Фабио Ланзони
Измамникът (13)

13

На другата сутрин Натали седеше на бюрото си във фабриката и четеше внимателно производствения график, когато Райдър нахлу в кабинета й.

— Натали, трябва да говоря с теб веднага — започна той напрегнато.

— Ти! — тя смъкна очилата си и се вторачи във влудяващия дявол, който и без това беше направил прекалено много, за да смути и живота, и спокойствието й. Скочи на крака: — Как се осмеляваш дори да се появиш тук тази сутрин!

— Какво искаш да кажеш! — извика той, като изглеждаше напълно объркан.

Тя заобиколи бюрото и мушна с два пръста гърдите му:

— Нали се бяхме споразумели, негоднико! А ти не удържа на думата си и ме изостави снощи!

— Изоставил съм те? Но нали помолих Рандолф да те пази!

— Приятелят ти Джон Рандолф си тръгна малко след тебе с една проститутка…

— Ще го удуша! — гневно я прекъсна Райдър.

— Е, а после може да удушиш и себе си — защото съм сигурна, че и ти си имал подобни занимания!

Райдър огледа раздразнената Натали — повдигащите се гърди, горящите очи и свитите юмруци. Изведнъж се усмихна доволно:

— Ти ревнуваш!

— Ни най-малко! — отсече тя.

— О, да, ревнуваш, а аз дори нямах представа, че съм успял да ти стана толкова мил — пошегува се той.

— Ти си ми мил колкото рояк комари!

— И имам същото намерение да ям от прекрасната ти плът, нали? — подхвърли той с вдигнати вежди.

Без никак да харесва този обрат в разговора, тя попита рязко:

— Къде беше снощи?

Той подсвирна:

— Брей, в какво гневно настроение си тая сутрин!

— Ако не си готов да си признаеш, по-добре си тръгвай.

— Нали се опитвам да ти обясня — търпеливо настоя той. — Джордж, Ричард, Хари и аз снощи се сблъскахме с група истински контрабандисти.

Очите й се разшириха:

— Така ли? Къде? Как?

Той вдигна ръка:

— Задавай въпросите си един по един, моля те. Както знаеш, бях поръчал на приятелите си да наблюдават един участък по Ашли, където по-рано са забелязвани контрабандисти. Снощи ми съобщиха, че са видели канална лодка да се движи към пролива. Четиримата препуснахме натам и се сблъскахме с негодниците, когато разтоварваха стоката си на север от града.

— Хванахте ли ги? — нетърпеливо попита Натали.

— За съжаление, разбойниците ни се измъкнаха в мъглата.

Тя въздъхна разочаровано:

— Всички ли избягаха?

Той мрачно кимна.

— Контрабандистите се измъкнаха с каруците си, а ние останахме да замахваме един към друг в мрака. На рапирата ми не достигнаха само няколко сантиметра да кастрира горкия Ричард, който преди това има нещастието да падне в Ашли.

Тук Натали не можа да сдържи усмивката си:

— Е, поне си се опитал. А аз си мислех…

— Съвсем ясно ми е недоверието, което изпитваш към мен, любима — той й намигна. — Но как бих могъл да погледна друга жена, след като ти ме омагьоса?

Тя махна с ръка:

— О, спести ми тези ласкателства — после се намръщи: — колкото до откриването на контрабандистите и леля Лав, ние не сме стигнали по-далече, отколкото бяхме в началото.

— Не съм съгласен — възрази Райдър. — Мисля, че определено сме много по-близо до залавянето на контрабандистката мрежа.

— Но откъде можеш дори да знаеш, че онези мъже са разтоварвали плат?

Очите му блеснаха триумфално.

— Още не съм ти казал най-важното. Виж, на брега се препънахме в един смачкан сандък — извади парче плат от джоба си и гордо й го подаде.

Натали грабна очилата си, внимателно огледа парчето и каза със стиснати зъби:

— Има тази характерна основа — същият английски плат е, който ни разори! — тя с отвращение запрати парчето на масата и свали очилата си. — А сега какво ще правим?

— Можем да продължим да наблюдаваме района нощем, а предполагам, че няма да е зле да държим под око търговците от Кинг стрийт — така ще установим дали контрабандистите са в контакт с тях — той поклати глава. — Иначе трябва да призная, че могат да минат седмици, преди да направим нов пробив или да забележим нов плавателен съд в пролива. Още твърдя, че по-резултатно ще е да започнем проучванията си от Англия.

— Не докато не намерим леля Лав!

— А не ти ли е хрумвало, че тя би могла да се е върнала в Англия и вече да е открила истината за плата… или че контрабандистите са я отвели там насила?

— Да — смутено кимна тя. — Но все още мисля, че трябва първо да направим тук каквото можем. — Усмихна му се помирително. — Все пак съм ти задължена. Благодарение на усилията ти напреднахме малко.

— Така ли, любима? — като я свари неподготвена, той я сграбчи и я привлече към себе си: — Знаеш ли, нямам нищо против да получа отплата за изпълнението на дълга си?

— О, невъзможен си! — изстена тя, но с виновна усмивка.

— Невъзможно, влюбен съм — съгласи се той тържествено. — Сега да се върнем към ревността ти…

— Не ревнувам!

— И двамата знаем, че не смяташ да се омъжваш — продължи той спокойно, като смело и мъчително прокара пръст по шията й. — Но ако някога плътските ти желания надделеят у теб, любима, позволи ми да те уверя, че съм едновременно и съвършен и дискретен любовник!

Като се опитваше да се измъкне от прегръдката му, тя отвърна:

— Нагъл си! И ще стигне ли някога до ума ти, лорд Негодяй, че аз ни най-малко не се интересувам от теб?

— Напротив, скъпа — увери я той. — Издаде се на крайбрежието в неделя.

— Не е така!

Нахалната му усмивка явно свидетелстваше за противното:

— О, да, издаде се. Малките стонове, красноречивите въздишки…

По лицето й се изписа огорчение:

— О, толкова просташко е да се говори за тези неща!

— Да не говорим за високопарната ти лекция за решението ти да останеш стара мома.

— И какво от това?

Очите му блеснаха дяволито:

— Натали, трябва да осъзнаеш, че целта на всеки негодяй е да се бори срещу институцията на старите моми.

Накрая тя успя да се измъкне от прегръдките му, пребори се с усмивката си и каза явно развълнувано:

— Забрави да добавиш „сдържаност“ като част от големите ти постижения. А както вече ти казах, пламенната любовна връзка между нас не е част от споразумението ни.

Усмивката му беше като на негодник, когато й се поклони джентълменски:

— Но мила ми Натали, винаги съм се опитвал да дам на дамите само онова, което са поискали.

 

 

След като той си тръгна, Натали откри, че още трепери. Защото Райдър бе казал истината. Тя наистина ревнуваше, когато си помисли, че е отишъл при проститутка снощи. Райдър разклащаше обичайния й железен контрол върху живота и върху чувствата й, а това не й харесваше никак! Беше събудил нещо у нея на крайбрежието — снежни думи, деликатни докосвания, с невероятна целувка, която все още я караше да пламва, когато си я спомнеше.

Оттогава се чувстваше по-объркана и по-притеснена, дори се бореше със самата себе си — и когато бяха заедно, и когато не бяха. Спомни си нощта в каретата, когато й беше казал, че може да възпламени чувствата му и без да го докосва. Сега видя, че същото важи и за нея. Когато повдигнеше вежди, когато й се усмихнеше или само я погледнеше с нескрито внимание, я полазваха тръпки.

Най-много я тревожеше явното удоволствие, което той изпитваше, като я извади от равновесие и като смути чувствата й. Очевидно не беше подходящ за нея и я влудяваше… но, ах, как я изкушаваше, освен това!

 

 

Вечерта в кръчмата Натали седна да разговаря с един млад юнга, Саймън Милър, когото бе видяла преди това. Сърцето на Натали бе трепнало при вида на изнемощялото дете, облечено с мръсна работна куртка и с шапка, която изглеждаше влачена в калта. Тя веднага донесе на юнгата овнешко месо, кифли и мляко от кухнята. Като приглуши протестите му, тя настоя да хапне и накрая всичко бе изядено с апетит и удоволствие, които й доставиха радост.

В последния час тя изслуша трагичната история на Саймън. Бил от Ливърпул и избягал от къщи само на четиринайсет години, за да се присъедини към търговския флот, но го изгонили от кораба му в Чарлстън, защото не можел да носи колкото останалите моряци. Шляел се около пристанището вече няколко седмици, като търсел храна, хващал се за каква да е работа и се опитвал да постъпи на друг кораб.

— Това първото ти пътуване по море ли беше? — попита го тя.

— Да, госпожице. Колко сте любезна, че ме питате.

— Изглежда, началниците ти са те уморили от глад — добави тя загрижено, като гледаше как дрехите висят по слабото телце.

Той сви костеливи рамене:

— Когато бяхме в океана, госпожице, изстинах и ужасно ме втресе. Предполагам, че затова капитанът ме освободи.

Натали докосна ръката му, където имаше бледа, заздравяла рана:

— Тези белези от треската ли ти останаха?

Той отбегна погледа й.

— Попаднахме на буря посред Атлантическия океан, която разхвърля всички ни като вейки. Цяло чудо е, че не паднах зад борда.

— Прекалено млад си за такъв непосилен живот — ядосано каза Натали. — Трябва да се върнеш вкъщи при семейството си.

Бледите очи на момчето се навлажниха:

— Майка ми е на небето, а баща ми ме бие по-лошо и от боцмана, когато е пиян.

— Съжалявам — Натали се намръщи, като се чудеше какво да направи за момчето. — Ясно е, че този занаят още не е за теб.

— А какво ще кажете за себе си, госпожице? — попита Саймън с мила усмивка.

Натали се засмя. Погледна към Райдър отсреща и видя, че той е тръгнал към тях.

Като намести едрото си тяло на съседен стол, той погледна от момчето към Натали и примигна:

— Да не би да ми се е намерил съперник?

Натали се усмихна:

— Райдър, това е новият ми приятел Саймън Милър. — А на Саймън обясни: — Това е приятелят ми лорд Нюбъри.

Саймън гледаше Райдър със страхопочитание:

— Радвам се да ви видя пак, лорд Нюбъри.

Райдър изгледа момчето:

— Пак?

— Пак? — повтори Натали.

— Да, госпожице — радостно потвърди Саймън. — Преди няколко дена лорд Нюбъри ми даде сребърен долар, за да съобщя за един пожар.

Когато направи връзката, Натали изгледа мрачно Райдър, който се усмихна смутено, защото явно също се досети.

— Твърдиш, че лорд Нюбъри ти е платил, за да извикаш бригадата с кофите? — обърна се Натали към Саймън.

— Да, госпожице.

Докато хвърляше още един бесен поглед на Райдър, тя продължи:

— Кажи, пожарът в къщата на някаква жена ли беше?

— Така беше — отвърна Саймън, после щракна с пръсти: — Вие ли бяхте жената, госпожице? Негова светлост ми каза, че при вас вече станало много горещо.

— Ах! — извика Натали.

— Значи е била тя, Саймън — със смях се намеси Райдър.

— Тогава сте успели да я спасите, ваша светлост? — радостно запита Саймън.

— В определен смисъл, да — отвърна той.

— Негоднико! — почти изкрещя Натали.

Саймън изглеждаше озадачен:

— Дамата не искаше ли да бъде спасена, ваша светлост?

Райдър намигна на Натали:

— О, не обръщай внимание на госпожица Дезмънд, Саймън. Тя просто се уплаши, когато част от вещите й се опърлиха. — Преди вбесената Натали да се намеси отново, той бързо продължи: — И моля ти се, младежо аз не съм ничия светлост тук. Това почтително отношение просто не е на мястото си.

— Както желаете, сър.

Райдър огледа любопитно и двамата.

— Все пак какво заговорничехте вие тук? — попита той Натали.

Все така възмутена, тя отвърна:

— Точно ти ли трябва да говориш за заговори!

Той поглади брадичка:

— Изглежда греховете ми винаги се връщат, за да ме преследват.

Забележката му накара Натали да изпита поне малко удовлетворение. Но скоро загрижеността й за Саймън се оказа по-силна от раздразнението. Момчето още ядеше, когато тя се наведе към Райдър и пошепна:

— Опитвам се да намеря начин да му помогна. Постъпил е на работа на един търговски кораб в Ливърпул, но по време на пътуването са се отнасяли зле с него, а после са го освободили тук, в Чарлстън.

Райдър замислено огледа младежа:

— Знаеш ли, момче, аз живея с няколко приятели в една къща на Куийн стрийт. Кочияшът ни, Джоузеф, би могъл да те използва за помощник.

Чертите на Саймън гордо се стегнаха:

— Не ми трябва милостиня, сър.

— Няма да казваш същото, след като чистиш обора ни няколко дни.

Саймън седна по-изправен на стола си и вдигна брадичка:

— Добре, сър. Но ако ми плащате добре. Искам пет шилинга на седмица. Ще ви работя мъжки, а това никога не излиза евтино.

— Разбира се — Райдър се наведе и стисна ръката на момчето. — А може би ще успееш да помогнеш на тази дама и на мен в едни проучвания, които правим.

Саймън се обърна към Натали:

— За какво става дума, госпожице?

— Леля ми изчезна преди няколко седмици — довери му тя. — Историята е дълга, но предполагаме, че може да се е опитвала да проследи контрабандисти на плат.

— Контрабандисти на плат? — повтори момчето напрегнато, а очите му се разшириха. — Като го споменавате, госпожице, аз видях една благородничка на пристанището преди две седмици и тя разпитваше за платове.

Натали пребледня:

— Не си измисляш, нали, Саймън? Това е извънредно важно.

— О, не, мадам. Честна дума. Мисля, че дори знам къде е госпожата.

— Знаеш ли? — извика Натали.

— Да, госпожице. Както ви казах, беше из пристанището цял ден и разпитваше хората около кейовете. После вечерта я видях да се промъква в един от сандъците за товарене. Аз бях заспал зад едни кошове наблизо, разбирате ли? Както и да е, госпожице, от приказките на моряците, които товареха фрегатата, разбрах, че тя е на път за Лондон, Там би трябвало да е леля ви.

Натали и Райдър се спогледаха радостно изненадани.

— Сигурен ли си? — попита Натали Саймън напрегнато.

— О, да, госпожице — той я погледна внимателно. — Приличаше малко на вас. Но беше по-възрастна, разбира се.

— Знаеш ли името на кораба, с който онази жена е отплавала? — попита Райдър.

Младежът поклати глава:

— Съжалявам, сър. Беше през нощта, нали разбирате?

— Няма значение, Саймън — Райдър се протегна и му подаде монета. — Ти току-що спечели първата си награда.

Очите на Саймън светнаха от радост:

— Цели пет шилинга, сър? Но това е прекалено много!

Райдър се усмихна:

— Заслужаваш ги, момче. Помогна на дамата и на мен повече, отколкото можеш да си представиш.

 

 

След малко Райдър и Натали седяха един срещу друг в каретата му. Саймън беше заспал с глава в скута на Натали. Райдър се умили, докато гледаше как Натали глади косата на момчето и се взира в лицето му със загриженост. Тя наистина е възхитителен човек, мислеше си гордо той, и дяволски привлекателна дама.

— Горкото дете — промълви тя. — Благодаря ти, че го вземаш на работа при себе си, Райдър — макар наистина да не мога да повярвам, че си му платил, за да даде фалшивата тревога за пожар.

— Беше съвсем невинна шега любима.

— Така ли? — тя повдигна вежди.

— Е, поне ролята на Саймън беше съвсем невинна — призна смутено той. — Цялата отговорност за останалото е моя.

— Радвам се, че си способен да поемеш отговорността за нещо.

Той погледна момчето засмян.

— Първата ми работа ще бъде да поръчам на чистачката ни да го окъпе хубаво. Предполагам, че тази мръсноруса коса ще стане яркожълта, след като се натърка с хубав сапун. Надявам се да няма паразити, които вече да са се разпълзели по теб.

Натали дори не мигна.

— Горкото момче е преживяло толкова много и ни даде първото важно сведение за леля Лав, Задължени сме му.

— Да, така е. Сега вече знаем почти сигурно, че леля ти е отпътувала за Лондон.

Натали се намръщи и го погледна:

— Защо мислиш, че се е качила незаконно на кораба?

— Може да е открила контрабандистки плавателен съд, който е тръгвал от пристанището със законен товар, и е решила да стигне до източника.

Натали кимна.

— А успяха ли Хари и останалите да научат нещо повече за контрабандистите, които се опитахте да задържите снощи?

— Не. А лодките и каруците явно също са изчезнали. Без съмнение, сме изплашили много разбойниците, но сега отново сме по следите им.

— Така е.

Той се наведе към нея:

— Разбираш, естествено, че трябва веднага да потеглени към Англия?

— Искаш да кажеш, че аз трябва веднага да отплавам Англия — твърдо отговори тя. — Ти направи достатъчно за мен, Райдър.

Обзе го гняв, когато видя, че тя го освобождава така безцеремонно. След всички усилия, които бе положил, за да я спечели, нямаше намерение да я остави да се замъкне в Англия сама.

— Значи толкова държиш да се отървеш от мен? — попита я той мрачно.

— И защо бих искала да го направя? — попита тя малко присмехулно.

— Може би защото те карам да чувстваш неща, които би предпочела да не чувстваш.

— Това е просто смешно.

Когато минаха покрай мигащите светлини на една гостилница, той видя, за свое най-голямо удоволствие, че лицето й се изчервява.

— Наистина ли?

— Да. Аз достатъчно дълго използвах щедростта ти. А оттук нататък мога да се оправя и сама.

Той се изсмя неприятно:

— Ти не можеш дори да се справиш с прибирането от кръчмата до вас, без да ти направят нещо!

При острия тон, с който бяха изречени думите, Саймън се помести, а Натали каза с пръст до устните си:

— Моля ти се, не буди момчето.

— Натали — продължи той по-тихо, но решително. — Просто не мога да те оставя да пътуваш до Англия сама. — Прекалено опасно е за почтена жена без придружител.

— А не ти ли е хрумвало, че за мен може да е много по-опасно да пътувам с теб — моя пазител хаймана?

Макар че се засмя тихо, тонът му остана твърд:

— Идвам с теб в Англия и това е окончателно — после добави необичайно замислен: — Освен това крайно време е да посетя баба си.

— Баба ти?

Той кимна:

— Както мисля, че ти казах, майка ми загина при нещастен случай преди четири години. Но нейната майка — баба ми, Франческа Валенца — все още живее в Лондон.

— При баща ти ли?

— Едва ли. Двамата не си говорят.

— А ти и баща ти? — внимателно попита Натали.

— Взаимоотношения ни с него са още по-лоши.

Тя погледна със съчувствие измъченото му, напрегнато лице:

— О, Райдър, не мога да те карам да се сблъскваш с нещо, което би ти причинило болка…

— Натали, ще дойда с теб — прекъсна я той страстно.

Тя въздъхна:

— Значи си решил твърдо да го направиш?

— Само се опитай да ме спреш.

Тя потисна стенанието си. Явно, не можеше да го разубеди.

— Добре. Утре ще проверя с какво можем да потеглим…

— Ще плаваме с клипера на Хари — отсече Райдър.

— Какво? Но аз мислех, че смяташ да го върнеш…

— Смятам. Всъщност сега на Хамптън, изглежда, са му омръзнали колониите. Сигурен съм, че с удоволствие ще потегли заедно с нас.

Тя поклати глава:

— Това е още една твоя лудория, нали?

Той я погледна в очите:

— Всъщност, Натали, всичко започна да става доста сериозно.

Блясъкът в очите му й показа кое беше най-сериозно за него — нейното прелъстяване.

— Тогава ще имаме време да наемем екипаж…

— Ще склоня Хамптън да финансира пътуването. В момента той е доста по-заможен от мен — неочаквано й се усмихна. — Всъщност, любима, издръжката ми в момента е доста изтъняла и нямам представа как бихме могли да стигнем до Англия, освен с кораба на Хари.

Като гледаше очарователно упорития хаймана срещу себе си, Натали си зададе въпроса, доколко е нормална тя самата и се помоли в себе си за всички.