Фабио Ланзони
Измамникът (25)

25

След три часа Райдър вече се чувстваше доста отегчен и малко пиян. Той, Хари и Мокинс седяха в ъгъла на мръсна кръчма недалеч от фабриката в Степни. Макар че се бе опитал да остане трезвен и да задържи вниманието си върху важните въпроси, беше забравил броя на гроговете, изпити от останалите двама, докато той и Хари „разпитваха“ жертвата си. Сега Хари се беше проснал на мръсната, претрупана маса и хъркаше, докато на Мокинс — нисък човек с огромен гръден кош и лице с остри черти и дълги бакенбарди — му нямаше нищо.

След като залови работника, Райдър установи, че Мокинс е без съмнение най-приказливият човек, когото бе срещал през живота си — но говореше за всичко, освен за контрабандата. Райдър бе научил, че Мокинс има три деца и съпруга, както и овдовяла майка, която издържаше. Бе чул всички мнения на Мокинс за теми, простиращи се от разврата на краля до тежкото положение на работническата класа.

— Да вземем всички тези нови машини — продължаваше да обяснява на Райдър Мокинс. — Парни двигатели, печатарски преси, механични плугове и така нататък. Питам ви, шефе, помогнали ли са те изобщо на работещия човек? Те просто го изгониха от земята, за да лее пот и да се мъчи във фабриките, превърнаха го в безпомощна жертва.

— Така е, разбира се — отвърна Райдър, — и аз изцяло съчувствам на трудещите се. Сега, ако обичаш…

Без да му обръща внимание, Мокинс продължи:

— Работникът е принуден да прекарва дните си в мизерни сгради с паразити, големи като кучета. Миналата седмица, шефе, едва не заклах собствения си син в мрака, защото го помислих за плъх.

— Ужасно. Но на мен ми е нужно да разбера кой те нае да товариш фургона тази вечер…

Мокинс махна с чашата си:

— Нали ви казах, шефе. Някакъв Джордж…

— Кой Джордж? — запита Райдър, чието търпение се изчерпваше. — Само в Лондон трябва да има един милион Джорджовци!

— Така е — съгласи се любезно Мокинс и отпи от рома си. После се намръщи и поглади брадичка. — Знаете ли, леля ми Луси беше женена за един Джордж. Джордж Милс. А може би Уилс?

Райдър удари с юмрук по масата:

— За бога…

— Пребиваше до смърт леля ми този чичо Джордж, после пропи парите на бакалина. Вкараха го за дългове и умря от затворническа треска в Нюгейт…

— Моля те, приятелю, не можеш ли да ми кажеш нещо повече? — настоя Райдър. — За това ще получиш златен суверен.

Мокинс се ухили и разкри редките си, проядени зъби.

— О, ти си бил щедър човек, шефе. Защо не го каза в началото?

— Просто говори.

— Чух от Джордж само, че трябва да се срещнем с някакъв тип Лосън на доковете.

— Защо не ми го каза още в началото? — ядосан избухна Райдър.

Мокинс вдигна рамене:

— Защото не ме попита, шефе.

 

 

През следващите няколко нощи Райдър и Хари се редуваха да наблюдават фабриката и да обхождат пристанищните кръчми. Поддържаха връзка с Мокинс, подкупиха го да им дава сведения за обстановката около фабриката в Степни.

Когато можеха, Райдър и Хари общуваха с подозрителни моряци и проститутки, опитваха се да научат нещо за мъжа на име Лосън. Направиха каквото можеха да изглеждат като тях, но постигнаха твърде малко, защото моряците, курвите и съдържателите на кръчми, срещнеха ли ги, замръзваха в отговор на въпросите им.

Райдър постигна малко повече, когато една хладна вечер се хвана да играе хазарт с двама моряци в кръчма на брега на Темза. Докато хвърляше заровете, Райдър все гледаше една проститутка — русо същество със силно изчервени устни и много руж по бузите, — която също му пращаше многозначителни усмивки от другия край на помещението. Той се захили на закръглената жена, а тя пристигна при него и се разположи на коленете му, което бе последвано от подвиквания и одобрителен смях от страна на партньорите на Райдър в играта.

— Е, здрасти, ангелче — прошепна уличницата, като примигваше често и само дето не мъркаше, докато гледаше Райдър: — Ти наистина си едър и красив мъж.

Единият моряк покри с длан устата си и предупреди Райдър:

— Внимавай, приятелю, че ако Поли те започне, ще останеш само кожа и кости.

— Аха, тази е много разпалена — захили се и вторият моряк.

Без да спира да оглежда Райдър, Поли надигна глас:

— О, не е нужно да се тревожим, че този топ тука скоро ще загуби топките си.

Сред новите възторжени крясъци на останалите Райдър върна усмивката на жената, макар да скърцаше със зъби. Не му беше приятно сипаничавата уличница да седи на коленете му, да вдъхва прекалено многото й парфюм, който не стигаше, за да прикрие по-неприятния й телесен мирис. Знаеше обаче, че трябва да се покаже поне малко кавалер, ако иска да спечели доверието на тия хора.

Докато събираше заровете си, подхвърли небрежно:

— Между другото, търся един стар приятел на име Лосън. Някой от вас да е чувал за него?

Двамата моряци се спогледаха безизразно и вдигнаха рамене, но Поли зарови веднага пръсти в косата на Райдър:

— О, аз познавам Лосън, скъпото ми.

— Сериозно? — попита Райдър. — Как мога да го намеря?

Тя се ухили, огледа го отново и облиза начервените си устни:

— Излез навън с Поли, ангелче, и може би ще ти кажа.

Докато моряците се подсмиваха, Райдър каза на Поли:

— Ти върви, любима, а аз ще дойда при теб скоро.

Тя се захили, стана и излезе от кръчмата. Райдър повдигна вежди към останалите двама:

— Мислите ли, че тя знае нещо?

Единият отвърна захилен:

— Знае, че иска да прави любов с теб, приятелю!

Райдър се раздразни:

— Да, но дали знае нещо за Лосън?

— Има само един начин да се открие, приятелю — подразни го другият и двамата се засмяха неприлично.

Райдър не беше видял, че Натали е седнала в другия край на кръчмата и го наблюдава. Беше облечена с обикновена черна рокля и широка черна шапка, а лицето й беше покрито от воал. Гледаше го с какво се занимава от известно време и се разкъсваше от яд и ревност.

През последните дни беше се ядосвала все повече от продължаващите отсъствия на Райдър. Знаеше, че грижите й бяха свързани най-вече с леля й, но трябваше да признае, че се безпокоеше за възможните връзки на Райдър с леки момичета в мръсния Лондон.

Тази вечер бе решила да поеме нещата в собствени ръце — и в резултат само се потвърдиха най-лошите й опасения. Защото ето го там развратника — точно както беше подозирала — хилеше се, а една уличница подскачаше на коленете му и рошеше косата му — нещо, което и тя самата веднъж бе направила в Чарлстън. Всичко това караше Натали да изгаря от желание да се втурне натам и да издере очите на проститутката.

Скандалният спектакъл общо взето накара Натали почти да обезумее от ревност. Сега тъжно се досещаше колко напрегнат трябва да се е чувствал Райдър в Чарлстън, когато бе принуден да гледа как тя самата дразни мъжете в кръчмата.

До Натали седеше кочияшът на баща й, Тимоти, когото тя бе убедила — против волята му — да я придружи. С Тимоти бяха добри приятели още от детинството на Натали и тя му имаше доверие. Прислужникът, освен това харесваше и уважаваше леля Лав, а когато Натали му беше разказала историята за изчезването на Лав и за необходимостта да извърши разследване, той се бе съгласил, макар и неохотно, да я придружи тази вечер заради вдовицата. И все пак беше съвсем очевидно колко силно не одобрява избора на обстановката, докато седеше до нея с огромен шал, загърнат около характерното му лице. Дори не си бе направил труда да свали пелерината, шапката и ръкавиците си, а камшикът му бе стиснат предизвикателно в едната ръка.

— Казвам ви, госпожице, това място никак не подхожда на дама — пошепна той напрегнато поне за дванайсети път. — А и не мога да разбера защо е нужно да следим лорд Нюбъри. Човекът очевидно е изпечен развратник, който играе хазарт и флиртува с проститутки.

Натали скръцна със зъби, докато гледаше как Райдър събира заровете с проститутката, все така гордо настанена на коленете му.

— Това го разбирам и аз. Но знам също, че лорд Нюбъри е по следите на същите контрабандисти, които може би са наясно къде е леля ми.

Тимоти простря ръце:

— Нищо не разбирам от всичко това, уверявам ви. А моето място определено е в лудницата, защото се оставих да ме доведете в това свърталище на престъпници.

Той още говореше, когато един пияница залитна покрай масата им и се захили на Натали:

— Какво ще кажеш за един танц, момиченце?

Тимоти се изправи. С масивно телосложение и висок поне метър и деветдесет, кочияшът излъчваше необуздана сила и решителност.

— А какво ще кажеш за една студена баня в Темза, приятел? — отсече той.

Уплашен пияницата незабавно продължи пътя си. Тимоти кимна мрачно и отново зае мястото си.

По време на произшествието Натали погледна през опушената кръчма само за да види как проститутката се смъква от коленете на Райдър и излиза. Облекчението й обаче не трая дълго, тъй като само след миг и Райдър взе пелерината, шапката и ръкавиците си и последва уличницата навън.

— Извини ме за миг, Тимоти — остро каза Натали и скочи на крака.

Но той също не се даваше така лесно — скочи и грабна ръката й:

— О, няма да стане, госпожице. Поне не без мене.

— Добре.

В мъгливата улица пред кръчмата Райдър оглеждаше опустялото място за проститутката, която сякаш се бе изпарила. Забеляза един неясен силует в далечината и се запъти към него, когато проехтя изстрел и куршумът свирна покрай самото му ухо!

Райдър няма време дори да изругае. За втори път само за една седмица му се наложи да се хвърли върху противната, кална улица, като успя само да зърне бегло човека, който го беше нападнал. Отдалече личеше, че човекът носи черна пелерина и позната черна шапка с малка периферия.

— Спри, мръснико гаден! — изрева той.

Райдър се завтече след нападателя си. Спринтираше по различни улички, заобикаляше купища смет, стъпваше покрай пияниците, надбягваше нощните животни. Неуморно преследваше жертвата си през лабиринта от завои и прекъсвания в смрадливите, запуснати бордеи на Степни.

Тогава, като зави покрай един ъгъл с пълна скорост, бе прикован на място от мощен удар в корема от палка или бастун…

Превит от ужасна болка, с изкаран от дробовете въздух Райдър се строполи на улицата. Като успя с мъка да си поеме дъх, някак вдигна глава, мярна познатата пелерина и шапка и зърна нападателя си, който отново побягна. После чу стъпки зад гърба си и се зачуди дали разбойникът не е успял да го заобиколи, за да го довърши изотзад.

— Е, надявам се, че се гордееш от себе си — обърна се към него познат глас, изпълнен с отвращение.

— Натали! — Райдър със стон успя да се преобърне и да седне. Отново изпита силна болка. Усещаше ребрата си като че ли по тях са преминали колелата на каруца. Огледа объркан Натали, която се бе надвесила над него облечена цяла в черно и с воал. До нея стоеше намръщен кочияш. — Какво правиш тук, по дяволите? — със слаб глас попита той.

— Ами какво правиш по улиците? — отвърна му тя с въпрос. — Прекалено много ли пи, или по този начин забавляваш приятелките си?

— По дяволите, да не би да изглеждам, като че ли забавлявам някого? — раздразнено попита той.

— Тимоти, помогни на лорд Нюбъри да се изправи — делово нареди Натали. — Очевидно нещастникът може единствено да се предоставя на милостта на проститутки и бандити.

Тимоти се наведе, подхвана под мишниците Райдър и той с охкане застана на крака.

— Позволете ни да ви отведем вкъщи, лорде.

— На всяка цена — успя да смотолеви Райдър.

Успя някак да извърви пътя до каретата на Натали. Когато се обърна да я погледне, позна по свитите й юмруци и стиснатите устни, че е вбесена.

Добре, но той беше още по-ядосан, че тя се е изложила на такава опасност!

Тимоти придружи и двамата до лъскавата черна карета и се качи на капрата. След миг колелата затропаха по настилката. Напрежението между Райдър и Натали, докато стояха един срещу друг и се гледаха мрачно, беше така наситено, че би могло да се разреже с нож.

— Добре, Натали, по-добре да си кажем всичко още сега — разпалено започна той. — А после ще те натупам за безразсъдното ти държание тази вечер.

— Аз ли съм се държала безразсъдно? — извика тя и отметна воала си. — Как смееш дори да кажеш такова нещо след собственото си отвратително поведение?

Той се намръщи и хвърли една от окаляните си ръкавици.

— Какво отвратително поведение?

— Пи, игра хазарт и флиртуваше с проститутки, докато животът на леля Лав виси на косъм!

— О да — рязко каза той и сподави новия си стон от болка. — Също така се забавлявах, докато отбягвах куршумите и се оставях да трошат ребрата ми, нали?

— Не ми говори глупости! Не видях никакви куршуми и никакви нападатели. Навярно просто ти е призляло от пиянство в оная мръсна уличка…

— Няма такива работи!

— Освен това те видях как последва оная мръсница навън…

— Тя щеше да ми даде сведения…

— Сведения за какво? — попита Натали.

— За контрабандата.

— Лъжеш.

— Добре. При това положение не се чувствам задължен да ти разкажа онова, което съм разбрал.

Натали веднага се почувства заинтересувана от думите му.

— Какво ти каза онова жалко създание?

— Нищо — отвратено отвърна той. — Изчезна, преди да успея да я разпитам. После ти очевидно си пристигнала прекалено късно, за да видиш как куршумът изсвирва покрай ухото ми или как гоня човека с наметалото, който стреля по мен.

— Не видях никакъв човек с наметало!

— Слава богу! — с чувство промълви той. — Без малко да убият единия от нас.

Натали замълча и отново я обзе съмнение:

— Наистина ли някой се опита да те застреля?

— Да, а после се опита да строши ребрата ми.

Натали се чувстваше все по-несигурна:

— И зле ли те нараниха?

Райдър вдигна вежди:

— Но за какво, по дяволите, ти говоря през цялото време? След като стреляха по мен, аз подгоних разбойника по уличките и тогава, тъкмо заобикалях един ъгъл, когато той ме повали с тояга.

Тя го изгледа с недоверие:

— Разкопчей си ризата.

Той изведнъж вбесяващо се ухили:

— Защо, милейди…

— Не ставай нахален! — пресече го тя. — Този оглед ще бъде чисто медицински.

— Ох, да — „чисто“ — той стана сериозен, смъкна пелерината си и разкопча няколко копчета на ризата си.

— О, боже! — изстена Натали, като се смръщи при вида на моравата линия пресичаща красивите гърди на Райдър. — Тебе са те пребили!

— Да! — с гримаса призна той. — И бих се чувствал по-добре с малко утеха от твоя страна вместо с тези несправедливи обвинения.

Тя се усмихна накриво:

— Ако дойда там, за да те успокоя, обещаваш ли да не ме биеш?

— Натали, тъкмо сега, да те насилвам и да ти дам онова, което заслужаваш, би ме докарало направо до агония. Но ако се опиташ да повториш днешното изпълнение, не мога да ти обещая нищо.

Тя се настани на седалката до него.

— Значи не флиртуваше с оная проститутка.

Дразнещата усмивка отново огря лицето му:

— Ти, оказва се, си доста ревнива немирница!

— Отговори ми на въпроса или ще те удуша.

Той подсвирна:

— Въпроса?

Тя продължи през зъби:

— Ухажваше ли блудницата?

— Не се занасяй, Натали. Тя вонеше.

— Но защо я последва навън?

— Казах ти вече. Предложи ми сведения за контрабандата.

— Мислиш ли, че е замесена с шайката?

Макар Райдър да имаше подозренията си, той нямаше намерение сега да ги сподели с Натали:

— Нямам представа.

Тя го изгледа с присвити очи:

— Трябва да ми кажеш всичко, което си научил.

— Не — беше неотстъпчивият му отговор. — Това само ще ти докара нови неприятности. Търпението й се изчерпа:

— Значи ти имаш право да се държиш безразсъдно, а аз…

Той я прегърна и отново изстена от болка. Усмихна се насила:

— Точно така е, любима.

— Наистина не мисля, че са ти нужни такива безразсъдно смели начинания — горчиво го укори тя. — Не съм убедена дори че те интересува дали ще намерим леля Лав или не. Просто не можеш да не търсиш опасностите, да не флиртуваш с уличници и да не влизаш в сражения с негодници.

Той хвана брадичката й и повдигна бунтовното и лице към своето:

— Натали, тази нощ досега не ми е донесла и грам удоволствие. Това обаче ще се промени. Ще бъдеш ли любезна да млъкнеш и да ми дадеш утехата, която обеща?

Като се бореше с усмивката си, тя се наведе и докосна с устни раната му, но това само го накара да я привлече още по-близо и да я целуне както трябва. Тя изстена от удоволствие, когато той смело нахлу в устата й с език. Изведнъж й се стори, че е изминала цяла вечност, откакто двамата са били така близки. Чу го пак да стене от болка, докато галеше гърдата й. Опита се да спре ръката му, но той само привлече пръстите й по-близо до сърцето си. Заговори дрезгаво:

— Кажи, Натали, когато помисли, че искам друга жена при себе си тая вечер, това възбуди ли те, накара ли те да изпиташ ревност?

— За мен…

— Кажи ми истината, Натали.

— Да — без свян призна тя.

— Да ти кажа ли една тайна?

— Каква?

Той се подсмя, докато гледаше лицето й, върху което се бе появил израз на очакване:

— Не съм сигурен, че трябва да ти казвам. Това ще ти даде голяма власт.

Сега пък тя се усмихна:

— Нямам нищо против. Кажи ми.

Той я учуди и възбуди още повече, когато привлече пръстите й още по-надолу, към голямата си ерекция.

— Само ти можеш да направиш това с мен?

Натали изстена. Знаеше, че се държи безразсъдно, но сега не можеше да се откъсне. Донякъде се боеше, че той я лъже. И все пак, докато чувстваше твърдото доказателство за страстта му в пръстите си, се вълнуваше единствено от мисълта колко дълго не са се любили, колко силно го желаеше тя — копнеж, който само се засилваше при допира на страстните му целувки. Тя несъзнателно го погали, усети го как става още по-твърд от допира й и си представи колко възхитителна ще бъде тази издаденост вътре в нея. Устата й бе изсъхнала и я навлажняваше само горещият допир на езика му.

Райдър все повече се възбуждаше — пресегна се и затвори щорите на купето.

— Колко време ни остава, докато стигнем у нас? Поне половин час, нали?

— Райдър, нали не мислиш…

Той въздъхна насечено и погали долната част на корема й:

— Много време мина вече, скъпа.

Натали бързо губеше остатъците от самообладанието си и отчаяно се мъчеше да го убеди с нещо смислено:

— Райдър, моля те. Не съм бременна — все още.

Той се изсмя ниско и чувствено.

— Никога не би трябвало да казваш това на мъж, скъпа. Предизвикателството е страхотно.

— Райдър…

Въпреки протеста й, той премести изгарящите си устни по шията й, разкопча корсажа й и продължи да й говори нежно. Самата Натали се почувства отнесена от силните чувства, врящи в нея. Загуби контрол и зажадува за него. В началото безспорно беше ревността й, но атмосферата на опасност и възбуда тази вечер само бе усилила желанията й.

Ах, колко лесно се бе поддала на чара, който този негодяй излъчваше! И чак такъв ли грях би било да се поддаде за последен път на греха на тези сладки пръсти — особено след като тя най-вероятно го обичаше?

О, наистина беше така! Тя се приведе и започна да целува белезите му.

— О, любима, това е божествено — промърмори той чувствено.

Тя плъзна език по набъбналите зърна на гърдите му, като по този начин още повече го измъчваше. Той прокара ръка през косата й и върна устните й към своите. Срещата и сливането на устните им събуди нова страст и у двамата. Тя се притисна към него, а сърцето й заби така силно, че разсъдъкът й отстъпи.

— Чувствам се, като че ли сме се обичали векове, скъпа — прошепна той в ухото й. — Изгарям за теб.

— Знам — измърмори тя в ухото му. — Аз се чувствам по същия начин.

Гласът му загрубя от възбуда, когато той плъзна ръка под роклята й и погали голата гърда.

— Мислиш ли, че нямам съвест, Натали? Мислиш ли, че не знам — най-добре е да те оставя? Е, знам го, любима, но все още те искам толкова много, че не мога да го направя.

Думите и докосването му я наелектризираха. Натали изобщо не беше на себе си. Потръпна и прокара устни по лицето му.

Той пъхна ръце под мишниците й, опита се да я вдигне, после изстена нещастно:

— Седни в скута ми, любима. Не мога да те вдигна.

Тя смутено заекна:

— А можеш ли… да направиш останалото?

Той се подсмя навъсено:

— Да, с малко помощ от твоя страна, милейди… и докато престанем да можем да се движим.

Изгаряща от желание, тя страстно го възседна. След секунди Райдър бе успял да разкопчее корсажа й; започна да вдига полата и да смъква бельото й. Докато тя потръпваше срещу него, той пое едното й зърно и нежно го засмука, докато я галеше между бедрата. Подразни я с леко повдигане на пръстите, а после — когато тя се премести срещу него — стана по-смел. Тя дишаше тежко, едва не проплакваше от удоволствие. Натисна лице силно между голите й гърди и заби два пръста в нея…

Тя подскочи силно. Той я хвана по-плътно. Тя измърка от удоволствие и заби пръсти в раменете му. След още миг на силни усещания пръстите му я напуснаха и тя издаде тих, отчаян звук, който бързо премина във възглас на наслада, когато го пое целия.

— О, господи! — изстена тя, като го почувства така прекрасен, голям и плътно в себе си; чудеше се дали ще може да диша отново.

— Движи си бедрата, скъпа — подкани я той. — Не се срамувай.

Като вдигна поглед към огнените му очи, тя започна да се движи срещу него — отначало с момински свян, а после с неподправения инстинкт на жена. Райдър изстена, сключи ръце на кръста й и я целуна силно. Съвкуплението им ложе би беше удоволствие за нея, но за Райдър бе ад. Ребрата му горяха от болка, а да не може да обладава прекрасното й тяло с пълнотата, която желаеше, бе не по-малко лъчение. И все пак да се върти с нея така — бавно, дълбоко цялостно — му носеше напрегнато, вълнуващо и трескаво удовлетворение. Сърцето му биеше в ушите, дъхът му излизаше на насечени хрипове и всяка частица от тялото му започна да копнее за прекрасната радост на облекчението.

Тогава тя започна да стене, да върти и търка бедрата си…

Накрая той реши, че и тя трябва да изпита нещо от мъчението му. Щом я притисна към себе си и чу от нея явен стон на удоволствие, буйно и страстно започна да я тласка и в агонизиращ екстаз се освободи вътре в нея…

Натали потръпна и се долепи до Райдър, след като бе изпитала оргазъм едновременно заедно с него. Боже, какво бе направила? Беше се отдала още веднъж на човек, за когото знаеше, че не й подхожда!

Но точно сега, така близко до Райдър, до толкова силно туптящото му сърце, Натали просто се чувстваше прекалено добре, за да се тревожи.

 

 

При звука на първия удар по вратата Джон Линч вдигна глава и видя мрачния Райдър Ремингтън.

— Я, лорд Нюбъри? Какво мога да направя за вас? — заинтересува се той, но с известно отегчение.

— Мисля, че успя да направиш достатъчно и снощи — разпалено отвърна Райдър.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа, гадна твар! — Райдър отиде до стенната закачалка, откачи оттам черна пелерина и шапка, върна ги обратно и ги хвърли пред Линч. — Някой, облечен с тия дрехи, стреля по мен снощи, удари ме жестоко с тояга и едва не ме уби.

Линч повдигна тънките си вежди и безстрастно погледна посетителя си:

— Не съм бил аз, лорд Нюбъри.

— А тези дрехи ваши ли са? — вбесен попита Райдър.

— Разбира се — Линч се изсмя неприятно. — Но нима вие мислите, че аз съм единственият човек в Лондон с такава шапка и пелерина?

Райдър го сграбчи за яката.

— Знаеш много добре, че ти ме нападна. Прекалено близко стигнах до контрабандните операции, така ли е?

Изражението на Линч остана хладно и сдържано:

— А аз твърдя, лорд Нюбъри, че все още нямам представа за какво говорите. Освен това жена ми може да потвърди, че прекарах нощта с нея.

Райдър, извънредно ядосан, отблъсна чиновника и се изправи:

— Само опитай същото още веднъж и ще те убия!

Линч се насили да се усмихне помирително:

— Изглежда, са ви се случили много лоши неща, лорд Нюбъри. Може би трябва да се грижите повече за себе си.

Изражението на Райдър изведнъж стана убийствено:

— Това заплаха ли е, господин Линч?

— Ни най-малко. Само приятелска забележка.

Райдър го заплаши с юмрук:

— Ще бъда по-добре подготвен следващия път, мръснико. И ще те победя в собствената ти игра.

— Сигурен съм, че нямам представа за какво говорите — Линч се изправи. — Има ли нещо друго?

— Да. Виждам, че тук още експлоатирате деца. Уредил съм всички те да посещават училището, издържано от уестендско благотворително дружество. Увеличихте ли надниците на останалите работници, както ви посъветвах?

В стоманените очи на Линч проблесна гняв:

— Нямам намерение да правя такива промени, без да съм говорил предварително с баща ви.

— Ще получите вест от херцога, разбира се — отвърна Райдър, — но тогава може да се окаже, че ще ви е нужна нова работа.

Обърна се и излезе от кабинета. Заобикаляше ъгъла, когато отново се сблъска с Еси Линч. От удара го заболя и той отстъпи.

Докосна шапката си и поздрави сдържано:

— Госпожо Линч.

С плетена кошница в ръка, Еси го погледна любопитно.

— Тъкмо носех на Джон обеда му.

— Ще ми кажете ли къде беше съпругът ви снощи?

Изражението й остана сдържано:

— Беше си с мен вкъщи, разбира се.

— Колко уютно — с гримаса и опряна до гърдите си ръка, Райдър тръгна нататък.

— О, лорд Нюбъри? — повика го Еси.

— Да? — обърна се той към нея.

— Движите се така сковано — изгледа го тя. — Надявам се, че не сте се наранили някъде.

Райдър я изгледа втренчено, но като реши, че думите й са израз на обикновена учтивост, само каза:

— Благодаря за вниманието!

Обърна се да продължи пътя си, но лицето му остана силно смръщено.