Фабио Ланзони
Измамникът (20)

20

След две седмици и половина, докато „Вятър“ се плъзгаше по широкото медуейско устие към Лондон и Темза, Натали стоеше до перилото, взираше се в блатата и обработваемите земи, гледаше как патици и гъски се хранят сред люлеещите се треви. Хари стоеше зад нея при щурвала. Райдър се бе изкачил на мачтите да помогне да Саймън да закрепи въжетата. Натали отдавна се бе отказала да се противи на самоубийствените му занимания.

Не че тя бе олицетворение на предпазливостта. Оставаше все така отвратена и предателски въодушевена от собственото си поведение, след като позволи на Райдър да спи с нея. В ръцете му тя откри една дръзка и безразсъдна страна от характера си, на чиято поява не се радваше, но все пак понякога й бе трудно да отрече съществуването й. Заради всичко това изпита радост, когато накрая доближиха Лондон, и облекчение от мъчителното напрежение на живота така близо до Райдър. Може би сега щеше да успее да дойде напълно на себе си, колкото и съмнителна да изглеждаше понякога тази вероятност.

На два пъти по време на пътуването отново бе отстъпила пред поразяващия, мощен порив на страстта му към нея. Първият случай беше дори по-мъчително преиграване на нощта, когато хлебарката я бе обезпокоила, но този път причина беше силен порив на вятъра, който бе наклонил кораба и бе накарал Натали да се изтърси от койката и да попадне право върху Райдър. Като чу вика му на болка, тя веднага се бе обезпокоила за него. „Нараних ли те?“ — бе попитала. „Аз ще ти покажа какво ме боли“ — бе отвърнал той и смело бе спуснал пръсти надолу. Тя се бе съпротивлявала само за миг. Следващото, което помнеше, беше как поставя устни върху неговите, здраво обхваща с ръце врата му, а нощницата й се вдига…

Втория път той се бе втурнал доста неочаквано върху й, докато тя се обличаше. Беше само по гащички и комбинезон и тъкмо търсеше чорапи в куфара си. Този път той само я бе погледнал. Но, господи, какъв поглед! Огънят, желанието и дори милата несигурност в очите му! А това й бе достатъчно да се разнежи — за свой голям срам! Напълно объркана, бе пуснала обратно чорапите си. Той ги вдигна, подаде й ги, ръцете им се допряха, а после… И двата пъти след това Натали се затваряше в себе си, отказваше да разговаря или да бъде утешавана. Тогава Райдър се мръщеше и я гледаше сърдито.

И все пак беше най-добре, че скоро ще заживеят поотделно, макар и тази възможност да потискаше Натали — беше се привързала към този хаймана много повече, отколкото й се искаше да признае. Наистина, откакто бяха навлезли от Ламанша в Медуей, проблемите, с които трябваше да се пребори, бяха започнали много да й тежат — да открие леля Лав и да се сблъска с баща си, който навярно щеше да е в много по-лошо състояние, отколкото при заминаването на Натали.

Обърна се и видя как Райдър се спуска по главната мачта, скача на палубата и тръгва към нея. Изглеждаше много красив в тази мека утрин с вятъра, който рошеше косата около патрицианското му лице, със свободната бяла риза, вееща се около мускулестото му, почерняло от слънцето тяло, макар тя с удоволствие да забеляза, че и той изглежда разсеян. Искаше й се и той да страда колкото нея, но се съмняваше, че може да се надява чак на това!

Като я доближи, той потърка челюстта си, която бе обрасла с дълги черни бакенбарди.

— Мисля, че най-добре ще е да сляза долу, да се обръсна, да привържа косата си и да се облека прилично — така Натали няма да бъде ужасена от вида ми.

Тя се насили да се усмихне:

— Значи наистина се вълнуваш от срещата с баба си, така ли?

— Да. Както вече ти споменах, най-вероятно ще отседна при нея — после се намръщи въпросително: — А ти сигурно ще се настаниш у баща си, нали?

Тя кимна:

— Къщата му е на Девъншир терас, близо до Риджънтс парк.

Той въздъхна тежко и с тъжно изражение се протегна да погали бузата й:

— Ще ми липсваш.

Макар от думите му да струеше чар и нежност, Натали се пребори със силното си влечение:

— Защо, лорд Нюбъри? Според мен вече си готов да се захванеш със следващото си завоевание.

Думите й никак не го зарадваха, ако се съдеше по мръщенето му:

— Всъщност изобщо не изпитвам такава готовност. А какво ще кажеш за себе си, госпожице Дезмънд? Ти толкова ли гориш от нетърпение да се отървеш от мен? Бих могъл да се закълна, че през последните седмици ти си открила у мен и едно-две положителни качества.

Тя силно се изчерви:

— Само защото по време на пътуването съм се поддала на една-две моментни грешки…

— Или три-четири — напомни й той.

— … не значи, че съм готова да ти се предложа като любовница! — завърши тя с огорчен шепот.

Той се подсмя:

— Но, Натали, да не си решила сега отново да ми хвърлиш ръкавицата? — тя се надигна възмутено, но той хвана ръката й. — Успокой се, скъпа. Нямам намерение да те поставя в ролята на жена със съмнително поведение, преди да пуснем котва. Просто… — Той се спря, за да я изгледа с желание и въздъхна. — Ти беше толкова прекрасна съжителка в каютата… особено когато падаш от койката си.

Като се пребори с приятния ефект от думите му, тя рязко отвърна:

— И затова най-хубавото нещо е, че вече не сме съжители в една и съща каюта, сър!

Той се облегна на мостчето:

— И защо така?

— Как смееш дори да ме питаш! Знаеш, че ти самият изобщо не се интересуваш от брака, а същото важи и за мен. Съзнаваш, че сме толкова различни…

— В някои неща твърде много си приличаме — подхвърли той дяволито.

Тя се извърна умислено и скръсти ръце на гърдите си. Райдър със стон се пресегна и докосна крайчето на носа й:

— Но ние ще продължим да се виждаме, любима. В известен смисъл разследванията ни току-що започнаха.

Тя го погледна колебливо:

— Райдър… не държа да изпълниш своята част от споразумението, ако ти самият предпочиташ да се отдръпнеш.

Той се намръщи:

— Мисля, че подкарваш нещата от края, любима.

— Така ли?

— Да. С други думи: не предпочитам да се отдръпна — и затова ще изпълня своята част от споразумението, докъдето и да ни доведе това.

Тя извърна глава, като тайно в себе си се радваше и изпитваше облекчение за това, че той не смята просто да я изостави, след като бе получил своето от нея, макар да беше достатъчно умна да осъзнае, че неговата „преданост“ не се дължи толкова на истинско благородство, колкото на факта, че все още не е задоволил страстта си към нея.

Господи, а тя самата мислеше ли за нещо друго? Реши да прехвърли разговора към по-неутрална територия.

— Мислиш ли, че ще имаме някакъв успех в търсенето на леля Лав тук? — попита го.

— Ще направим каквото можем. Ти самата каза, че тя вече няма жилище в Лондон.

Натали кимна:

— Продаде всичко, преди да тръгнем за Америка. И макар отношенията й с баща ми да са доста хладни, предполагам, че не е изключено да се върна вкъщи и да я открия там да се занимава с плетене или с друга подобна глупост. Ако е така, със сигурност ще й извия врата.

— Едва ли ще стане така, като знам колко щастлива ще си да я намериш. Ти наистина много се тревожиш за безопасността й, нали?

— Това е едно чоплещо безпокойство, което винаги остава в ъгълчето на съзнанието ми. Разбира се, леля ми е доста неуравновесена и невинаги е склонна да търси съвета ми, преди да се впусне в някое от разнообразните си начинания, но все пак тази й постъпка надхвърля границите на обичайното.

Райдър кимна:

— Опитай се да запазиш самообладание, любима.

Той тръгна към стълбата за каютите, а Натали отново обърна към гледката навън. Вече бяха навлезли в Темза и във въздуха се усещаше мирисът на пушек от лондонските фабрики и комини. Реката бързо се изпълни с всякакви плавателни съдове — от огромни тримачтови търговски кораби до малки шхуни, едномачтови платноходи, шлепове и дори някои от новите парни съдове, които бяха забелязали и в Ламанша. На север се издигаше внушителната фасада на лондонския Тауър с гарваните, въртящи се около кулите му, след него на юг бяха разпилени грозните евтини жилища на остров Джейкъб. Пред тях, близо до Лондонския мост, се простираха мрачните очертания на митницата, а отвъд нея се издигаше Паметникът на големия пожар. В далечината личеше кубето и бароковите кули на катедралата „Сейнт Пол“.

Хари обръщаше кораба надясно и навлизаше в един от многобройните докове, където тъмната воняща вода се плискаше в кораби, шлепове и кейове. Натали пое дълбоко дъх. Бяха си у дома и тя изпитваше обезсърчавалия страх, че нещата между нея и Райдър никога няма да са същите.

Да, навярно беше по-добре, че дните, прекарани заедно с Райдър в една каюта, бяха свършили. И все пак сърцето я болеше в предчувствие на неминуемата мъка, че ще го загуби.

Когато привързаха „Вятър“, Райдър извърши малка церемония за връщането на кораба на Хари, придружена с отваряне на бутилка скъп коняк. След като всички слязоха, Райдър, Натали и Саймън се разделиха с Хамптън, който тръгваше за семейния си дом в Мейфеър. Райдър спря един кабриолет, двамата с Натали влязоха вътре, а кочияшът успя да побере себе си, Саймън и целия багаж върху покрива на таратайката. Отдалечиха се от претъпканите, мръсни докове, минаха през сивите, открити ийстендски предградия и накрая излязоха на Лъдгейт хил. Натали се любуваше през прозореца на величието на катедралата „Сейнт Пол“. Шедьовърът на сър Кристофър Рен се издигаше висок и внушителен, самотен скъпоценен камък до неприветливите очертания на съседния нюгейтски затвор на север и паянтовите сгради на докторския квартал с лабиринта му от дворове на юг.

После минаха през центъра на града, покрай високите григориански и паладиански сгради по Странд. Улиците бяха изпълнени с превозни средства. Трополяха товарни каруци, с натрупан върху им памук, желязо и разни продукти. Блестящи луксозни карети се промъкваха покрай фургони; каруци, теглени от мулета, се състезаваха с едноместни кабриолети, дори с някои от новите двуколки с понита. Тротоарите бяха пренаселени от народ — от бизнесмени, които делово подтичваха, от търговци, които шумно се провикваха и размахваха стоката си, и дрипави улични гаменчета, търсещи подходящи джобове за обиране.

Като мярна Боу стрийт, която завиваше към театралния и търговски район, Натали си припомни по-щастливите дни, когато посещаваше с родителите си Роял опера и пазаруваше в Ковънт гардън с майка си. В какво ли състояние щеше да намери баща си сега?

— Градът много ли се е променил от последния път, когато си била тук? — попита Райдър.

Тя се обърна и го огледа. Гладко обръснат, с прибрана коса, той сега приличаше на съвършения джентълмен с фрака, колосаната риза и цилиндъра си.

— Градът изглежда по-пренаселен… и по-мръсен.

— О, да, благодарение на хилядите, които все още се стичат в градовете ни, за да работят в новите фабрики, като при това явно положението им не се подобрява, което личи от бунта при Спа Фийлдс и клането край Питърлу.

Натали бе принудена да вдигне насмешливо вежди към него:

— Ти лорд Нюбъри, наистина ли се интересуваш от нещастието на останалите хора? А аз си мислех, че цялата ти страст в живота е насочена към забавления и разврат.

Той я погледна сдържано, докато минаваха покрай черквата „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“ с представителните й коринтски колони и зашеметяващо високия шпил с накацали по него гълъби. На юг Натали виждаше познатите очертания на Уайтхол, уестминстърския дворец и уестминстърското абатство. А когато преминаха покрай раззеленения Сейнт Джеймс парк, забеляза патиците, плаващи в басейна.

Заобиколиха Бъкингамския дворец, завиха наляво и тръгнаха покрай Хайд парк, минаха около величествените григориански сгради, проектирани от Кент, Адам и Наш. Оттам продължиха през Мейфеър към Девъншир терас.

Натали се почувства притеснена, когато кочияшът спря кабриолета пред кафява тухлена триетажна григорианска къща, заградена от кестенови дървета, украсена с бръшлян, папрат и цъфтящи рози.

Докато Натали стискаше зъби и стискаше ръба на седалката, Райдър се протегна и потупа ръката и:

— Не може да е толкова лошо, любима.

— Не си се срещал с баща ми — засмя се тя.

Разговорът им прекъсна, когато кочияшът отвори вратата Райдър изскочи навън, нареди на човека да свали куфара на Натали и й подаде ръка. Обади се на Саймън, че ще се върне веднага, и поведе Натали по пътеката.

Изкачиха се по стъпалата към покрития вход, обграден от прекрасно изваяни елинистични урни. Райдър попука и на вратата се показа здрав сивокос мъж с рунтави вежди, облечен в камериерска ливрея.

Човекът се взря в новодошлите с недоумение, после извика:

— Госпожице Натали! Благословени да са небесата, дете, наистина сте вие!

— Фицхю! — Натали сърдечно прегърна стария прислужник. — Колко ми е приятно да те видя пак.

Камериерът засия, после стесни поглед към Райдър.

— А с кого сте дошли, госпожице?

— Гостът ми е Райдър Ремингтън, нюбърийският маркиз — спокойно обясни Натали. — Лорд Нюбъри и аз се запознахме в Чарлстън, после пресякохме заедно Атлантика с пътнически кораб. Когато стигнахме доковете преди час, той предложи да ме придружи до къщи.

— Аха — макар да се намръщи, камериерът поздрави Райдър с поклон.

— Фицхю, вкъщи ли е баща ми? — тревожно продължи Натали.

— Господи, колко съм разсеян — измърмори Фицхю. — Влезте, моля, и ми позволете да взема багажа ви.

Влязоха в ротондата, следвани от кочияша, размъкнат и сърдит човек, който мърмореше и ругаеше, докато мъкнеше куфара на Натали. Райдър го помоли да го изчака в кабриолета, а Фицхю извика един слуга да отнесе куфара на Натали горе.

Докато Фицхю окачваше ръкавиците и шапките им, Натали огледа познатата обстановка. Гръцки канапета, оградени с папрат, бяха разположени под извисяващ се купол, украсен с позлатени гипсови отливки и резби. Към трите горни етажа водеше извита дъбова стълба. Фино изработени гипсови отливки, класически статуи и величествени маслени платна украсяваха стените.

Натали погледна тревожно камериера и повтори:

— Баща ми, Фицхю?

— Тук е, госпожице, наистина — тъжно и каза Фицхю — за съжаление, господин Дезмънд вече от няколко дена се е затворил в кабинета си, дори не е ходил до борсата, всъщност много се тревожа за него.

Тя кимна унило:

— Отново ли е пиенето?

— Кога ли е било нещо друго? — с неловко движение отвърна той. — Единственото, което господин Дезмънд иска да прави, е да стои край огнището и да бълнува за майка ви.

— А нещо за леля ми, госпожа Лав Дезмънд? Виждал ли си я?

Рунтавите вежди на Фицхю се вдигнаха:

— Госпожа Дезмънд не е ли още с вас?

— Не. Напусна дома ни в Чарлстън преди около шест седмици и аз се надявах, че може вече да се е върнала в Лондон.

Фицхю тъжно поклати глава:

— Съжалявам, госпожице. Не сме получавали дори и писмо от снахата на господин Дезмънд.

Натали въздъхна:

— Благодаря, Фицхю. А сега бих искал да представя приятеля си на татко — кимна на Райдър и тръгна към кабинета.

Фицхю извика зад гърба й:

— О, госпожице, може да искате…

Натали се обърна:

— Да?

Камериерът поклати глава:

— Няма значение, госпожице.

Натали и Райдър продължиха по коридора, като и двамата се мръщеха объркано. Райдър погледна през рамо към притеснения камериер и промърмори:

— Нещата, изглежда, не са се подредили много добре за леля ти, нали, любима?

— Така е, за съжаление. Мисля, че беше глупаво да се надявам да я намеря тук да ме чака — въпреки напрегнатите й отношения с баща ми. Но бих искала ти да се срещнеш с него. Възможно е пък той да е чувал нещо за нея.

Голямата мрачна стая, в която влязоха, се осветяваше само от огъня, който лумтеше в камината. До стените имаше препълнени със скъпи кожени томове етажерки. Над етажерките бяха окачени пейзажи от Констабъл, както и портрети на предците на семейство Дезмънд, рисувани от Гейнсбъро и Ван Дайк.

Натали се намръщи. Баща й го нямаше никъде. Бюрото му бе отрупано с книжа, но столът зад него беше празен. Махагоновото канапе с копринена дамаска срещу камината също изглеждаше пусто, макар че празната гарафа от коняк на масичката беше доста показателна. Натали смяташе да предложи да го потърсят другаде, когато шум от хъркане привлече вниманието й. С пламнало лице тя преведе Райдър през стаята и заобиколи канапето.

Баща й лежеше припаднал, с лице надолу, върху персийското килимче пред камината.