дезире Дезмънд е по-възрастното копие на красивата му жена — със сърцевидното лице и светлокафявите си очи. Беше елегантна и се държеше високомерно, а ореховокафявите къдрици със сребърни нишки бяха прихванати във висока прическа.

Като видя двойката на прага, лицето на Дезире стана бяло като платно и тя притисна сърцето си с ръка. Погледът й бе прикован върху Натали.

— Натали, скъпа! — извика тя. — Боже мой, наистина ли си ти?

Дезире се втурна напред и в следващия миг Натали се озова, макар и против желанието си, в прегръдките на майка си. В този миг неочаквано бе обхваната от дълбоки чувства, особено когато вдъхна познатия аромат от парфюма на Дезире. И дори през гнева си изпита успокоение, че връзката между тях не бе скъсана и че отново е в обятията на майка си. Беше обезоръжена от топлия прием на Дезире и не бе подготвена за чувството на близост, което имаше опасност да я направи беззащитна.

Дезире целуна дъщеря си, после се отдръпна и изтри една сълза.

— О, боже! Не мога да повярвам, че наистина си тук! Колко съм мечтала за момента, когато отново ще бъдем заедно. А ти си разцъфтяла и си станала пленителна млада дама!

— Благодаря ти, мамо — отвърна Натали сухо, като с мъка запазваше гласа си спокоен и безизразен. — И ти изглеждаш добре.

Дезире премести поглед към Райдър.

— А кой е очарователният господин, когото си довела?

— Мадам Дезмънд, искам да ви представя съпруга си Райдър Ремингтън, лорд Нюбъри.

— Твоят съпруг! — Дезире удивено местеше поглед от Райдър към Натали и обратно. — Но, скъпа, аз дори не знаех, че си се омъжила.

— Доста неща от последните осем години не знаеш — отговори Натали с огорчение.

За миг Дезире се обърка, но бързо си възвърна самообладанието, обърна се към Райдър и нервно се засмя.

— Боже, колко сте красив, лорд Нюбъри.

— Благодаря, госпожо — отвърна Райдър, пое и целуна ръката, която тя му предложи. — Наистина е удоволствие да се запозная с вас.

— Тогава влезте, и двамата — забърза се Дезире. Обърна се към иконома и добави: — Жак, кафе с мляко, моля.

— Да, госпожо.

Дезире въведе гостите си в просторен салон с висок таван и ламперия със златни орнаменти. В центъра бе оформен кът от яркочервени кадифени дивани и столове в стил Людовик XV със златни ръбове. Макар Натали да бе свикнала с изяществото, тя с мъка се удържа, за да не зяпне при вида на такъв разкош. Удивеният й поглед обхождаше изумителния таван с гипсова украса и падащи ниско кристални полилеи, италианските фрески в златни рамки, които красяха три от стените, великолепния портрет на младата Дезире, рисуван от знаменития парижки художник Виже Лебрюн, закачен над камината. Натали отново усети в гърлото й да се свива буца, когато забеляза поразителната прилика между себе си и портрета и си спомни как същият този портрет бе висял в лондонския дом на родителите й — преди майка й да ги изостави.

Дезире ги подкани да седнат. Райдър поведе Натали към едно от червените канапета, а Дезире се настани във фотьойл до него.

— Какво ви води в Париж, скъпи мои? — попита тя бодро. — Мога ли да се надявам, че сте дошли да ме видите?

Натали изгледа майка си студено и недоверчиво, но Райдър бързо отговори:

— Тук сме на сватбено пътешествие, мадам.

Дезире погледна дъщеря си.

— Откога сте женени, мила?

— От една седмица, мамо.

Дезире й отправи укорителен поглед:

— И дори не ме поканихте да дойда на сватбата?

Натали не погледна майка си в очите.

— Всъщност не мислех, че това ще те заинтересува или че дори ако бъдеш поканена, ще дойдеш.

Дезире оклюмано въздъхна и каза:

— Не мога да те виня, мило мое момиче. Опитах се да ти обясня всичко в писмата си…

Острият поглед на Натали предизвикателно посрещна погледа на майка й.

— Не съм си правила труда да ги чета.

Дезире тихо възкликна. Напрежението отслабна, когато икономът влезе с кафето. Дезире подаде кафе с мляко на Райдър и Натали в чаши от севърски порцелан, а също и ароматни пасти, полети с крем и ягоди.

Докато се черпеха, Дезире отново се осмели да се усмихне на дъщеря си.

— Е, скъпа, важното е сега, че си тук и можем да оправим живота си. Трябва да ми разкажеш какво си правила през последните години.

Натали покорно започна да дава отчет за всичките си постъпки през последните осем години: каза как е заминала с леля Лав за Америка, за да ръководят фабриката, а после се е върнала в Европа в преследване на контрабандистите и за да търси изчезналата си леля.

Когато Натали замлъкна, за да отпие от кафето си, Дезире й намигна.

— Значи си се впуснала в голямото приключение, така ли, скъпа?

— Не толкова голямо — отвърна Натали сериозно. — Бях в ужас за съдбата на леля Лав.

— Разбира се, че си била, Натали — Дезире погледна Райдър, като неприкрито му се възхищаваше. — А в кой момент в картинката се появи пленителният ти съпруг?

Натали отстъпи думата на Райдър, който поднесе поизчистена версия за появяването си и за обстоятелствата, при които са се срещнали с Натали. Той довърши нейния разказ със завръщането им в Англия, с това как са открили контрабандистите и леля Лав, преди да се оженят.

Дезире започна да пляска с ръце.

— О, никога не съм чувала такава божествено романтична история! Щастлива съм, че двамата сте преживели такова весело приключение — след това погледна дъщеря си. — Ти беше много сериозно дете, когато тръгнах.

— Това не помогна особено, за да спре заминаването ти — жлъчно отвърна Натали.

Отново настъпи неловко мълчание, но скоро темпераментната Дезире отправи към гостите си прелестна усмивка.

— О, толкова добре ще прекараме заедно! Трябва да ви покажа града, да ви запозная с приятелите си. Всъщност довечера съм канена на прием у господин Талейран-Периго. Трябва да дойдете с мен. Къде сте отседнали?

— Хотелът ни е на площад „Конкорд“ — обясни Райдър.

— Чудесно! Къщата на Талейран е точно до хотела. А освен това трябва да отседнете тук, при мен! Има достатъчно място — но след като видя как Натали и Райдър се споглеждат, се засмя. — О, какво говоря? Вие сте младоженци, разбира се! И искате да сте сами! А има ли по-романтично място от Париж!

— Оценяваме това, че ни разбирате, мадам — каза й Райдър. — Наистина бихме искали да сме сами, но също и да пообиколим с вас, докато сме тук.

Дезире погледна състрадателно дъщеря си.

— Жалко, че трябваше да минат толкова години, преди отново да сме заедно — въздъхна, после попита внимателно: — Още ли ми се сърдиш, че ви напуснах, скъпа?

Натали погледна с пламнали очи майка си. Вместо да отговори на мъчителния въпрос, премина в настъпление.

— Няма ли дори да ме попиташ защо съм дошла днес при теб?

Дезире се смръщи объркано:

— Нали казахте, че сте дошли в Париж на сватбено пътешествие? Естествено, сте поискали да ме видите.

— Дойдохме в Париж нарочно да те видим, мамо — като видя внезапно появилото се нетърпение по лицето на Дезире, Натали й направи знак с ръка да замълчи. — Но не се надявай, че сме дошли да се сдобрим. Аз отдавна съм се отказала от теб като родител.

Докато Дезире с мъка потискаше болката си, Райдър взе ръката на жена си:

— Скъпа, бъди по-внимателна — предупреди я той.

Дезире обаче махна с ръка и сериозно погледна Натали.

— Скъпа моя, разбирам гнева ти. Но трябва да знаеш, че заминаването тогава ми причини неописуема мъка.

— Така ли, мамо?

Дезире умолително погледна дъщеря си.

— Тогава защо дойде да ме видиш, ако не е заради самата теб?

— Дойдох заради татко.

Дезире настръхна и не каза нищо.

— Няма ли поне да ме попиташ за него? — избухна Натали.

Този път маската на храброст падна от лицето на Дезире. Тя извърна глава и примигна бързо.

— Мислиш ли, че е имало и миг, без да мисля за него?

— О, да! — беше ироничният отговор на дъщеря й.

Райдър отново покри ръката на Натали със своята.

— Натали…

— Не, оставете я да си каже всичко — настоя Дезире, като се обърна към Райдър, макар явно да бе разстроена. — Така постъпват французите и наистина не мога да я виня.

— Е, мамо? — подкачи я Натали.

— Как е Чарлс? — попита тихо Дезире.

— Умира.

— О, боже мой! — извика Дезире с широко отворени очи.

— От пиене е наполовина в гроба — очите на Натали горяха от болка. — Докторът каза, че няма да доживее до края на годината. Каза също, че не само пиенето го убива, а и сърдечната болка.

Бледа и очевидно потресена, Дезире се изправи несигурно и тръгна към прозореца.

— Нямах… нямах представа, че Чарлс е понесъл толкова зле заминаването ми.

— Как можеше да имаш представа? Ти не знаеше или не те беше грижа.

— Не е вярно.

— Вярно е! Кажи ми, можеш ли да си помислиш за връщане сега, дори само за да спасиш живота на татко?

Райдър видя как Дезире стисна рамката на прозореца така силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Не мога, Натали.

Натали скочи на крака:

— Ето това е моето доказателство. Теб не те е грижа.

Дезире рязко се обърна. Очите й блестяха, а гласът и трепереше:

— А ти нищо не разбираш. Не става дума само за това, дали ме е грижа. Става дума за наследство. Баща ти би могъл да живее тук с мен…

— За да залага на коне ли? Да се затрие сред разврата е Пале роял? — Натали подчертаваше виковете си със сърдити жестове. — Той и без друго едва е жив в Лондон, а ако го доведеш тук, в грешния Париж? И ти наистина щеше да го изложиш на риска да емигрира, докато Англия беше във война с Франция? А този тиранин Наполеон навярно щеше да изпрати баща ми в затвора на Консижиери.

Райдър с мъка понасяше невъздържаността на Натали, а тя се наслаждаваше на малката си победа, когато видя как стрелата й достигна целта. При обвинението срещу любимия й Бонапарт в очите на Дезире пламна гняв.

— Виждам, че с теб не може да се говори разумно — отвърна тя също толкова разпалено. — Ти си също като Чарлс — самоуверена и упорита!

— А ти не си ли? Макар че към списъка на качествата ти трябва да прибавим егоизъм и крайна суета…

Дезире пристъпи напред и заговори яростно:

— Нищо не разбираш, Натали. Само това, че трябваше да си замина, не означава, че съм била нелоялна към вас. Има обиди, които жената не може да понесе.

— Е, тогава, моля ти се, обясни, ако можеш.

Преди Дезире да продължи, влезе икономът.

— Мадам — каза той на френски, — господин Дюбоа пристигна, за да ви вземе за обед.

Дезире пребледня, а Натали изгледа майка си с презрение.

— Нали тъкмо се опитваше да обясниш, че не си била невярна към татко и мен? Иди на срещата си, мамо, на всяка цена. Не бихме искали да пропуснеш уговорката с любовника си.

— Натали, моля те, остави ме да обясня.

— Райдър и аз си тръгваме.

Натали тръгна, а Райдър послушно я последва, като хвърли към Дезире извинителен поглед.

Дезире бързо тръгна към него и го хвана за ръкава.

— Накарайте я да се върне, моля ви.

Райдър се усмихна любезно.

— Мадам, трябва да ви помоля да извините невъздържаността на Натали. Не се тревожете, ще се погрижа тя да се върне. Но, както сте забелязали, жена ми е наследила вашия дух и… несъмнено вашия нрав.

— О, да! — отвърна Дезире.