Фабио Ланзони
Измамникът (16)

16

Вечерта вече бяха навлезли далеч в открито море. „Вятър“ представляваше внушителна гледка с изпънатите си докрай от острия морски бриз платна, с красиво изпъстрените от златните лъчи на залеза палуби. Плъзгаше се по огромните златистосини вълни на Атлантическия океан. След вечеря на борда цареше по-лениво настроение. Освен кормчията до щурвала и двама-трима моряци, заети с въжетата, екипажът и пътниците се радваха на свободното си време. Един стар морски вълк се бе облегнал на главната мачта и свиреше упойващата мелодия „Барбара Алън“ на хармониката си. Около люка при носа други четирима моряци оживено играеха на зарове. На главната палуба Райдър, Саймън и Хари играеха на кегли, а Натали ги гледаше благо усмихната. Чудеше се дали двамата мъже са толкова невинни и безгрижни, като Саймън, който търкаляше топката и ликуваше след всеки малък триумф.

Тя оставаше объркана и затормозена от страстния им емоционален сблъсък с Райдър през деня. Веднага след като бе станала свидетелка на безразсъдната му фехтовка с Хари, беше толкова изкушена да го убие, както по-късно изпитваше желание да разкъса дрехите от прекрасното му тяло и да го изяде жив.

Натали никога не бе съзнавала приковаващото въздействие, което Райдър й оказваше. Усещането, че този мъж може да я доведе до сълзи, до ужас, до гняв или до необуздана страст едва ли можеше да я утеши. Беше жена, привикнала с контрола върху живота и чувствата си, жена, решена да не се поддава на съблазните на който и да е развратник. И все пак Райдър Ремингтън и нейните предателски желания даваха друга насока на живота й. Фактът, че споделяха една и съща каюта, създаваше за нея съвсем реалната опасност да разреши на този женкар да я съсипе — и то с голямо желание — преди да са стигнали Лондон.

Дявол да го вземе! Беше такъв обаятелен чаровник!

Докато Хари нареждаше фигурите си, Райдър отиде при Натали и й подаде топката за кегли:

— Опитай и ти, любима.

Тя повдигна вежди:

— Тук няма ли кой да прояви малко зрелост?

— О, престани да бъдеш толкова благоразумна — сгълча я той и я повлече към средата на палубата.

— Съборете ги всички като мене, госпожице Натали! — окуражи я Саймън, който не спираше да подскача.

Тя скри усмивката си, наведе се и търкулна топката. Лицето й пламна, когато тя се отклони встрани и пропусна всички фигури. Мъжете се изсмяха от сърце на неуспешния й опит.

Тя сложи ръце на кръста си и ги изгледа мрачно:

— Палубата се наклони.

— Ако е било така, защо не паднаха фигурите? — подразни я Саймън.

— Изглежда, топката за кегли е обладана от зъл дух — добави Райдър.

— Няма ли да заложиш нещо, Натали, за да се увеличи общата сума? — закачи се и Хари.

Райдър взе топката и отново й я подаде:

— Ето, любима, ще ти разрешим да опиташ още веднъж — намигна й той тържествено. — Ще е нужно да се упражняваш още много.

От дяволития блясък в очите му тя се сещаше какви „упражнения“ има предвид той. Стисна зъби, наведе се и търкулна топката. Изправи се и изгледа Райдър с триумфална усмивка, когато и деветте фигури паднаха.

— Стига упражнения — заяви тя, вдигна брадичка и се отдалечи.

Когато Райдър се прибра в каютата вечерта, откри Натали на койката да се мръщи над една книга с очилата на носа. Не му хареса този й работлив интелектуален вид, защото му се искаше да я изложи отново на покварата, да събуди отново страстното момиче, което го бе целунало така пламенно по обед. Пулсът му се учести от прекрасния спомен и особено от мисълта да повтори станалото.

Пресече каютата, грабна книгата от ръцете й и прочете с насмешка:

— „Речник на търговеца и пласьора.“ Боже, колко сме амбициозни!

Тя отново си върна книгата:

— Опитвам се да се образовам.

Като потисна усмивката си, той седна на стола срещу койката и кръстоса ботушите си на ръба на дюшека.

— Значи ли това, че не би си губила времето в празни занимания като игра на кегли?

— Никога не съм можела да се отдавам на такива лудории — отвърна тя.

— Значи си излязла от утробата на майка си като пораснала жена — внимателно заключи той.

Тя не обърна внимание на това.

— Как мислиш, че леля Лав и аз сме успели да се справим с фабриката и сме били в крак с най-новите машини и съоръжения? За това са нужни постоянно изследване, четене, писане на писма и понякога пътуване.

— Това е избор, който сама си направила, Натали.

— Избор? — тя рязко затвори книгата. — А хрумвало ли ти е някога, че чарлстънската фабрика би пропаднала, ако леля Лав и аз…

— А на тебе хрумвало ли ти е, че братовчед ти би се справил по-добре, ако просто го бяхте оставили той да върши работата? Никой мъж в света не е изцяло безотговорен и некомпетентен.

— Не — само мъжете като теб, които си позволяват лукса да живеят от рента и да пропиляват дните си в безделие и разврат.

Той подсвирна:

— Какво направих, за да заслужа такава строга присъда? Просто с малко игра на кегли ли?

— За тебе всичко е игра. А мислил ли си за примера, който даваш на Саймън?

— А сега покварявам дете! — възкликна той в недоумение.

— Трудно може да се каже, че създаваш най-добрата среда за него. Какви планове имаш например за бъдещето му?

Той сви рамене:

— Виждам в негово лице може би добър мой камериер, когато порасне.

— Но ако той ще се причисли към персонала на един благородник, ще са му нужни подготовка и образование — раздразнено възрази тя. — Аз се сетих да взема със себе си някои първоначални учебници и ще започна образованието му още утре.

Той повдигна вежди:

— Както е тръгнало, скоро ще ни накараш всички да се облечем като калугери и да преминем на хляб и вода.

— Няма защо да ме изкарваш злодейка — отвърна тя. — Просто мисля, че трябва да създадем атмосфера за труд.

Той клатеше глава:

— Какво, по дяволите, те дразни сега?

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— О, напротив, имаш. Дали още се сърдиш за днес следобед?

— Глупостта винаги ме кара да се сърдя.

Той се доближи още:

— Каква глупост, любима? — като видя как лицето й почервенява, той сам си отговори: — А, ясно. Тази глупост.

Тя запрати книгата по него. Той я улови засмян. Тя го вгледа строго през очилата, докато не й върна томчето.

— А какво ще кажеш за забавленията, Натали? — закачи я Райдър.

— Забавления! — изсумтя тя. — Ти само за това мислиш.

— Докато ти мислиш единствено за сериозната промишленост — той я погледна замислено. — Какви са родителите ти?

— Вече ти казах, че баща ми общо взето прилича на теб.

— А майка ти? Каза ми, че е французойка — дали трябваше да приема, че не е като теб?

— Правилно — Натали продължи с горчивина: — Тя е пълната ми противоположност — лекомислена, буйна, нехайна.

— Аха… ясно.

Тя свали очилата си:

— Какво ти е ясно, лорд Негодяй?

— Ти си такава като реакция срещу родителите си.

— Вече съвсем не те разбирам.

— Мисълта, че можеш да станеш като родителите си, сигурно те плаши — не ти се иска да се поддадеш на безпътството и своеволието на баща си, нито на импулсивността и буйността на майка си. Затова криеш истинската си същност под тази фасада на благоприличие и почтеност.

— Това е просто смешно! — избухна тя. — Нямам никаква фасада — просто съм това, което съм!

— Кокетка, която дразни моряците в долнопробна кръчма?

— Онова беше необходимо. И както вече съм ти казвала, няма да позволя ти да съдиш какви са мислите и мотивите ми.

— Но някой явно трябва да го направи, защото ти изпитваш отчаяна нужда да разбереш каква жена си всъщност.

— И кой да бъде той, ако мога да знам?

Пресегна се да погали бузата й и се взря в очите й. Изпита огромно удоволствие от внезапния й нисък стон и от горещите чувства, които я издадоха, като блеснаха в светлокафявите очи.

— Мъчиш се да се скриеш, любима. Да се скриеш зад свят, който е претоварен от проблеми и отговорности. Отричаш се от всички удоволствия, от цялото богатство, което светът ти предлага. Усещам, че няма да си щастлива, докато не срещнеш мъж, способен да освободи страстната французойка, скрита в душата ти.

— И ти възнамеряваш да си този мъж? — подигравателно, но с треперещ глас попита тя.

— Да. И тъкмо затова си така сърдита, нали, Натали? Затова и се погребваш зад стоманени очила и над ужасни томове.

Тя мълчеше и само го гледаше. Той продължи прелъстително:

— Боиш се, че накрая ще ми се отдадеш… а още повече се страхуваш, че ще се насладиш на всяка минута.

— Това не е вярно! — избухна тя. — Няма да се оставя ти да ми казваш какви са чувствата ми. Освен това, моля те, излез оттук и ме остави на мира!

— Не мога да го направя, любима — спокойно отвърна той. — Каютата е обща за двама ни — не забравяй.

— И колко време още ще пътуваме до Англия? — попита тя.

Усмивката му говореше, че той изцяло се наслаждаваше на вълнението й:

— Ако имаме късмет — и попътен вятър, — за около три седмици.

Докато Райдър гледаше учуден, Натали отвратено скочи и отвори куфара си:

— А сега, сър, бъди любезен да ме оставиш сама, докато се приготвя… ммм… за лягане.

— Да се приготвиш за лягане? — присмя се той. — Това звучи като много тежка задача. Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощта ми?

След миг от куфара на Натали излетя обувка и принуди Райдър да тръгне към вратата. А Натали грабна нощницата и пеньоара си и се скри зад паравана — в случай, че хайманата, на когото тя нямаше ни най-малко доверие, решеше да надникне отново вътре. Верността на обвиненията му не я оставяше на мира, докато се събличаше. Тя наистина се сърдеше забради онова, което я бе накарал да изпитва. А как щеше да изтърпи още три седмици подобно мъчение?

По-късно, като се опита да заспи, Натали видя, че това е истинско мъчение. Макар каютата да бе потънала в мрак, тя болезнено усещаше, че Райдър е само на около метър от нея — на сламеника под койката й. Чуваше равното му дишане и долавяше мъжкия му мирис. Дори лекото люлеене на кораба, което й се бе сторило така успокояващо преди шест години, когато бе пътувала за Америка с леля Лав, сега я безпокоеше.

Райдър се усмихваше на пода, като чуваше как Натали се мята. Копнееше да бъде в меката койка заедно с нея, до топлото й, пищно тяло. Обеща си, че още преди края на пътуването ще опознае това удоволствие. Странно, мислеше си, но колкото по-презрително, надменно и разумно се държеше тя, толкова по-силно ставаше решението му да разкрие тайните й. Най-важната цел, почти идея фикс, за него бе станало да я накара да спре да отхвърля женската си същност, да признае, че част от нея наистина се радваше на предизвикателната игра в кръчмата и особено с него. Тази скрита, страстна жена беше упойващо същество, което той бе решил да държи в ръце, да я събуди не само за страстта, а и за радостите на живота. С течение на времето щеше да усмири гордостта й и да преодолее задръжките й — тогава тя щеше да разбере какво е истински екстаз и истинска красота.

Мислеше си за тази приятна перспектива, докато заспиваше…

Стори му се, че е минал само миг, когато се събуди от писъците на Натали, която яростно махаше ръце над него.

— Какво има, любима?

В отговор тя излетя от койката и се стовари върху него. Той изсумтя от смесени чувства — учудване, болка и възбуда от допира на стройното й тяло.

— Натали?

Тя цялата трепереше:

— Има… имаше нещо, което лазеше по мен!

Той погали гърба й:

— Нищо, любима, успокой се. Както виждаш, не аз те нападнах. Сигурно е бил някой паяк или хлебарка, която е пълзяла в тъмнината.

Тя продължаваше да трепери:

— Мра… мразя насекоми!

Той се засмя:

— Значи моделът на добродетелността все пак има някаква слабост?

— Това никак не е смешно! — гневно каза тя, а той почувства една сълза по бузата си.

— Натали? — промълви той нежно и я привлече към себе си. — Не разбрах, че си уплашена така сериозно. Съжалявам, любима.

— Моля те — промълви тя задъхано, като осъзна напълно скандалното разположение на телата им. — Трябва да ме оставиш веднага да се кача горе.

— И да те оставя отново да бъдеш нападната от противното същество в койката ти?

— Това е по-добре, отколкото да ме нападнеш ти.

Той се засмя:

— Аз срещу хлебарката? Е, това е състезание, което лесно ще спечеля. Кажи ми — чий допир предпочиташ, любима?

И преди тя да успее да продължи с възраженията си, той обви ръка около шията й и привлече устните й към своите. Натали се опита да се измъкне, но близостта му и собствените й безразсъдни желания я освобождаваха задръжките й. Вълни от удоволствие я заляха, когато устните му нежно и прелъстително започнаха да се движат нейните. Езикът му също се намеси, а когато тя изстена, продължи грубо пътя си навътре, което предизвика у нея нови вълни на безумна възбуда. Сякаш разсъдъкът й изведнъж я напусна. Когато ръцете му се спуснаха надолу вдигнаха нощницата над голите й бедра, тя се замята яростно, но протестът, заглушен от ловките му целувки, секнаха в гърлото й. Скоро и въртенето й престана, тъй като силните му, дръзки пръсти по голите й задни части я хипнотизираха, а дръзкото му галене сега предизвика възбуда между бедрата й.

Устните му се преместиха по шията й и вече двамата почнаха да дишат накъсано.

— Имаш най-сладките устни, които някога съм вкусвал — дрезгаво измърмори той. — Косата ти е така нежна и ухае на цветя. И толкова си мека тук. Може би ще трябва да забия зъби в теб, преди нощта да свърши.

— Райдър!

Натали се извъртя и се опита да протестира, макар че едва чуваше собствените си отчаяни вопли от лудото биене на сърцето си. Тогава Райдър рязко издърпа чаршафа, който беше между тях, и тя цялата настръхна…

— Ти си гол! — ахна тя, обезумяла от страх и страст, когато усети твърдия, горещ символ на желанието му да се притиска в нея.

— Това е прекрасно състояние, любима. Ще те накарам да го споделиш и ти — промърмори той лукаво, като дръпна нощницата й още по-нагоре.

Тя се бореше да спре решителните му пръсти:

— Райдър… моля те, недей…

Той въздъхна притеснено:

— Натали, ако казваш не, прави го сериозно — предупреди я той. — Иначе нещата скоро няма да са в моя власт, нито в твоя.

— Сериозно… сериозно го казвам — успя да потвърди тя.

Той отново погали голите й задни части.

— Толкова ли си сигурна? — попита дрезгаво. — Затова ли тук цялата си настръхналата дори през нощницата ти усещам колко твърди са зърната ти?

— Ти… ти си виновен!

— Не е така. Ти сама го започна, влудяващо момиче!

Той отново я целуна, като я притискаше със зъби и галеше с език, докато пръстите му неуморно дърпаха нощницата й към кръста. Тя изблъска ръцете му, докато още имаше сили за това.

— Добре, възбуждаш ме! — призна, обзета едновременно от страст и притеснение. — Но не на всички желания трябва да се угажда.

— Ето къде е най-голямата ти грешка, Натали Дезмънд. Желанията са затова — да им се угажда…

— А това е най-голямата твоя грешка, Райдър Ремингтън!

Като изруга, той я отблъсна от себе си и скочи на крака. Тя чу и второ яростно проклятие, докато той се блъскаше в мрака. След миг каютата се изпълни със светлина…

В началото Натали се боеше да отвори очи. После силен трясък я накара да го погледне.

— Хлебарката ви, мадам — съобщи й той.

Протегна ботуша си към нея с размазаната буболечка на подметката. Но противното петно задържа погледа й само за миг. Сърцето й заби в ушите, когато тя зърна прекрасното тяло на Райдър…

Беше чудесен и чисто гол — целият от красиви мускули, здрави гърди и ръце, дълги бедра и крака, покрити с възбуждащи черни косъмчета. Зъбите му бяха стиснати, а в очите му грееше тъмният огън на страстта, когато се обърна към нея. Тя безсрамно плъзна поглед по прекрасното тяло и го спря на възбудената му мъжественост, която се издигаше високо и плътно до корема му. Мисълта за този прекрасен инструмент, който би могъл да изследва интимните й места, накара лицето й да пламне, зърната на гърдите — да се стегнат, а пламъкът между бедрата да я изгаря…

— За бога! — извика тя. — Имай добрината да се покриеш!

Усмивката му бе порочна и с блясъка на бели зъби:

— А може ли аз да предложа да имаш добрината да се взираш?

— Ооо!

— Е, забравих за опитите ти да се образоваш, госпожице Дезмънд, нали? — подхвърли той насмешливо. — Кажи, сега мъжката анатомия ли стана обект на интелектуалните ти интереси? Да ти донеса ли очилата, за да виждаш по-добре?

Тя за първи път каза нещо, без изобщо да мисли:

— Кой би могъл да пропусне това?

Докато Натали трепереше от сподавени чувства, Райдър отметна глава и се засмя:

— Натали, нека ти обясня, че аз не съм почтен, и за разлика от една старомодна англичанка, която познавам, не си лягам с дрехи. Това твоето е смешен и превзет навик, от който смятам да те освободя, преди да стигнем Англия.

— Нищо подобно няма да стане! Нещо повече, ако обичаш…

— Нещо повече… не мога да се покрия, тъй като си седнала на чаршафа ми.

— Ооо! — Натали веднага скочи на крака и се покатери в койката.

Райдър хвърли ботуша, загаси лампата и легна на сламеника си:

— Опасността в леглото ви е преминала, мадам, и мисля, че нищо няма повече да ви безпокои.

Натали се зави разтреперана и болезнено си помисли, че ни най-малко не беше в безопасност от собствения си, омаломощаващ копнеж по Райдър Ремингтън.