Фабио Ланзони
Измамникът (29)

29

На другата сутрин Райдър отиде при баща си. Чувствата му бяха съвсем объркани след снощното скарване с Натали и сега той ясно разбираше, че връзката им виси на косъм — косъм, който той не трябваше да допуска да се скъса. Би могъл да започне изкуплението на вината си, като сложи край на контрабандата. Съзнаваше също, че повече не може да бяга от отговорностите си — не само от бъдещето си с Натали, но и от всички, свързани със самоличността му, с наследството.

Уидърс го заведе в кабинета на херцога, по стените на който бяха подредени стотици богословски книги с кожена подвързия. Баща му седеше на бюрото и вписваше нещо в един дневник. Вдигна глава разсеяно, когато синът му влезе.

— Я, Райдър, каква изненада — каза той и се изправи. Райдър се поклони съвсем леко.

— Това не е посещение от вежливост, ваша светлост.

— Тогава няма да поръчвам чай — уморено отвърна Уилям. — Седни, ако обичаш.

Двамата се настаниха един срещу друг — Райдър на канапето с тръстикова облегалка, Уилям на един фотьойл — и се спогледаха предпазливо.

— Онова, за което искам да поговорим, се отнася за госпожица Дезмънд — започна Райдър.

Уилям повдигна вежди:

— Да не би да си решил да искаш разрешението ми да се ожениш за нея?

Гласът на Райдър стана дрезгав от гняв.

— Както вече ви казах, намеренията ми към госпожица Дезмънд не са ваша работа. Ако смятах да се оженя за нея, вашето щеше да е последното мнение, до което бих се допитал.

— Продължавай, ако обичаш — подкани го хладно херцогът.

— Въпросът, заради който съм дошъл, е доста сериозен. Знаете за трудностите, с които госпожица Дезмънд и леля й са се сблъскали в текстилната си фабрика в Чарлстън.

Уилям въздъхна и махна една прашинка от ръкава на черната си вълнена жилетка.

— Да, мисля, спомням си, ти спомена, че предприятието им е застрашено от контрабандисти на плат. Какво отношение има това към мен?

— Има отношение, защото контрабандният плат се изнася от собствената ви фабрика в Степни.

Най-после Райдър бе удостоен с пълното внимание на баща си. Главата на херцога рязко се изправи, а лицето му потъмня от гняв.

— Навярно се шегуваш.

— Ни най-малко, ваша светлост.

— С какви доказателства разполагаш, че фабриката в Степни е замесена? — попита Уилям.

— Госпожица Дезмънд ми показа в Америка образец от контрабандния плат. Очевидно беше, че има типичната основа „Ремингтън“.

Уилям се изсмя презрително.

— Казвам ти, това е абсурд. Аз бих разбрал, ако предприятието в Степни е замесено.

— Бихте разбрали? — повтори Райдър. — Доколкото видях, напълно сте се откъснали от ръководството на фабриката. А колкото за двамата дегенерати, които наричате свои делови съдружници, аз никога не съм виждал по-подозрителна двойка мошеници.

Херцогът силно се намръщи.

— Какви други доказателства имаш, че наистина е имало контрабанда — освен собствената си съмнителна преценка от един поглед върху уж незаконния плат?

— Наблюдавах фабриката в Степни след работно време и забелязах определено подозрителна нощна дейност там — странни светлини на горния етаж, потеглящи в тъмнината каруци. От известно време мисля, че Джон Линч е главатарят на бандата…

— И какво те доведе до това блестящо заключение?

— Една вечер, докато правех разследванията си, мръсникът стреля по мен и ме удари с палка.

Херцогът изгледа Райдър с необичайна загриженост.

— Сега всичко ли е наред, сине?

— Спестете ми милата загриженост — през зъби каза Райдър. — Въпросът е, че Линч се опита да ме убие.

— Ти говори ли с Джон за произшествието?

— Да, но, естествено, той отрече всичко. Приятелите ми и аз накрая проследихме контрабандистите до пристанището. Бяхме по следите на един моряк на име Лосън. Опитахме се да го задържим на доковете, но не успяхме.

Херцогът мълчеше.

— Е, ваша светлост, какво ще направите за това? — напрегнато настоя да разбере Райдър.

Уилям отвърна навъсено:

— Независимо дали обвиненията, които ми изложи, са изцяло верни или не, явно имам достатъчно основания да започна цялостна проверка и вътрешно разследване във фабриката. Ако там е вършена такава нелегална дейност, уверявам те, че виновниците ще бъдат уволнени, а за престъпленията ще се уведомят властите.

— Добре.

— Имам още един въпрос — добави херцогът.

— Да?

— Защо не ми каза за това досега?

— Надявах се да успея сам да заловя виновника — призна Райдър. — И ако искате, вярвайте, ваша светлост, безпокоях се за вашата чест. Всъщност госпожица Дезмънд нямаше представа за вероятното участие на фабриката Степни до снощи на приема у лорд и лейди Личфийлд, когато накрая открихме леля й.

Херцогът повдигна вежди.

— Госпожица Дезмънд е открила леля си на соарето?

— Така беше — Райдър се усмихна сухо. — Вие също бяхте свидетел на трогателното събитие.

Уилям побледня.

— Не искаш да кажеш…

— Мисля, че трябва да поговорите с Хариет Фоксуърт за останалата част — махна с ръка Райдър.

— О, ще го направя — разпалено отвърна Уилям.

Райдър се изправи и кимна на баща си:

— Е, тогава довиждане, ваша светлост.

Херцогът също стана.

— Почакай, Райдър — усмихна се малко насила. — Как е баба ти? Зарадвах се да видя Франческа снощи, макар че двамата разменихме само няколко думи. Изглеждаше добре.

— Тя наистина е много добре — отвърна Райдър. Поколеба се за миг и добави: — Между другото, тя не мисли, че смъртта на мама е била нещастен случай.

Лицето на херцога потъмня:

— Наистина ли?

Райдър с горчивина отвърна:

— Сега сигурно можете да ме обвините не само в безотговорност, а и в убийство.

По лицето на баща му трепна болка.

— Райдър, може би аз…

Но започналото извинение на херцога бе прекъснато от тряскането на вратата, когато синът му си тръгна.

Веднага след това Уилям влезе в параклиса, където завари Хариет Фоксуърт да го чака на черковната си пейка.

— Добро утро, Хариет — поздрави я той подигравателно.

Тя скочи доста смутена на вид с Библията и молитвеника си в ръка.

— Добро утро, Уилям. Трябва да кажа, че изглеждаш доста… ммм… угрижен тая сутрин.

— Така ли? — той едва-едва се усмихна.

Тя се насили да изглежда въодушевена.

— Готов ли си да разискваме пасажите от Откровението на свети Йоан.

— О, откровения. Може би и аз станах свидетел на някои откровения.

Лицето й съвсем побледня.

— Какво искаш да кажеш?

Той повдигна вежди.

— Може би съм научил, че един човек, на когото съм вярвал, ме е предал и измамил.

— О, господи! — извика тя и опря ръка до сърцето си. — Значи вече си ме разкрил?

— Да кажем, че току-що имах малък, но много полезен разговор със сина си относно различна контрабандна дейност и за две доста необикновени жени, които заедно ръководели една текстилна фабрика в Чарлстън.

Тя зяпна:

— Тогава знаеш…

— Че ти всъщност си Лав Дезмънд, лелята на… ммм… приятелката на моя син — ядосано завърши херцогът.

Тя сплете ръце и го изгледа умолително.

— Уилям, мислех да ти го кажа, когато му дойде времето.

— Така ли? — беше намръщен страховито. — Но преди това трябваше да ме излъжеш, да ме предадеш, да ме използваш, за да постигнеш собствените си нечестиви цели, нали… Лав?

Изражението й беше унило.

— Не! Не! Ти изобщо не разбираш.

— Тогава, моля те, кажи ми истината — от самото начало.

Тя тъжно кимна.

— Както вече знаеш, двете с Натали ръководехме текстилна фабрика в Чарлстън.

— Продължавай.

— Контрабандното внасяне на плат можеше да разсипе предприятието ни и аз започнах да обикалям града под прикритие, за да открия кой се занимава с това. Промъкнах се на кораба на контрабандистите и се озовах тук, в Лондон, Проследих ги до твоята фабрика в Степни и това ме накара да потърся контакт с теб…

— За да събереш сведения за контрабандата? — повиши глас той.

— Да — призна тя оклюмана.

— И то в черквата, не на друго място — продължи той с вбесен глас. — Твърдеше, че си вдовица на малко известен баронет и там се молеше за душата му. Избрала си светия път за постигане на нечестивите си намерения.

Тя провеси глава.

— Да, предполагам, че може да се каже така, Уилям. Действията ми бяха изцяло осъдителни. Но ти трябва да разбереш, че скоро след като започнах тази игра, се убедих, че ти не би могъл да бъдеш замесен в контрабандата.

Чертите му съвсем малко се смекчиха.

— Тогава защо продължи да се виждаш с мен?

Тя го погледна с уважение.

— Защото… е, откровено казано, вече доста се бях привързала към теб.

Той почти се усмихна, но скоро изразът на гневно подозрение се върна.

— Защо би трябвало да ти вярвам сега?

Тя пристъпи и докосна ръката му.

— Защото ти се кълна в името на всичко свято за мен, че сега ти казвам истината. Може и да сме се запознали с помощта на измама, но аз останах твоя приятелка от искрени и честни подбуди. Ще ми простиш ли, Уилям?

Той я изгледа мрачно доста дълго, после страшното му изражение се смекчи.

— Е, не съм сигурен. Ти се прояви като много лошо момиче.

— О, да, така е. Но сега напълно се разкайвам.

Той се приближи и сега в очите му светна дяволито пламъче.

— Тогава може би трябва да те накажа, а?

— Да ме накажеш? — тя му се усмихна. — Искаш да кажеш — като миналата седмица, когато и двамата бяхме толкова непослушни?

Той се подсмя и я придърпа в обятията си.

— Лав… Знаеш ли, харесва ми как звучи това име.

— Не е ли всъщност това причината да се срещаме? — попита тя със смесица от дяволитост и набожност. — Молитви… надежда… любов… и наказание, естествено.

— Ммм — промърмори той и опря устни в шията й. — Може би ще се наложи да превърна наказанието ти в задача за целия си живот.

 

 

Този следобед Райдър отиде при Натали. Откри я седнала в градината с рози зад къщата на баща си. В скута й лежеше отворена книга, но тя се взираше замислено в цветята. Въздухът бе благоуханен и топъл, изпълнен с аромата на нектар. В далечината градинарят подрязваше красива цветна леха, като добавяше в и така наситения въздух нови ухания — от градински чай и мента до лимонова върбинка. В кестеновите дървета пееше ято птици, а друго пърхаше шумно в пръскащия фонтан.

Натали изглеждаше като ярко цветно петно сред веселата обстановка. Носеше розова муселинова дневна рокля, а блестящата й кестенява коса бе подредена на букли. Чудеше се как физически тя може да е толкова наблизо, а емоционално да е на хиляди мили от него. Все още ли му се сърдеше за сведенията, които беше укрил? Може би сега трябваше да се сдобрят.

Райдър се приближи до каменната пейка, на която седеше Натали, наведе се и я целуна по бузата.

— Добър ден, скъпа.

— Райдър — когато вдигна глава към него, тя вече не изглеждаше раздразнена, а само тъжна и отчаяна, което някак го разстрои още повече. Тя посочи мястото до себе си: — Седни, моля те.

Той седна и отново огледа градината с възхищение.

— Тук наистина е прекрасно.

— Да. Татко държи къщата в толкова мрачен и потискащ вид, че понякога ми се налага да избягам.

— Как е той?

Тя изстена.

— По-добре не ме питай. Настоях да поканим леля Лав на обед тия дни, макар че доста се боя от срещата между нея и баща ми.

Той стисна ръката й.

— Поне сега знаеш, че Лав е жива и здрава.

— Да. Това е много важно.

В изражението му се появи нещо злорадо.

— Макар че ще се наложи леля ти да обясни някои неща на баща ми.

Тя го погледна напрегнато.

— Значи вече си говорил с херцога?

— Да. Тая сутрин. Разказах му всичко — той прокара пръст по сочните й устни, после се ухили хитро. — Е, почти всичко.

— И какъв беше резултатът от разговора?

— Както предполагахме, баща ми не е замесен пряко в контрабандата. Все пак ми обеща да започне цялостна вътрешна проверка на фабриката в Степни, за да бъдат разобличени виновниците.

— Добре — въздъхна тя. — С това навярно работата ще свърши.

— Не съвсем. Все още остава въпросът за теб и мен, любимата ми — той пое ръката й, взря се в очите й и каза сериозно: — Искам да се омъжиш за мен, Натали.

— Какво? — тя остави книгата си и се изправи несигурно на крака. — Какво те накара изведнъж да предложиш това?

Той също стана и докосна ръката й.

— Наистина ли мислиш, че е толкова прибързано, след всичко, което се случи между нас? — той се усмихна. — Знам, че би трябвало първо да говоря с баща ти, но просто не успях да се сдържа.

— Ти винаги си невъздържан — промълви тя, все още зашеметена от предложението му.

— Знаеш, че мога да те обезпеча добре — продължи той сериозно. — А след време ще наследя титлата и богатството на баща си.

— Ще стане ли така? — запита тя с треперещ глас. — Като знам какъв женкар си, сигурна съм, че сега се насилваш и недооценяваш всички задължения, с които ще се сблъскаш.

— Заради тебе, Натали, ще ги поема всички.

Тя го погледна явно изпълнена със смесени чувства.

— Все още не си ми казал защо искаш да се ожениш за мен.

— Защото откривам, че не мога да се разделя с теб, скъпа. Няма жена, която да ме вълнува така. Искам да си при мен винаги.

Думите му я засегнаха. Макар преди време Натали да се развълнува приятно в каретата, когато за първи път чу „тайната“ на Райдър, сега не се почувства поласкана, че страстта му е единственият повод да й предложи брак.

Затова разпалено отвърна:

— Това е толкова типично за теб! Какво те кара да мислиш, че аз изобщо се интересувам с какви други жени си имаш работа?

Вбесяващият я негодяй прихна.

— Струва ми се, че последния път, когато бяхме насаме, милейди, ти доста се вълнуваше от това.

Тя едва не го зашлеви. Като се бореше със сълзите, отсече:

— Е, не се интересувам!

Той повдигна брадичката й и попита със съвсем сериозно изражение:

— Не те ли е грижа дали те обичам?

Това я вълнуваше. Всъщност разкритието я накара да се отпусне обратно на пейката, а той веднага я последва. Със свити в скута пръсти, тя го погледна с ъгълчето на окото си и отново видя сериозното му, изчаквателно изражение. Господи! Това, че го възбуждаше, я ласкаеше наистина, но не я обвързваше. Но любовта… Любовта предоставяше възможности, макар че не се знаеха последствията.

— И кога стигна до това заключение? — прегракнало запита тя.

— В публичния дом — веднага след като ми се отдаде — беше безсрамният му отговор.

Лицето й стана пурпурночервено.

— Ах, да, би могло да се очаква.

Той стисна ръката й.

— Е, Натали, ще се омъжиш ли за мен?

Макар в началото напливът от чувства да навлажни очите й и да смекчи чертите й, тя скоро тръсна глава със съжаление.

— Оце… оценявам искреността на предложението ти, лорд Нюбъри, но знаеш, че не мога.

— Защо?

В очите й проблесна неприязън.

— След всичко, което се случи, нужно ли е да питаш? Как мога да ти вярвам?

— Нали ти обясних причините за мълчанието си? — започна да я убеждава той. — И нали накрая изясних всичко?

— Може и така да е — съгласи се тя. — Но фактът остава — ти скри важни сведения от мене и би могъл да го направиш пак. Освен това ме изоставяше вечер след вечер и прекарваше нощите си в мръсния лондонски подземен свят.

— Натали, така трябваше.

Погледът й се впи в неговия.

— И тази необходимост явно те забавляваше много.

Той изстена.

— Скъпа, не можем ли да оставим това зад гърба си и да продължим живота си?

Тя отмести очи.

— Не мисля, Райдър.

— Значи не си склонна да ми простиш каквото и да е, така ли? — попита той.

— Това не е въпрос единствено на прошка.

— А на какво?

Измъченият й поглед срещна неговия.

— Ние сме толкова различни, Райдър. Не съм аз човекът, който ще постави в окови необуздания ти дух.

Той скочи на крака.

— Но това е пълна безсмислица! Защо бих ти направил предложение, ако виждах брака като такова ограничение?

Тя песимистично поклати глава.

— Не съм сигурна. Може би заради чувството си за дълг и чест.

— А не любов и необходимост?

Тя стана и заговори напрегнато:

— Райдър, можеш ли да ме убедиш с ръка на сърцето, че си бил щастлив, откакто дойдохме тук, в Лондон?

— Не напълно. Но и въпросът ти не е съвсем почтен. Откакто сме тук, ние се сблъскваме с проблем след проблем…

— Точно това е мисълта ми. Ти трябва да се върнеш в света към който принадлежиш. Другаде никога няма да си истински щастлив. Трябва да живееш там, където ще се чувстваш свободен, където можеш да прекарваш нощите си в такива похотливи приключения, каквито ти дойдат наум.

— Натали, искам да прекарвам нощите си с теб!

— Защото си омаян от страстта си към мен — възрази тя. — Защото виждаш в мое лице поредното си временно развлечение. Дори да се оженим, аз рано или късно ще ти омръзна, а това ще означава само нещастие и за двама ни.

— Ти наистина не можеш да се опреш на мен и да ми повярваш, нали? — примирено запита той.

Тя сведе глава.

— Не, не мога.

— И това ли е последната ти дума?

— Да.

Той грабна брадичката й, повдигна лицето й и я накара да го погледне. Беше мрачен.

— Признай ми нещо — да не би да мислиш, че си прекалено добра за мен?

— Не, ни най-малко! — страстно отрече тя. — Нашата любовна връзка значи… значеше нещо за мен. Ти отвори очите ми за един свят, който никога не бях виждала преди, и затова винаги ще съм ти благодарна.

Райдър отново се обнадежди, като видя събралите се в очите й сълзи, внезапно разтреперилата се долна устна.

— Ти ме обичаш, нали? — попита той.

Неочакваният, разтърсващ въпрос обърка още повече Натали.

— Мис… мисля, че това е друго…

— О, не е! Извинявай, мила моя, но това е точно онова, за което говорим.

— За тебе е така, защото винаги оставяш чувствата да ръководят живота ти — избухна тя, — а аз просто не мога да живея по този начин. От самото начало си наясно, че аз съм стара мома и педантка и че смятам да остана такава. Истината е, че аз съм също толкова неподходяща за брак колкото и ти.

— Трябва ли утехата ми да бъде, че никога няма да принадлежиш на друг? — горчиво попита той.

Тя се бореше със сълзите си.

— Да.

Той отпусна ръце и заговори огорчено:

— Това не ме утешава, любима. А ти знаеш, че бих могъл да те принудя да се омъжиш за мен. След всичко, което е било помежду ни, мога да те обвиня в неспазване на обещание.

— И би рискувал такъв скандал? — отвратена извика тя. — Помисли за позора на собственото ти семейство…

— Пет пари не давам за клюките и за срама, стига ти да се омъжиш за мен.

— Вече ставаш невъзможен! — заяви тя, явно смутена от арогантността му. — Просто не можеш да приемеш поражението да бъдеш нещо по-малко от покорител на всички жени, нали, Райдър?

— Бъди сериозна, моля те.

— Напълно сериозна съм! За мене е много показателно, че ми направи предложение едва когато видя, че ме загубваш. Чак тогава започна да изповядваш вечната си любов и преданост. Това сигурно е сериозен удар по самолюбието ти — кой първи се отдръпва и така нататък.

Той заговори с растящо чувство на безсилие:

— Натали, това няма нищо общо с моите мотиви. Просто накрая се осъзнах и разбрах, че сме предназначени един за друг. Знам, че ме обичаш и че така или иначе ще бъдеш моя. Ако не се омъжиш за мен ще съжаляваш.

Тя поклати глава невярващо.

— Охо! Значи сега се предполага да се хвърля в краката ти просто защото ти си решил, че все пак ме искаш? Е, по-добре забрави за плановете си да ме дискредитираш. Скандалът би ме засегнал много малко, защото, както вървят нещата, смятам скоро да се върна в Чарлстън с леля Лав и да продължим работата си във фабриката — тя вдигна брадичка и го изгледа разтреперано, но смело. — Както виждаш, нямаш с какво да ме спреш.

Райдър се разкъсваше от обида. Как можеше да му говори така след всичко, което бяха преживели заедно? Нямаше ли никакви чувства? От лед ли беше направена?

Той рязко я привлече към себе си, а сините му очи се впиха в нейните; гневната напрегнатост на изражението му сломи съпротивата й.

— Държанието ти никак не прилича на това от последния път, когато се любихме, когато бях така навътре в теб, а ти беше така жадна за мен, че дереше с пръсти чаршафите.

Думите му наистина я удряха като с камшик.

— Райдър, моля ти се, не прави всичко още по-трудно, отколкото вече е — завърши сломено: — Моля те, не ме разплаквай.

Но той не се трогна, лицето му остана безмилостно, а думите му бяха гневни:

— Ако трябва да стигнеш до сълзи, за да станеш моя жена, тогава приготви се за плач, любима.

И тя се разплака, като едва сдържа силните ридания, докато той се обърна и се отдалечи, а прекрасната му фигура се очерта под яркото слънце.