Фабио Ланзони
Измамникът (4)

4

Само след няколко минути Натали, седнала в каретата със спуснати перденца редом до Райдър, се чудеше в каква ли каша се бе забъркала. От една страна, беше благодарна на англичанина, че й се бе притекъл на помощ пред кръчмата; от друга — изпитваше силно притеснение заради сделката, която двамата бяха сключили.

Наистина, каза на Райдър Ремингтън коя е тя всъщност и с какво се занимава, защото това й се струваше единственият начин този похотлив и арогантен хаймана да не я изнасили. А твърде вероятно беше в търсенето на опасните контрабандисти и в откриването на навярно отвлечената й леля Лав да й е нужна мъжка помощ. Но тя все още не беше сигурна, че би могла да му довери подробностите за сегашната си мисия. Всъщност недоверие предизвикваха и собствените й чувства към него. Първата му нагла целувка бе събудила у нея копнежи, на които не биваше да дава воля, не биваше дори да ги признава. А най-много се боеше от собствената си емоционална реакция на дяволския му подход…

Защото той явно беше безнадежден женкар, твърде подобен на безпътните мъже от семейството на Натали — братовчед й Родни, дори собственият й баща. През живота си Натали бе станала свидетелка на безкрайни унижения и мъки на всички жени в семейството си, включително и на леля й Лав, които се дължаха на прекомерната склонност към разпуснат живот у мъжете Дезмънд. Затова Натали отдавна бе решила да изживее живота си сама. За омъжване изобщо не мислеше, защото не смяташе да се присъедини към трагичните редици на жените от рода Дезмънд и да попадне в капана на брак без любов, който само би донесъл нещастие на нея и децата й. Също така неприемлива, разбира се, беше и мисълта за скандал, за евтино любовно приключение — и положително никога с развратен мръсник като Райдър Ремингтън! Освен това, на двайсет и две години, Натали прекалено много ценеше независимостта си и й бе приятно да ръководи фабриката заедно с леля си Лав. Сега й се искаше само да успее да я намери, да върне нещата в нормалното им русло, преди собствените й безразсъдни, отчаяни действия да я докарат до разорение в ръцете на някой мошеник — например като хайманата, който така самоуверено седеше до нея в този момент.

А през това време Райдър мислеше за интересните мигове, които бе прекарал с нея тази вечер. Когато минаха покрай улична лампа и през прозореца проникна малко светлина, той погледна профила на прекрасното й лице. Как не беше забелязал веднага, че гладкото й чело, изящният нос и изисканите скули свидетелстват за добър произход и добро възпитание? Обърна специално внимание на бръчиците от притеснение около устата и очите й, на волево издадената й изящна брадичка.

Чувстваше се омагьосан от тази праволинейна, смела англичанка, която можеше да сменя ролите на благородничка и на уличница с такава лекота. Джентълменът у него искаше да й помогне, но хайманата — повече от всичко останало — искаше да я притежава! Беше я наблюдавал да се преструва на кокетка тази вечер — жадуваше тя да подхване наистина тази игра с него. Беше изумен, че може да се показва така свободна пред останалите, а с него да се държи строго и високомерно, ако й поискаше същото. Как би се радвал да я докара до екстаза на това, което тя смята за свое поражение! Толкова ли грешно би било да подмени високомерната осанка и тревожното мръщене с усмивката на плътското удоволствие?

Натали Дезмънд беше умна, лукава и несъмнено своенравна. Но най-вече беше дяволски прелестна. Порядъчното й, високомерно държание само я правеше по-предизвикателна и още по-привлекателна. Страстта отново го облада, когато си спомни усещането за топлите й, меки устни върху своите, нежната закръгленост на гърдите й, стона й на изненада и желание. Под сдържаната външност положително се криеше страстна натура и това го накара да се зачуди колко ли добродетелна бе всъщност тази избухлива жена.

Тя, естествено, щеше да спечели от споразумението им и от неговата защита. Ако я оставеше да действа на своя глава, скоро щеше да загази сериозно…

Кочияшът спря пред красива голяма къща в горната част на Чърч стрийт. Двуетажната постройка от червени тухли в чарлстънски стил беше обърната странично към улицата. Райдър одобрително огледа редиците прозорци с кепенци на двата етажа, после издигнатия остър покрив над тях. Отляво покрай къщата имаше двойна алея, която се спускаше отвесно към улицата. Верандата бе отделена от улицата с изящно оформен покрит вход, а върху колоните и бе поставен елегантен фриз. В горната част на откритата веранда висяха цветни саксии, около вратата за карети и оградата на двора се виеха декоративни орлови нокти.

Видът на този уютен дом го накара да изпита познати чувства. Елегантната къща олицетворяваше света на социалните контакти и отговорността, на които той отдавна бе обърнал гръб.

— Тук ли живееш наистина? — попита той.

— Да, заедно с братовчед си Родни и прислужника си Самюъл — въздъхна тежко. — А допреди седмица тук живееше и леля ми.

— Ще я намерим, любима.

Натали сви рамене с намерение да му каже отново, че не му е любима, после потисна прибързания си импулс, като си припомни, че помощта на този хаймана сигурно ще и е нужна. Той изскочи навън и й подаде ръка и тя му разреши да я изпрати до покрития вход. През пълната тъмнина едва се процеждаше слабата, далечна светлина на уличната лампа. Чарлстънската нощ, с присъщото и звездно небе, с упоителния влажен въздух, ясминов аромат и песен на щурци, се стелеше около тях.

Щом стигнаха входа, лорд Нюбъри остана в тъмнина.

— Утре ще дойда преди зазоряване. Ще закусим с приятелите ми и ще приберем облозите.

— Добре — предпазливо отвърна тя.

Той я погледна внимателно:

— Съветвам те да не се обличаш прекалено елегантно. Всъщност, колкото по-раздърпана успееш да се докараш, толкова по-добре. В края на краищата, искаме да създадем впечатлението, че…

— Няма нужда да обясняваш повече! — строго го прекъсна тя. — А аз приемам, че след тази среща с приятелите ти ще ми помогнеш да намеря леля си, нали.

— Точно така.

— Лека нощ тогава.

В един миг той застана точно между нея и вратата — явно имаше други планове.

— Какво има още? — попита тя раздразнено.

— Е, има — той се приближи към нея и обясни дрезгаво. — Трябва да получа и една целувка, нали?

— Какво? — извика тя и го блъсна към стената. — Какво, развратнико? Вече не си ли позволи да си откраднеш няколко?

— Но то не беше същото.

— Кажи ми, моля ти се — защо не?

— Защото аз целунах теб — със страхотна съпротива от твоя страна, мога да добавя. Честно казано, никога не бих могъл да убедя приятелите си, че си прекарала нощта с мен, ако първо не ме целунеш… с желание.

— Това е абсурдно!

— Никога не бих могъл да се усмихна достатъчно самодоволно — добави той, захилен вбесяващо.

— Че ти цялата вечер го правиш с голям успех.

— Хайде, любима — подкани я той. — Помогни ми утре да имам доволен блясък в очите.

— Сега пък си решил да добавиш блясък в погледа си, така ли?

— А пък ти искаш да откриеш леля си, нали?

Натали ядосана изстена:

— А ти, сър, трябва да бъдеш изобличен като нахалник.

— Признавам вината си, милейди — той я дръпна към себе си и приближи лице до нейното.

Тя го гледаше мрачно. Той чакаше усмихнат. Тогава и тя се усмихна, после рязко заби тока на обувката си в крака му.

— Проклятие и по дяволите, жено! — Той се отдръпна и се намръщи. — Ти си направо смъртоносна.

— О, спести ми оплакванията си! — отсече тя. Не те настъпих чак толкова силно. Освен това, ти сам си си виновен.

— Госпожице, смятам да ти дам онова, което си търсиш!

Изглеждаше, че Натали, пред собствената си къща и на своя територия, щеше да бъде отново изиграна и тя закачливо килна глава и отвърна:

— Няма да го направиш, щом искаш да участвам в малкия ти експеримент утре сутринта.

Реакцията му всъщност бе комична — мина през гняв и учудване, стигна до израз на несигурност и накрая на пресметлива, ласкателна усмивка:

— А какво да направя за блясъка в очите си?

Натали му се изсмя:

— Намери си го като всички от твоята порода — с някое долнопробно същество, което ти хване окото.

Отговорът му обаче бе безупречен:

— Но ти си долнопробното същество, което ми е хванало окото.

В следващия миг ръката й едва не го зашлеви, но той успя да я хване навреме.

— Зло момиче! Тогава ще го направя!

— А пък аз цяла нощ ще плача върху възглавницата си!

— Ох, по дяволите! — изруга той.

Райдър се обърна и бързо тръгна по алеята, но зад гърба си чу тихия смях на Натали тъкмо преди да изскърца вратата. Ужасна жена, да върви по дяволите! Чувстваше се смутен и объркан, но — въпреки всичко — подлудяващо заинтригуван.

Натали мина през колоните на верандата и наближи вътрешния вход към къщата. Отвори вратата, влезе и я затвори. В голямото антре всичко изглеждаше нормално. Стенните свещници от двете страни осветяваха меката розова персийска пътека, резбованите махагонови маси, плетените тръстикови пейки. Влезе още по-навътре и въздъхна, като видя отражението си в голямото позлатено имперско огледало с надвесения златен орел. Яростната лъскава птица, изглежда, не одобряваше сегашния й раздърпан вид и Натали можеше единствено да се съгласи с нея. Боже мой, тя наистина не изглеждаше добре в евтините дрехи, с изтощеното от битките й с англичанина лице.

И все пак не бе ли успяла добре да му отвърне един-два пъти? Споменът я накара да се усмихне.

Като остави засега настрани оценката на целия скандален сблъсък, тя продължи по коридора, по навик свали перуката и я скри на една от горните полици, където имаше саксия с висяща папрат. Докато приглаждаше косата си, забеляза едно пожълтяло листо на прекрасното растение и се намръщи. Утре не трябваше да забравя да полее всички саксии на леля Лав. Беше отлагала непрекъснато тази работа, защото си мислеше — ако поеме задълженията на леля си, с това напълно ще признае, че я е загубила.

Трябваше, освен това да проветри стаята й, за да е готова за завръщането й, каза си решително Натали. Двете нямаха нито един роб — въобще не одобряваха институцията, пуснала толкова дълбоки корени в американския Юг. Прислугата им се състоеше от една вдовица германка, която идваше два пъти седмично, за да изпере и да почисти по-основно, и от Самюъл, свободен цветнокож, когото използваха като кочияш, градинар и момче за всичко.

Къде, по дяволите, беше той?

Намръщена загрижено, Натали се въртеше из хола. Погледът й се закова върху портрета на леля Лав в отсрещния ъгъл, над гланцираното бюро. Беше работа на Самюъл Море, който бе минал през Чарлстън преди две години — яркият портрет разкриваше вдовица с радостни очи и приятно, ъглесто лице, с изпъстрена със сребърни нишки коса, прибрана в кок, и щастлива усмивка върху пълните устни. Изражението на Натали стана тъжно. Леля Лав може би беше ексцентрична и неуравновесена жена, но за нея бе като втора майка. Само четиринайсетгодишна, Натали бе изоставена от собствената си майка французойка — своенравната матрона бе напуснала семейството си и се бе върнала в Париж, когато Англия и по-голямата част от Европа се бяха вдигнали срещу тиранина Наполеон. Доколкото бе известена Натали, Дезире Дезмънд до ден-днешен живееше в Париж.

Само да знаеше къде се намира леля й!

Натали излезе от стаята и продължи да търси Самюъл. Не й се наложи да ходи много. На входа на столовата изстена от гледката, която видя, и сбърчи нос от неприятния мирис на дим от пури и на бренди.

Самюъл и Родни се бяха разположили от двете страни на маса от времето на кралица Ан. И двамата хъркаха опрели глави на скръстените си ръце. Натали си помисли колко чорлава и сива изглежда косата на Самюъл в сравнение с русата и къдрава коса на Родни. Работните дрехи на Самюъл бяха изцапани, а по кадифения костюм на Родни имаше следи от храна и бренди. По масата бяха разхвърляни колоди карти, мръсни чаши и преобърната, явно празна бутилка, от която се бе стекла малка локва. Натали прехапа устни, когато видя няколкото фаса от пури в една от любимите дървени купи на леля Лав и наскоро прогореното място в махагона.

Проклетият Родни! Като че ли не стигаше дето бе пропилял своя живот в пиене и хазарт, а сега трябваше да покварява и Самюъл. Прислужникът се държеше съвсем прилично, освен в редките случаи, когато Родни го подлъгваше да се напие. Чудеше се откъде ли братовчед й е намерил пари за брендито — знаеше, че до пристигането на месечната му издръжка има още една-две седмици.

С внезапно подозрение Натали отиде до библиотеката, отвори шкафчетата и облекчено въздъхна, когато видя, че сребърните съдове са на мястото си. Озадачено се върна до масата и отново огледа жалкия си братовчед. Навярно не трябваше да го съди така строго, навярно не бе виновен единствено той, а беше такъв по някаква жестока приумица на съдбата — същият като останалите пройдохи от семейство Дезмънд. И откровено казано, не беше пропилял изцяло живота си.

Тази къща бе купена с наследството на Родни, а това важеше още повече за фабриката, макар че и двете се намираха в твърде окаяно състояние, когато Натали и Лав пристигнаха в Америка. Въпреки това те живееха в дома на Родни и работеха във фабриката на Родни. Братовчед й носеше доста мила, макар и загубена душа. Въпреки че изпиваше или проиграваше на комар всяко пени от малката издръжка, останала му от наследството, само на два пъти се бе отчайвал така, че да му се наложи да продава сребърните изделия.

Но въпросът оставаше — откъде бе взел брендито? Натали отиде до братовчед си и го побутна внимателно:

— Родни, моля ти се, събуди се!

Тя го смушка по-рязко и той се помести и примигна към нея с налети с кръв сини очи. Макар да беше само двайсет и седем годишен, кожата му бе на петна и покрита с изпъкнали венички, а малката му уста бе оградена от масивни челюсти. В сегашното си състояние Родни, изглежда, не забелязваше странното облекло на Натали. Тя с усмивка си помисли, че може би е добре, дето замаяният й братовчед е неспособен да види подробностите, свързани със сегашната й дръзка мисия.

— О, Натали, мила — изломоти той. — Колко хубаво е да те видя.

Натали се обърна, когато алкохолният му дъх я лъхна:

— Виждам, че отново си започнал да се наливаш.

— Съжалявам, мила — смотолеви той и махна неопределено с ръка. После разтри чело и хлъцна. — Ужасно ме боли главата.

— Това не ме учудва — възмутено забеляза тя.

— Чула ли си нещо за мама?

— Нищичко. Надявах се ти да ми кажеш за нея.

Той поклати глава нещастно:

— Трябва да уведомим… — помъчи се за миг да намери нишката на мисълта си, после я погледна безпомощно: — Кого трябва да уведомим?

— Полицията. Вече е направено. Поръчано е и на градската стража да я търси.

— А, добре — прозя се той. — Бих искал да знам къде е отишла. Това никак не е в нейния стил, нали? — Главата му пак се отпусна на ръцете.

Натали отново го разтърси:

— Родни!

— Да, мила? — измърмори той.

— Защо трябва да напиваш Самюъл? Бяхме се уговорили да ме доведе вкъщи тази вечер, но той изобщо не дойде.

Родни вдигна глава и с мъка фокусира погледа си върху нея:

— Какво каза?

— Казах — трябваше ли да напиваш Самюъл?

Воднистите очи на Родни оставаха все така мътни:

— Но, братовчедке, тъкмо Самюъл донесе брендито вкъщи.

Родни отново сложи глава върху ръцете си и захърка, а обърканата Натали отиде до другия край на масата и разтърси прислужника си:

— Самюъл.

Той вдигна глава със също така мътни тъмни очи:

— Да, госпожице — измърмори и потри прошарената си глава.

— Къде беше тази вечер? Защо те нямаше на уговореното място?

— Вас ви нямаше, госпожице — проломоти той.

— Там бях, разбира се!

Той поклати глава:

— Отидох, но вас ви нямаше.

— Тогава трябва да си дошъл не навреме, защото не се появи, когато излязох от кръчмата.

Той сподави прозявката си, отпусна глава и отново се приготви да спи:

— Съжалявам, госпожице. Нямаше ви.

Търпението й започна да се изчерпва и тя извика:

— Самюъл!

— Да, госпожице? — замаяният прислужник дори не вдигна глава.

— Откъде взе брендито?

Той замълча за миг, после смънка:

— Зарове.

— Искаш да кажеш, че си спечелил брендито в игра на зарове?

Отговорът беше само шумно хъркане.

Като въздъхна притеснено, Натали загаси лампите на долния етаж, запали си една свещ и тръгна нагоре. Главоболието й отново се появи с още по-голяма сила. И Самюъл, и Родни не ставаха за нищо — поне тази вечер. Сега тя изпитваше отчаяна нужда от няколко часа сън, преди нахалникът да се яви отново и да я отведе при приятелите си, които смяташе да измами. О, какво бе направила? Дали наистина бе решила да си сътрудничи с дявола?

Определено бе тръгнала по опасен път, като се бе свързала с човек, който имаше твърде малко скрупули, ако изобщо ги имаше. Проклети да са и очите му, които изглеждаха така привлекателни и очарователни въпреки всичко! Господи, как бе могла да му отвърне по този скандален начин, пък макар и само за секунда, когато бе загубила контрол върху себе си?

Като благочестива жена, която се бе обрекла на самотен живот, тя явно си играеше с надвисналата над моминството й опасност. Дали щеше да открие леля Лав единствено с цената на собствената си душа? Наистина се боеше, че у нея има нещо предателско — без съмнение от безразсъдната френска кръв, — което се радваше на всекидневния й маскарад в кръчмата; игра, която ставаше още по-опасна с появата на хайманата днес.

От тези терзания слепоочията на Натали запулсираха още по-силно, но тя се закле вътрешно да се стегне, да контролира по-добре всичките си инстинкти, така че трезвата й праведна половина да надделее.

Като мина покрай стаята на леля си, тя прехапа устни и се опита да възвърне храбростта си. Наистина, имаше ли друг избор, освен да продължи с маскарада и да се опре на помощта на хайманата? Боеше се от непознатия противник, който би могъл да навреди на леля й, боеше се и от Райдър Ремингтън, но най-много се страхуваше от себе си.

 

 

В хотела на Ропърс али Райдър седеше на леглото в тъмнината гол, само с чаршаф, преметнат през кръста. Трябваше да остане тук цялата нощ, защото, ако се върнеше вкъщи, трябваше да разкрие играта пред приятелите си.

Бледа лунна светлина струеше от прозореца зад него. Оттам полъхваше и ветрец с мирис на риба и смет, който издуваше прояденото от молци перде и раздвижваше сенките върху мизерната мебелировка на стаята — издран гардероб и провиснало легло. По вратата бавно се изкачваше голяма хлебарка, а в ъгъла мишка гризеше нещо.

Райдър отпиваше от виното си и слушаше шумните крясъци от улицата, където се караха моряк и проститутка. Двамата с пиянски гласове спореха за цената на една нощ, прекарана заедно. Препирнята завърши с радостен вик от страна на уличницата; Райдър чу смеха им, а после и отдалечаващите се в нощта стъпки.

Не че нощта някога би могла да е тиха в този квартал с лоша слава така близо до пристанището. Дори малките часове бяха изпълнени с шум — пазачи правеха обиколките си и вдигаха заспалите по входовете пияници; моряци се препираха шумно на излизане от кръчмите. Към зазоряване започваха да дрънчат каруците с цистерни вода, общински работници тропаха, докато загасваха лампите, боклукчията започваше обиколките си и прибираше помията и боклука. Но никой от тези звуци не можеше да запълни неочакваната празнота, която Райдър усещаше в момента, нито мъчителното чувство за сексуална неудовлетвореност — мъчение, на което така ловко го бе подложила малката палавница.

Райдър обикновено не страдаше заради жена, а моментите, в които оставаше сам като сега и мислеше за бъркотията в живота си бяха редки. Евтината стая, в която сега си почиваше, всъщност не бе по-разхвърляна от претрупаното жилище на Куийн стрийт, което споделяше с четиримата си сънародници. Замисли се за по-комфортните си дни в Лондон, където спеше в махагоново ложе с четирипластов дюшек, в най-фино избродирани чаршафи и копринени пискюли; когато пиеше най-скъпите вина и ядеше най-изисканите ястия; когато играеше хазарт в клуба си на Сейнт Джеймс стрийт, разхождаше породистото си куче по Ротън роу в Хайд парк и докосваше шапката си, щом срещнеше лекомислени млади дебютантки, които изпълваше едновременно с чувство на възхищение и страх.

Разбира се, той далеч не изгаряше от желание да се върне в Англия при горчивите спомени, които свързваше с нея. Ценеше свободата в чужбина, макар — в самотни мигове като този — да трябваше да признае, че в този самоцелен живот на удоволствията се чувстваше някак празен.

Зачуди се защо бе предпочел да прекара тези дълги, тъмни часове сам, при положение че кратка разходка до прочутия бордей Беър наблизо би му осигурила готово на всичко момиче, с което би могъл да се търкаля по неравния дюшек до сутринта. Беше се заклел пред Натали Дезмънд, че ще направи точно това, а после бе отишъл в стаята си сам, без женска компания.

Защо? Пръстите му стиснаха столчето на чашата. Защото никоя проститутка не можеше да му помогне да преодолее болката, която го измъчваше сега. Защото, откакто бе видял прекрасната Натали Дезмънд, бе обладан от мисълта да притежава тъкмо нея. Влудяващата го палавница му бе хвърлила ръкавицата — нещо повече, запратила я бе в лицето му — и сега се чувстваше длъжен да покори нея, преди да се насочи към следващото си завоевание.

Изведнъж се усмихна. Каква загадка беше тя? Истинска благородничка с достатъчно смел дух, че да се заеме с ръководството на текстилна фабрика или високомерна дама с достатъчно дързост, че да се престори на кръчмарска бар дама, за да открие изчезналата си леля.

Дали би била също така изобретателна и смела в леглото? Той се усмихна с радостно предчувствие от самата мисъл. Копнееше да смъкне фасадата и да открие същността й — дали отдолу се криеше светица или грешница? Макар да му беше дала убедително обяснение за скандалния си маскарад, обстоятелствата, при които се бяха срещнали, безспорно даваха храна за съмнения относно скрупулите й. Тя наистина можеше да се защити като дама, когато се наложеше, но из кръчмата се бе движила като истинска курва. Дори сега споменът за вълнуващия спектакъл изпрати нова вълна от възбуда през тялото му, накара го да се надява на бъдещи големи страстни контакти между двамата.

От друга страна, Райдър съзнаваше, че в обвързването с тази жена се крие и опасност, макар да не се боеше от контрабандистите, които щяха да преследват заедно. Докато копнееше да въвлече уравновесената Натали в своя свят на чувственост без задръжки, нейната порядъчност спокойно би могла да го насочи в съвсем друга посока. Спомни си как я бе оставил в подредения, богат дом на Чърч стрийт. Макар да беше ексцентричка, Натали Дезмънд бе и представителка на благовъзпитаното общество, което Райдър отдавна бе изоставил. Беше заменил луксозния и изискан живот с живота на беглеца и безпътника в чужбина.

Беше ли останала някаква частица от душата на този англичанин у него, която можеше да се спаси, без заобикалки се запита той. Или хайманата го бе изместил напълно?

Колкото и да го привличаше Натали Дезмънд, някакъв инстинкт у него го предупреждаваше, че е възможно тя да се опита да го върне в света, който някога бе държал в плен духа му и бе нарушавал спокойствието му — свят, който се бе сгромолясал в една студена лондонска нощ преди четири години, когато бе загубил любимата си майка.