Фабио Ланзони
Измамникът (41)

41

— Казвам ти, Натали, нямам никакво желание да се срещам с този непоносим човек!

На другата сутрин Райдър и Натали почти влачеха Дезире към градската къща на Чарлс Дезмънд. От следобеда на предния ден, когато Дезире пристигна в къщата на Франческа Валенца, неукротимата французойка измисляше един след друг всякакви претексти, за да не може да посети мъжа си този ден. Райдър и Натали бяха успели да я изведат едва след много увещания и дори няколко заплахи.

Натали забеляза, че майка й наистина изглежда божествено в синята си копринена рокля стил ампир и с дантелената си шапка. Прическата й беше безупречна и очевидно Дезире не бе пестила от скъпия парфюм. Натали леко се обърка от противоречието между поведението и външния вид на майка си. Макар да твърдеше, че отива на тази визита с неохота, изключително женственият й вид говореше за нещо съвсем различно. Може би в сърцето на Дезире Дезмънд все още гореше по-силно чувство към Чарлс, отколкото бе склонна да признае, мислеше си Натали със слаба надежда.

— Мамо, нали знаеш, че татко е болен — увещаваше я Натали. — Може би присъствието ти е точно онова лекарство, от което се нуждае.

— Присъствието ми може да се окаже смъртоносно и за двама ни — заяви Дезире.

Райдър и Натали се спогледаха отчаяно. Райдър почука и вратата отвори разцъфналият в усмивка Фицхю, който възкликна:

— Мадам Дезмънд! Толкова сме развълнувани от завръщането ви!

Дезире отвърна троснато:

— Бонжур, Фицхю. Дъщеря ми и съпругът й почти ме отвлякоха, като настояха да видя господаря ти. Тук ли е Чарлс?

— Разбира се, мадам. Моля, последвайте ме.

Тримата влязоха в гостната и завариха Чарлс, свит на стола си пред камината, да похърква леко. Натали, която предния ден бе видяла баща си само за миг в тъмната му спалня, сега го огледа по-отблизо. Изпита облекчение, че физическото му състояние не се бе влошило забележимо от деня на сватбата насам. Цветът му беше все така лош, но жълтеницата не бе се влошила; поне не беше на легло и бе добре облечен.

Натали хвърли поглед към майка си, за да прецени реакцията й от това, че вижда съпруга си след толкова години. Лицето на Дезире беше строго, тя очевидно се мъчеше да поддържа стоически вид, макар мекият поглед на кафявите очи да издаваше по-бурни чувства, а това разпали още повече предпазливия оптимизъм на Натали.

Натали отиде на пръсти до Чарлс и внимателно побутна рамото му.

— Татко, Райдър и аз се върнахме от Париж и доведохме мама с нас.

Чарлс Дезмънд стреснато се събуди и огледа стаята слисан. Спря кървясалите си очи върху Дезире, която стоеше срещу него до Райдър. Сякаш бе видял привидение.

С мъка се изправи на крака и заговори прегракнало:

— Дезире! Боже мой! Ти си се върнала!

— Винаги си имал склонност да съобщаваш очевидни неща, Чарлс — троснато отвърна Дезире, но със също толкова разтреперан глас.

— Но… но какво правиш ти тук?

— Дъщеря ти и зет ти — отвърна гордо тя — всъщност ме измъкнаха от Париж, за да те спася от самия теб.

— Да ме спасиш? — повтори Чарлс объркано. — От самия мен?

— Мама иска да каже, че всички ние сметнахме, че едно нейно помещение може да повдигне духа ти — тактично се намеси Натали.

— Е, поне не чрез алкохола, който поглъщаш — добави Дезире саркастично.

Райдър изви очи нагоре, а Чарлс почервеня от яд при тази обида на жена си.

— Колко благородно от ваша страна, че дойдохте, мадам — презрително изломоти той. — Но пък вие винаги сте били шампион на изгубените битки, нали?

Като видя как Дезире започва да кипи от ярост при заядливите думи на мъжа си, Натали хвърли умолителен, почти обезумял поглед към Райдър. Той на свой ред се засмя, плесна с ръце и заговори престорено весело:

— Не е ли страхотно, че сме отново всички заедно? Дали да не седнем, а Натали да позвъни за чая?

Чарлс и Дезире с мърморене се съгласиха, като седнаха колкото може по-далеч един от друг, като генерали от противникови страни, които искат да преценят силите на другия. Натали позвъни за чая и Фицхю незабавно го донесе. За съжаление, горещата напитка и току-що изпечените кифлички, които Натали подаваше на всеки, с нищо не стоплиха атмосферата. Известно време Дезире и Чарлс само се гледаха мрачно, докато Райдър и Натали говореха за това-онова, заливаха баща й с подробности от сватбеното пътешествие.

Но колкото и да се стараеха младоженците, те не можаха да премахнат напрежението между Чарлс и Дезире, което се засилваше. И наистина, докато Натали бърбореше нервно за новите дрехи, с които се бе сдобила в Париж, Чарлс изведнъж се обърна към Дезире и се присмя:

— Приличаш по-скоро на манекен от „Ла бел асамбле“, скъпа. И не виждам черен креп за твоя светец Бонапарт.

— Как смееш да хулиш императора! — Дезире гневно хвърли салфетката.

— Той вече не е император на никого — веднага отвърна Чарлс. — Освен, ако не броиш червеите, разбира се. Император на червеите — добре звучи, не мислиш ли?

— Мисля, че си един бездушен мръсник!

Очите на Чарлс светнаха мрачно и победоносно.

— А аз мисля, че вече не си толкова горда, мадам, след като Бонапарт опита и последното си поражение и намери мястото си на два метра дълбочина!

— Никога не си хранил и капчица уважение към императора или към онова, което той олицетворяваше — възкликна Дезире.

— А ти никога не си имала и грам респект към съпруга си… или към страната, която той обича!

Дезире скочи на крака.

— Не съм длъжна да слушам повече такива думи!

Чарлс я последва с издайническо олюляване на краката.

— А аз не съм длъжен да приемам обратно невярната съпруга, която ме изостави и сигурно е преспала с всички женкари на континента!

Натали застина от ужас, Райдър се намръщи, а Дезире, разтреперана от гняв, размаха юмрук пред Чарлс.

— Това е долнопробна лъжа! И как смееш дори да си помислиш, че съм склонна на помирение с теб!

— Може би трябва да изпратя молба до Парламента, както кралят опита да направи миналата година със собствената си невярна жена!

— Да не би самият Джордж да е образец на добродетелността! Трябваше да се досетя, че ще отговориш на присъствието ми по този отвратителен неблагодарен начин. Ще ти спестя труда да искаш развод, връщам се във Франция.

— На добър ти час!

Дезире се завъртя на пета и се втурна стремително към вратата, но Райдър й препречи пътя и строго поклати глава.

— По дяволите! — изсъска Дезире. — Махни се от пътя ми! Този човек е невъзможен!

— Мадам — дрезгаво зашепна Райдър, като я хвана за раменете и я обърна. — Трябва да опитате!

За миг Чарлс и Дезире продължиха да се гледат гневно. Натали застана между тях и заговори умолително:

— Татко, мамо, не сте се виждали повече от осем години. Не можете ли да размените поне една-две учтиви думи заради мен?

— И заради бъдещия ви внук — добави Райдър рязко.

Двамата продължиха още една минута да се гледат напрегнато, след което за голяма изненада на останалите Чарлс отстъпи пръв. Той се покашля и стеснително каза на Дезире:

— Изглеждаш добре.

Но за жалост примирието продължи кратко.

— А ти изглеждаш ужасно — сопна се Дезире. — Сега цялата ти диета от бренди ли се състои?

— А твоята — от развратни мъже? — повиши тон Чарлс.

— Е, да! — Дезире отвърна с презрителен жест. — Точно миналата седмица се забавлявах чудесно в една игра за трима с двамата британски изгнаници Байрон и Бръмъл… и лорд Байрон дори ми посвети последното си романтично епично произведение. Такова мило момче! Нищо чудно, че така лесно ми омръзна леглото ти!

Райдър простена, Натали закърши ръце, а Чарлс с широк жест каза:

— Предавам се! Махнете тази уличница от погледа ми, моля ви!

Като разбра, че по-нататъшните опити биха били безполезни в момента, Райдър сграбчи ръката на Дезире.

— Ние ще се върнем, сър — уведоми той Чарлс.

— Няма да се върнем! — извика Дезире.

— Моля ви, не си правете труда! — отекна Чарлс.

Без нито дума повече Райдър изведе Дезире и Натали от стаята.

— Този човек е животно! Той е луд! — обяви Дезире.

В каретата на път за вкъщи Райдър се опитваше да спори с тъща си, седнала на високата седалка срещу него, за да не й прилошее, докато жена му седеше до него в мрачно мълчание.

— Дезире, моля те, не се отказвай толкова бързо — говореше Райдър търпеливо. — Днес беше едва първата ви среща с Чарлс. Мисля, че при дадените обстоятелства тя мина доста добре.

— Сигурно бълнуваш — сряза го Дезире.

— Утре отново ще отидем там; тогава и двамата ще сте имали възможност да се поуспокоите — продължи Райдър спокойно.

— На куково лято! — тросна се Дезире. — Връщам се във Франция при следващия прилив!

— Права си, мамо! — включи се в разговора и разсърдената Натали. — Откажи се, върни се във Франция и остави татко да умре! Трябваше да си знам, че не мога да очаквам разум или вярност от теб!

— Но скъпа — погледна я умолително Дезире, този човек ужасно ме обиди. Ти беше там. Той ме нарече уличница…

— Именно ти заяви, че си се сношавала с двама мъже едновременно, ни повече, ни по-малко… а единият дори ти написал любовно стихотворение!

— Стана така само защото баща ти ме влуди с обидите си. Натали, трябва да знаеш, че никога не бих…

— Не си прави труда да се защитаваш пред мене, мамо! — прекъсна я Натали разпалено. — Не можеш да искаш от мен да приема доводите на жена, която е изоставила детето и мъжа си.

Дезире се обърна умолително към Райдър:

— Моля те, накарай я да разбере.

— Скъпа, ясно е, че и двете страни сгрешиха — докосна той ръката й.

— И също така е ясно, че няма да има помирение, докато някой… — Натали замълча, за да изгледа майка си в упор — … не направи искрено усилие за това.

Дезире се канеше да отвърне, но Райдър я спря, като вдигна ръка и енергично заклати глава.

Върнаха се в къщата на Франческа и щом влязоха, Натали се устреми нагоре по стълбите. Райдър се загледа в жена си примирено и издърпа тъща си в малкия кабинет, който Франческа му бе предоставила, за да има къде да се занимава с делата на баща си.

Той се облегна на затворената врата и заговори натъртено:

— Дезире, трябва да опиташ отново.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Този човек е непоносим!

— А ти си олицетворение на помирението, така ли?

Дезире го изгледа страшно.

— Мадам — Райдър направи крачка към нея, — ако Чарлс умре от пиене, Натали ще обвини вас.

Дезире вдигна ръце нагоре и започна да ругае бързо на френски, като нервно крачеше из малката стая.

— Искаш ли да загубиш Натали? — тихо попита той.

Тя го погледна измъчено и безпомощно.

— След като ни беше нужно толкова много време, за да се съберем? Разбира се, не!

— Но сега тя не мисли така.

— Тогава какво да направя? — извика Дезире.

Загледан в нея, Райдър си помисли колко много прилича тя на Натали — със силна воля и непокорна до край. Беше ирония на съдбата. Той бе увещавал жена си в Париж да даде на майка си още един шанс, а сега щеше да увещава тъща си да даде още една възможност на Чарлс.

— Дезире — спокойно каза той, — искам да сключа договор с теб. Искам да посещаваш Чарлс всеки ден в продължение на една седмица.

— Една седмица? — и последваха нови ругатни на френски.

— Моля те, направи както ти казвам. Само една седмица. Ако след това двамата още не сте се сдобрили, можеш да се върнеш във Франция с благословията ми.

— Но защо да опитвам още цяла седмица? — изтерзано попита Дезире. — Какъв смисъл има, приятелю?

Райдър сложи ръка на рамото й.

— Защото в края на седмицата, независимо дали вие с Чарлс сте се събрали или не, аз ще мога да убедя Натали, че ти поне си положила усилия. Можеш ли наистина да се върнеш във Франция сега и да се надяваш, че дъщеря ти ще ти вярва — тя ще се чуди дали действително си искала да опиташ?

Дезире мълчеше, мръщеше се и потупваше с крак персийския килим.

— Е, Дезире, споразумяхме ли се?

— Ние… да — Дезире въздъхна дълбоко и попита необичайно предпазливо: — Чарлс не изглежда добре, нали?

— Ако не промени начина си на живот — тъжно поклати глава Райдър, — ще умре. Неговият живот не струва ли една седмица от времето ти?

Дезире започна да примигва бързо и се обърна към прозореца. Лицето й красноречиво показваше борещите се в нея чувства. След миг отново въздъхна:

— Разбира се, приятелю.

— Тогава значи у теб има повече чувства, отколкото искаш да признаеш, нали? — внимателно попита Райдър.

Лицето на Дезире все още бе разтревожено, когато се обърна и го погледна.

— Чувствата нямат нищо общо с това дали един мъж и една жена наистина могат да живеят… и да бъдат щастливи… заедно.

На излизане от стаята Райдър се намръщи стреснат от възможността думите на Дезире да крият някаква истина — не само за нея самата и Чарлс, но и за неговия живот с Натали. Също като майка си, Натали беше тази, която непрекъснато твърдеше, че двамата са прекалено различни, а той бе решил да я убеди в противното.

Райдър се качи в стаята, която деляха с жена си, и нахълта вътре, когато я чу да ридае. Сърцето му се сви от мъка, щом я видя простряна на леглото и тръпнеща от вълнение. Не беше си помислял, че е толкова много разстроена от срещата на родителите си.

Натали лежеше на леглото с изопнати нерви. Спорът на родителите й беше събудил стари спомени от детството й. Катастрофалната сцена, на която стана свидетел, съчетана с възможността Чарлс и Дезире никога да не се помирят, не само я караше да се страхува, че баща й е тръгнал със сигурност към смъртта си, но и отново повдигаше въпроса дали тя и Райдър щяха да успеят в съвместния си живот, особено сега, когато вече бяха в реалния свят с всичките му проблеми и отговорности.

А трябваше да мислят и за бебето — благословения млад живот. Дали и те с Райдър щяха да свършат впримчени в нещастен брак, като си крещят един на друг, опропастяват живота на детето си, точно както родителите й постъпиха с нея?

Райдър седна на леглото до жена си, притегли я в прегръдките си и нежно я погали.

— Скъпа, моля те, не плачи!

— Но тя не го обича!

Той нежно я целуна и каза:

— О, обича го! Съгласи се да посещава баща ти всеки ден в продължение на една седмица.

Натали го погледна с благоговение:

— Така ли?

Райдър изтри сълзите от страните й и се усмихна.

— Убеден съм, че Дезире наистина обича баща ти — и нещо повече: ужасява се от възможността да те нарани.

— Но… но тя ни изостави толкова безжалостно преди осем години!

— О, Натали! — Райдър прекара устни по бузите и по подутите й клепачи. — Щом Дезире е съгласна да даде още една възможност на баща ти, мисля, че най-малкото, което можеш да направиш, е и ти да й дадеш такава възможност.

Натали подсмръкна, но не отговори.

— Ще опиташ ли и ти още веднъж да оправиш отношенията си с майка си? — и тъй като Натали още не проговаряше, той продължи: — Помисли си за радостта, която изпита, когато даде такава възможност на мен.

Тя се замисли за миг, после каза:

— Ти наистина си много по-сговорчив от майка ми.

Той беше очарован.

— О, така ли?

В кранчетата на устните й се появи усмивка:

— Много добре. Ще опитам.

— И никакви сълзи повече, нали?

Тя въздъхна и протегна ръка, за да си поиграе с вратовръзката му.

— Изглежда съм станала много чувствителна напоследък — трябва да е от бебето.

— Бедничката ми.

— А аз си мислех — започна предпазливо тя — дали и ние няма да свършим като мама и татко, като опропастим живота на детето си.

Изведнъж Райдър стана много сериозен и прибра кичура коса от челото й.

— Не мисля, че някой от нас двамата е такъв егоист, скъпа.

Тя го загледа нежно.

— Ти с положителност не си, щом можеш да понасяш мен, семейството ми, невъзможните ми настроения…

Той бързо я целуна.

— Вие сте бременна, милейди, и аз с гордост понасям настроенията ви.

Тя изведнъж стана игрива и сбърчи носле.

— Много съм трудна, ако искаш да знаеш.

— Да, знам.

Бавно обви ръце около врата му.

— А освен това очаквам чудесата на съчувствието.

— Мисля, че мога да измисля един начин за утеха, милейди — засмя се той и започна да разкопчава копчетата на роклята й, като целуваше нежната й шия.

Вече успокоена, Натали пое блажено дъх и му се усмихна.

— Това е само предлог да се възползваш от услугите ми.

— Да се възползвам ли? — попита той престорено ядосан. — Ако не бяхте бременна, лейди Нюбъри, щях да ви гъделичкам до смърт заради такива клевети.

Очите й потъмняха и се притвориха. Тя взе дланта му и я притисна към корема си.

— Мога да измисля далеч по-хубави неща, които да правиш с пръстите си.

Райдър изстена. Прекара показалеца на свободната си ръка подканващо по устните й.

— А аз мога да измисля далеч по-хубави неща, които да правиш с устните си.

— Кажи ми — подразни го тя.

Той игриво я тупна отзад.

— Вече знаеш, малка палавнице. Ела насам и ми покажи.

В миговете на блаженство всеки от тях бе възнаграден с пълна наслада.