Фабио Ланзони
Измамникът (31)

31

— Смяташ да заведеш наследника ми със себе си в Америка, така ли?

На другата сутрин Натали закусваше с баща си, когато Райдър нахълта в трапезарията, без слугите да обявят идването му, и рязко зададе объркващия въпрос. Стори й се, че ще умре на място, особено заради присъствието на баща й. Добре поне, че всички слуги бяха извън стаята.

След като Райдър отправи сърдито въпроса си, Натали го погледна изумено. Той приличаше на страшен, непознат и разгневен мъж — облечен бе официално в черно; — този път наистина се уплаши от него. Не знаеше как да отговори.

Райдър гледаше Натали с гняв и болка. Не можеше да повярва, че е постъпила така — че носи детето му в утробата си и въпреки това не е възнамерявала да го уведоми. Никак ли не я интересуваха чувствата му? Толкова малко ли му вярваше? Добре, че леля й се бе намесила и му бе казала истината, преди да стане твърде късно и той да я изгуби.

Напрежението помежду им бе непоносимо, а двамата продължаваха да се гледат подозрително. Тогава Чарлс Дезмънд, както никога почти трезвен, наруши мълчанието. Изправи се нестабилно на крака и погледна ядосано Райдър.

— Лорд Нюбъри, какво значи вашето нахълтване и как смеете да намеквате нещо толкова… толкова скандално за дъщеря ми?

Райдър се обърна към бащата на Натали с ледена учтивост:

— Господин Дезмънд, извинете избухването ми и това, че ви се натрапих по този начин. Но е наложително да говоря веднага с дъщеря ви насаме. Съжалявам, че трябваше да наруша привичния ред — при нормални обстоятелства адвокатите ми щяха най-напред да се свържат с вас с официално писмено предложение. — Замълча и изгледа Натали. — Но измамата на дъщеря ви ме принуди да действам много по-решително. Уверявам ви, че моят представител ще ви се обади рано сутринта.

Чарлс се покашля, очевидно силно смутен.

— Ами добре. Тогава мисля, че трябва да ви оставя двамата да… обсъдите въпроса.

Натали погледна умолително баща си.

— Моля те, не ме оставяй сама с него.

— Натали!

Заповедният тон на Райдър я накара да го погледне и Натали с мъка се овладя, за да не трепне пред страшния му гневен вид.

— Да? — прошепна тя.

— Наистина ли искаш да изложим всички подробности пред баща ти? — попита той застрашително любезно.

Тя тъжно поклати глава. Райдър се обърна към Чарлс:

— Сър, бихте ли ни извинили?

Чарлс кимна и излезе.

Райдър я погледна злобно. Избута един стол настрани и пристъпи към нея. Натали изпадна в паника и побягна. Той я настигна до прозореца и я притегли в обятията си.

Държеше я здраво, но не грубо. И въпреки това тя започна да го налага с юмруци, като се мъчеше да се освободи.

— Не смей! — извика побесняла. — Ако нараниш мен, ако нараниш моето дете…

— Нашето дете! — Райдър хвана лицето й в ръце и повтори с чувство: — Нашето дете, Натали. Е, кой е наранен в случая? Кой е измаменият? Ти се канеше да отнесеш детето ми… заедно с жената, която обичам.

„Жената, която обичам.“ Тези думи жегнаха сърцето на Натали. Вдигна очи към него — от противоречивите чувства лицето й бе станало изключително красиво.

— Райдър, направих това, което смятах, че е правилно… и за двама ни.

— Глупости. Ти ме нарани, Натали.

Болката в очите му нарастваше още повече.

— О, ти дори не трябваше да знаеш — извика тя отчаяно. — Толкова ме е яд на леля Лав!

— Тя не е виновна в случая. Слава богу, прояви почтеност — и здрав разум, — като ми каза.

— Няма да се омъжа за теб, Райдър! — избухна Натали.

Той отпусна ръце, а усмивката му стана жестока.

— Мила моя, нямаш избор. Утре на баща ти ще бъде връчено официално предложение за женитбата ни и то ще бъде прието.

— Разбира се! След сцената, която току-що устрои!

— И за която трябва да виниш само себе си. Нещо повече, ако продължаваш да упорстваш, ще отида при баща си и наложи ли се, ще използвам цялото му влияние. Сигурен съм, че дори и той няма да позволи да откраднеш детето ми — неговия внук.

Тя го погледна — мрачна и упорита, изпълнена с непреклонна решителност. Сега той приличаше на наследник на херцог, а представата как ще изглежда в бъдеще я объркваше и ужасяваше.

— Не, не мога да направя това! Заради мен започваш да ставаш също като баща си!

— Ако още веднъж ме предизвикаш, Натали — прошепна той натъртено, — ще се случи и нещо по-лошо.

Тя се извърна встрани, за да скрие сълзите си.

— Знаеш, че правиш ужасна грешка. Знаеш, че никога няма да си подхождаме…

— Тогава ще страдаме заедно, любима, защото аз никога няма да те оставя.

След тези пламенни думи Райдър застана зад нея, сложи нежно ръце на корема й, притегли я към себе си и притисна устни до страната й. От нея се изтръгна мъчителен вик, тъй като неочакваната му нежност я обърка.

Стисна ръцете му.

— Райдър, моля те, няма ли…

— Никакви спорове повече, скъпа — сряза я той твърдо. — Решението е взето.

Тя осъзна, че той е прав — наистина нямаше къде да бяга вече. Свали в знак на отчаяние пръстите си от ръката му. Той я притисна по-близо до себе си. Отначало й се искаше просто да я остави, преди да се е разпаднала, но очевидно днес той не смяташе да даде отдих на емоциите й.

Ръката му слезе надолу по корема й, където беше тяхното мъничко дете. От силното чувство в гърлото й заседна буца.

— Кога разбра? — попита той.

Тя потрепери.

— Преди около седмица.

— И не ми каза?

— Не исках да те впримчвам.

— А сега ти се чувстваш впримчена?

— Не… не знам.

— Искаш ли детето ми? — попита я той напрегнато.

— О, да — почти проплака Натали.

Той въздъхна облекчено, отметна косите й и я целуна по шията.

— Тогава всичко ще бъде наред. Вярвай ми, скъпа.

Тя изтри сълзите си с ръкав.

— Не си ли ми казвал това и по-рано — точно преди да ме отнесеш и да ме сложиш в леглото за първи път?

Той се усмихна.

— Но ти влезе в леглото с готовност, милейди… и след време с готовност ще ми бъдеш булка.

— Толкова ли си сигурен?

— Да, сигурен съм, че ще успеем заради нас двамата и заради нашето дете — той пощипна ухото й с устни. — Знаеш, че трябва да организираме всичко набързо, няма да имаме много време за обявата в черквата. Но може би ще успеем да съобщим на майка ти в Париж.

— Не — слабо се противопостави Натали.

— Толкова лошо ли те е наранила, скъпа?

— И ти ме нарани! — гласът й затрепери.

— Повече отколкото ти мене ли?

Тя не отговори потръпваща от несподелената мъка, все още свита в нея.

— Толкова ужасно ли ще бъде да се омъжиш за мен? — попита той нежно. Обърна я леко в ръцете си, повдигна лицето й и покри треперещите й устни със своите, като заглуши вика й на болка.

Това беше най-силният миг, едновременно горчив и сладък, който Натали познаваше. Целувката на Райдър бе целувка на пълно притежание, но заедно с това и на невероятна сладост.

След това тя подсмръкна разплакана и се извърна.

— Е, сега вече стана както ти искаше. Накара ме да плача.

— Всъщност никога не съм искал да те карам да плачеш — въздъхна той — само искам да бъдеш моя. — Ръката му отново погали корема й. В очите му блестеше гордост и любов. — А ти казваше, че нямам власт над теб.

Тя затрепери още по-силно.

— Какво има, скъпа?

— Бъдещият маркиз Мансфийлд — призна тя тъжно — е заченат или в карета, или, по-вероятно, в публичен дом!

Той се засмя и притисна главата й под брадичката си.

— Мисля, че беше в публичния дом. Струва ми се, че го разбрах, докато гледах в огледалото как се любим.

— Аз не гледах — подсмръкна тя. — Тогава бях на колене.

— И аз бях — подразни я той ласкаво. — И сега съм на колене, за да моля за ръката ти.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — изхълца тя.

— Кое?

Тя заби пръсти в китката му.

— Наистина съжалявам, че те нараних, Райдър.

Най-накрая тя се обърна в ръцете му и заплака.

 

 

Същия ден Райдър посети баща си. Все още чувстваше болка заради предишната резервираност на Натали, но у него възкръсваха надеждата и радостта. Сега вече щяха да се оженят. Той щеше да направи така, че всичко да е добре. Щом Натали щеше да е до него, всичко щеше да е възможно.

Уилям Ремингтън се изправи, когато синът му влезе в кабинета.

— Райдър, с какво мога да ти помогна?

Райдър отвърна студено и официално:

— Дойдох да те уведомя, че ще се женя за Натали Дезмънд. От уважение към паметта на майка ми. Давам ти само този едничък шанс да дадеш благословията си. Но трябва също така да те предупредя, че само една обидна дума за госпожица Дезмънд ще доведе до това, че никога вече няма да видиш никого от нас двамата.

Уилям изглеждаше напълно стъписан от речта на Райдър.

— Сине, аз… имаш благословията ми, но трябва да ми кажеш дали тази млада жена носи твоето дете?

— Това, по дяволите, изобщо не е твоя работа! — Райдър погледна свирепо баща си и се обърна да си върви.

Уилям го последва.

— Райдър… моля ти се. Лелята на Натали ми каза.

Синът му го изгледа безмълвно.

— Лав ми обясни, че Натали е непреклонна по този въпрос. Смяташе, че може да ти е нужна, как да кажа, известна помощ при уреждането на формалностите. Ако е така, ще бъда щастлив да ти предоставя адвокатите си, а ако е нужно специално разрешително, аз съм в добри отношения с архиепископа.

Райдър гледаше баща си с горчивина и недоверие.

— Каква е тази промяна в отношението ви, ваша светлост?

Уилям Ремингтън дълго мълча, след това бавно заговори:

— Първо, наистина съжалявам, че в началото осъдих госпожица Дезмънд. Опознахме се добре с леля й и сега знам, че тя е млада дама от добро потекло. Всъщност напълно вероятно е Лав и аз да се оженим.

Райдър бе приятно изненадан:

— Наистина ли?

— Детето е другата ми грижа. Не можеш, разбира се, да позволиш твое дете да се роди извънбрачно, нито пък госпожица Дезмънд да си избере друг съпруг.

— Това ли е всичко? — попита Райдър напрегнато и тихо.

Херцогът поклати глава и продължи, очевидно притеснен:

— Освен това чувствам, че не постъпих справедливо с теб, сине, и бих искал да имам още една възможност… в отношенията си с теб и — надявам се — с моя внук.

Райдър гледаше баща си, без да крие учудването си.

— Не мога да дам никакви обещания, ваша светлост, но като имам предвид явната ви искреност, ще приема помощта ви.

— Благодаря ти, Райдър.

— И аз на теб, татко.

За първи път от много години Райдър нарече Уилям Ремингтън „татко“ без злоба, а когато стисна ръката му за сбогом, си помисли, че това беше първото им ръкостискане след смъртта на Карлота.