Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (8) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава осма

Мракът на междузвездното пространство, изпъстрен с разноцветни искрици, заемаше целия огромен екран. Язон се опита да се ориентира, Мета реши да му помогне и също откри няколко познати съзвездия. Накрая двамата с голяма точност установиха координатите на кораба. Впрочем, те още на момента се усъмниха в собствените си сметки. Та нали корабът се движеше в режим на хиперпространствен преход, така че реалната картинка, ако работеше стандартната оптика, щеше да представлява само сложни шарки, на които толкова много обичаха да се любуват. А това, което се налагаше да наблюдават в момента, по всяка вероятност беше запис излъчван от компютъра. Разбира се, сменящите се един друг изгледи на звездното небе по принцип можеха да съответстват на реалния маршрут на кораба (така и се постъпваше обикновено, за да могат пилотите по-лесно да се ориентират в случай на авариен изход в обикновеното пространство), но това беше на другите кораби и при други ситуации, а сега и тук, където явно се опитваха да скрият от тях всичко, което беше възможно…

Неочакван въпрос на Мета секна размишленията на Язон:

— Виждаш ли?

В средата на екрана, сред черната пустота, изникна слаба светеща точка.

— Да. Мислиш, че е някакъв болид ли?

— Не, това е изкуствен обект — професионално определи Мета.

— Уверена ли си? — за всеки случай запита Мета.

— Абсолютно. И се приближава към нас.

— Ами ако все пак е запис? — предположи Язон.

Мета не успя да отговори. По уредбата за вътрешно оповестяване прозвуча сигналът за екстрено събиране и веднага се разнесе гласът на самия Морган:

— Язон! Мета! Елате веднага в капитанската кабина!

Язон вече сам се досети докато бягаха по коридорите, че на екрана не бяха наблюдавали запис. Иначе защо ще ги вдигат по тревога, но…

— Мета, почакай, как можем да виждаме насрещен кораб, щом сме в хиперпространството…

— Значи, вече сме излезли от него — отвърна Мета, без да забавя бяг, като се озърна за миг.

— Не разбирам — произнесе Язон. — Хиперпреходът — това винаги е нещо много неприятно, дори и насън го усещаш.

— Да, така е — съгласи се Мета, — но те имат някакви страховити гравитационно-магнитни компенсатори. Забравих да ти кажа, че когато стартирахме от орбита, а после прескачахме в хиперпространството, аз също нищо не усетих и още тогава се досетих, че това е една съвършена техника. Добре са се обзавели, нали? А пък на пръв поглед, прости бандитчета… Ех, да имахме ние тази техника, ама да я ползваме за мирни цели. Тоест при нас…

— Не забравяй — прекъсна я Язон, — че точно такава задача решаваме двамата с теб сега. Само не трябва да говорим за това с пълен глас когато вече сме само на две крачки от достопочтения сър Хенри.

Вратата на капитанската рубка беше широко отворена. До Морган стоеше д’Олоне, и двамата втренчено гледаха предния екран. Пробягващите под него цифри сочеха за стремително намаляващото разстояние до обекта и всички характеристики, които компютърът считаше за необходимо да извежда.

— Можете ли да определите типа на кораба от това разстояние? — запита Морган като хвърли бърз поглед на току-що влезлите.

Обади се Мета, при това веднага, без дори да се замисля:

— Това е лек боен кръстосвач, усилен с допълнителна броня за сметка на понижената бойна мощ. Такива кораби се използват при втората линия на атака в боя, но е възможно този екземпляр просто да е снет от въоръжението на някоя могъща армия с цел по-нататъшно използване за стопански цели.

— Защо мислиш така? — запита Морган, като отново ги стрелна с мигновен поглед.

— Защото централният му локатор е чисто цивилна изработка.

Мета отговаряше бързо и старателно, също като отличничка на изпит.

„Все пак още е много млада, помисли си Язон. Обича да се изтъква. И то намерила пред кого!“

— Благодаря — усмихна се Морган. — Полезна информация.

Д’Олоне се обърна към Язон.

— А вие, динАлт, какво мислите за произхода на този кораб?

— Аз не мисля, аз знам — отвърна Язон. (Позьорството се оказа доста заразна болест. Но какво да прави, трябваше някак си да заслужи доверието на пиратите.) — Знам: това е инкасаторски кораб.

Двамата флибустиери се захилиха здраво, а в очите им блесна алчен огън. Слабограмотният д’Олоне за всеки случай запита повторно:

— Транспортират налични пари, нали?

— Да — отвърна Язон, — междупланетен банков превоз.

— Интересно, какво прави в междузвездното пространство? — забеляза Мета, без да се обръща към никого в частност.

Д’Олоне още веднъж широко се ухили. Язон проследи погледа му и за пореден път разбра, че на пирата се нравят не само думите, изречени от Мета, но и самата пленница.

— Значи, това е междузвезден инкасаторски кораб — направи самостоятелен извод Д’Олоне след много сериозна мисловна дейност. — Чудесно: значи ще носи и повече пари.

— Така ли е, Язон? — запита Морган.

— Вероятно — съгласи се Язон. — Само дето е напъно безсмислено да нападаме инкасаторите. Съгласно устава им те не встъпват в преговори с никого, а при най-слаба проява на агресия автоматически бягат в хиперпространството, откъдето чрез хиперпространствената връзка веднага викат полицията. Полицейските кораби мигновено ще ни запеленговат и ще ни прехванат. Общо взето, вместо да вземем пари, ще се наложи да влезем в бой. Толкова ли горите да се сблъскате с професионалисти и да рискувате да бъдете арестувани от властите на местната звездна система заради някакви си въшливи четири или пет милиарда? На такива бараки солидни суми не се превозват, така че е почти сигурно, че сумата е дори по-малка.

Морган мълчеше загадъчно усмихнат. Тъповатият д’Олоне се мъчеше да проумее какво ли е замислил капитанът му. Язон реши да се възползва от паузата и добави още един аргумент:

— Струва ми се, че се прибираме с нелоша плячка. Може би е по-добре да играем на сигурно?

Той специално наблегна на „ние“, подчертавайки единството на интересите. Морган обаче вече не го чуваше.

— Не — отговори уверено капитанът. — Всеки, който се спре и се задоволи с постигнатото, в крайна сметка винаги губи всичко. А флибустиерите никога не са се плашели от трудностите. Ти наистина много ни помогна, Язон. Нима сега старият Морган няма да възползва от късмета си? Казваш, че не встъпвали в преговори ли? А как ще реагира инкасаторският шеф на сигнала SOS?

Язон никога не бе работил като инкасатор и дори не можеше да си представи какво е записано в устава им по този повод, но той добре знаеше друго: професионалната солидарност на астропилотите често се вземаше връх над служебния дълг.

— Не знам — отвърна честно той.

— Е, — заключи Морган, — тъкмо случай да разберем.

Разстоянието между корабите в този момент тъкмо достигна онази дистанция, когато радиопреговорите ставаха необходими, ако всеки кораб възнамеряваше да продължава с предишния си курс, а да се удрят челно засега нямаха намерение.

Морган натисна бутона за външна тревога, тоест изпрати в пространството познатия на всички сигнал SOS. И едновременно с това оповести екипажа си за триминутна готовност за бой, във всеки един от двата варианта, тоест предложи едновременно да се подготвят и за отбрана и за нападение.

Мислите на Язон се заплетоха в неразплетимо кълбо. Той все се мъчеше да извлече главното, но все не успяваше, и просто запита Морган:

— Какво ще правиш?

— Каня се само да прибера парите — ухили се Морган, без да дава подробности. — Не се каня да убивам никого. Само парите, Язон.

Ставаше още по-неразбираемо. В този момент пристигна отговора от инкасаторския кораб:

— Съобщете ни кой е с вас. Каква помощ ви е необходима?

— В резултат на бандитско нападение и взрив отказаха маршовите ни двигатели и генератора за хиперпространствен преход — безсрамно лъжеше Морган. — Ремонтът е възможен, но всички останали членове на екипажа са тежко ранени. Пратете на помощ поне един човек.

— Човек не можем да пратим — безцеремонно, без всякакви обяснения ги отрязаха от инкасаторския кораб. — Изпращаме транспортен робот.

— Благодаря ви — продължи съвсем наглият Морган. — Но роботът трябва да е универсален с ремонтни, медицински, навигационни и всички останали функции. Разбирате ли ме?

— Разбираме. Точно такъв робот ви изпращаме в момента.

— Чудесно — прошепна Морган. — Без универсалния си робот те не могат да продължат полета си. Прекалено скъпа играчка е. И въпреки всичко, Мисон… чуваш ли ме, Мисон?

— Да, капитане — отзова се главният флибустиерски конструктор-изобретател.

— Приготви се за техническа атака по схемата номер двайсет и седем. Ако люкът отворят люка от нашата страна, веднага започваме операцията. Помни, принципът ни е да използваме всеки открил се шанс.

Люкът обаче се отвори от противоположната страна. Не бяха чак толкова глупави тия инкасатори. Солидарността си беше солидарност, но инструкциите си спазваха строго.

На пристигналия на борда на Конкистадор робот беше дадена възможност да докладва на господарите си за нормалното посрещане от страна на съответните автомати, а по-нататък работата пое техническият гений Мисон. Морган не счете за необходимо да запознава Язон и Мета с подробностите на операцията, но им обрисува идеята в най-общ вид: роботът прмерно за половин час ще бъде напълно препрограмиран, натъпкан с всевъзможно технологично оръжие, след което ще доложи за изпълнената работа и и ще се върне при господарите си вече в качеството на диверсант, коварен вражески агент. Разбира се, този не съвсем оригинален номер вероятно щеше да бъде разгадан от инкасаторите, но целият въпрос беше на кой етап щеше да стане това. Троянският кон на флибустиерите нямаше да чака нощта, той щеше да започне да действа мигновено, още щом се отвореше вътрешният шлюз, така че проблясъкът у инкасаторите трябваше да се случи доста преди този момент, защото дори и едносекундно закъснение ставаше фатално.

Морган така и се изрази за робота: „троянски кон“, и Язон още веднъж потрепера от ерудицията на този мерзавец. Хората от съвременността, които да помнят най-древните земни легенди, се брояха на пръсти. Дори и не всички те бяха учени или политици.

— Как точно ще действа на инкасаторския кораб препрограмираният робот? — предпазливо запита Язон.

— А това ще го видиш сам — лукаво отвърна Морган. — Искаш всичко на тепсийка ли? А сега, момчета, всички, освен Мисон и групата му, могат да запалят по цигара — съобщи той в микрофона за вътрешно оповестяване и добави тихо, вече след като изключи връзката: — А ти, Язон, вече можеш да считаш работата си за изпълнена. Двамата с Мета свършихте всичко, което се искаше от вас днес.

Язон стоеше неподвижен и трескаво мислеше дали двамата с Мета ще успеят да застрелят всички, които се втурнат в рубката, ако убиеха Морган и д’Олоне, ще успеят ли да предупредят инкасаторите за капана, а след това с тяхна помощ да разоръжат пиратите, ще успеят ли да предадат SOS на общогалактическата честота или да влязат във връзка със Специалния Корпус, преди Мисон да им отреже захранването. Едва ли, все някъде нещо нямаше да го доизкусурят, а някъде и щяха да претърпят пълен неуспех; няьмаше да постигнат нищо, освен няколко безсмислени убийства, а едно нещо със сигурност нямаше да успеят: да отърват кожите, защото стотина флибустери бяха наистина страшно много. А освен това у дома и стените помагат. Главното преимущество обаче на пиратите беше непомерната жажда за кръв и удивителното умение да не щадят не само враговете, но и самите себе си.

Очевидно ходът на мислите у Мета беше почти същият, и беше стигнала до същите изводи. Само че за разлика от Язон тя се отнасяше към всичко далеч по-хладнокръвно, и сега беше по пирянски спокойна. Язон с огромно усилие изтръгна някакво подобие на усмивка върху лицето си.

— Дай ми пурата си, Хенри. Да видим дали е наистина толкова добра, колкото я изкарваш.

— Моля — протегна му я Морган.

Минутите се точеха като в кошмарен сън. Разговорите не вървяха. Пурата беше много силна и горчива. Дори и присъединилият се към тях веселяк Хук не успя да разведри атмосферата. Само дето гадният пушек в кабината се сгъсти още повече. Мета се мусеше недоволно и размахваше с отвращение длан пред лицето си.

Накрая Мисон доложи готовност. Морган даде разрешение и роботът бавно потегли обратно към кораба си. Изображението се движеше по екрана и Язон изпитваше много странно чувство при мисълта, че този пепеляво-сив благороден корпус — едно от висшите достижения на човешкия разум, своего рода символ на дружеска взаиомопомощ — само за някакви си тридесетина минути е превърнат в адска машина.

След това роботът се скри зад крупното тяло на кораба-инкасатор и известно време нищо не се случваше. Накрая се раздаде условният сигнал — няколко тона от бодър марш, и целият екипаж на „Конкистадор“ изрева разбиращо като един човек. Ревът много наподобяваше дружния вопъл на възторг, издаван от стадо побеснели маймуни.

— На абордаж! — изрева Морган в усилвателя на вътрешното оповестяване, заглушавайки за момент радостния вой.

Стиковането на двата кораба протече идеално, сякаш ги бяха събирали на един стапел за съвместни полети. По всяка вероятност „троянският робот“ не само че беше изключил блокиращата, отбранителната и хиперпреходната автоматика на инкасаторския кораб, но и сега управляваше всички останали в изправност системи. Шлюзовете се оказаха даже не двойни, а тройни (иначе за какво щеше да служи тройната броня?), и се отвориха леко и бързо, все едно, че бяха собствените. А пиратите нахлуха в образувания проход не като професионални диверсанти, редуващи мълниеносни удари с укривания, пробиващи си път с огън, а като тълпа млади поклонници на концерт на авангардна рок-звезда — през глава, блъскайки се един друг и надаващи ликуващи крясъци.

Командата от инкасатори през цялото това време се държеше повече от странно. Явно препрограмираният робот бе поработил не само върху техниката. Здравите и тренирани мъже, но без абсолютно никакво оръжие, се мятаха по отсеците и коридорите, ту отчаяно нахвърляйки се с каквото им попадне върху въоръжения до зъби противник, ту разсипвайки се отчаяно в опит да се скрие като правило в най-неподходящите места. И едните и другите опити завършваха по еднакъв начин: цялата команда на кораба беше прекарана под ножа. Флибустиерите предпочитаха да не стрелят, а да секат наляво и надясно с кривите си саби. Те изпадаха в екстаз и заедно с кръвоточащата плът сечаха пластмасовите мебели, посудата, тънките преградни стени и касите на вратите, понякога остриетата попадаха на метал и тогава избликваха снопове рижи искри. Понякога сабите разсичаха електрически проводници, и тогава летяха синкави искри, а светлината често гаснеше, но много бързо отново се възстановяваше; включваше се или аварийното осветление или прожектора на записващата камера.

Язон не взе участие в щурма на инкасаторския кораб, не го бяха поканили, както и Мета. Имаше достатъчно бойци, а реакцията на новаците при гледката на клането можеше да се окаже непредсказуема. Самият Морган също не се засили да си качва адреналина заедно с д’Олоне и Хук, втурнали се строго по плана, а остана в капитанската рубка и наблюдаваше кървавата баня на големия екран. Репортажът се водеше едновременно с три камери, и Морган, също като врял и кипял режисьор превкючваше транслацията от едната на другата камера, като с ъгъла на окото следеше целия развой на три малки екранчета в ъгъла на монитора. Общо взето, целият този кървав видеомонтаж се правеше само заради двамата зрители, освен ако не се окажеше, разбира се, че се прави запис и Морган впоследствие не търгуваше с подобни развлекателни филми. Язон и за миг не би се удивил, ако и наистина се окажеше така. Хрониката на убийства на живо, още повече заснета професионално, не би оставила равнодушни милиони зрители във всяка историческа епоха в цялата обитаема Вселена. Наистина, съществуваше риск подобни репортажи да попаднат в ръцете на правоохранителните структури, проявяващи законен интерес към авторите на такива екстравагантни продукции. Изглежда обаче, Хенри Морган отдавна бе махнал с ръка на всякакви страхове и не даваше пет пари за нищо и никого, пък за Специалния корпус дори и не си струваше да се говори…

О, тъмни звезди! Какво ли царуваше в главата му в такива минути? Та нали Морган го бе излъгал по най-циничен начин, че няма намерение да убива никого. Не е ли крайно време да си разчисти сметките с него? Нима може да се преговаря с такъв човек за каквото и да било? Сякаш и моментът беше подходящ, всички бяха избягали на чуждия кораб, само да затвори шлюзовете, да даде команда за разкачане и край: остават очи в очи с безумния Хенри. Но дали беше така? Разбира се, че не. Ето, зад отворената врата в коридора се разтъпкват сякаш преднамерено нехайно двама главорези, а и кошмарният Мисон, злият технически гений, навярно сега сържи деликатните си пръсти върху всички мислими бутони. Нищо нямаше да стане. И сега няма да стане. Спокойно, Язон.

— Хареса ли ти? — запита Морган.

Язон предпочете да премълчи, докато Мета отвърна с каменно лице:

— Нормално. Само дето е много мръсно.

— В какъв смисъл? — реши да уточни Морган.

— В прекия — каза тя.

— Аааа — проточи флибустиерът, — е, това не е толкова важно. Все едно, после всичко ще изгори. А момчетата ми са много чистоплътни: върнат ли се, първата им работа е да си вземат душа.

— И това не е лошо — проговори Мета все така безизразно.

„Браво, момичето ми! — одобри Язон наум. — Нито една излишна емоция. Нито устните треперят, нито пистолетът скача в ръката й. Или това е вече онова състояние, което психолозите наричат запределно притъпяване, та нали още малко само и аз самият ще почна да отговарям на всички въпроси с тих и безцветен глас.“

Язон реши да побърза докато още гласът му не е изневерил:

— Защо ни излъга, Хенри?

— Не защо, а поради какво — поправи го Морган. — За да се държите по-спокойно. Най-добре е да се привиква постепенно към всичко на този свят. Особено към смъртта. А на хората, които вероятно никога през живота си още не са убивали себеподобни, не е толкова лесно да свикнат с мисълта за абсолютната необходимост и целесъобразност на този процес. Или не съм прав?

Първа избухна в гръмък смях Мета. Морган не очакваше такава реакция и дори не успя да намери думи да отговори. После озадачено се обърна към Язон:

— Прости, друже, но да не я е хванала истерията?

И в този момент Язон също не се сдържа и се разсмя бурно. Двамата пирати, охраняващи вратата, влязоха любопитни да разберат какво толкова смешно е намерила публиката в протичащото на екрана, стояха дълго вторачени в екрана, но така и нищо не разбраха.

Клането вече бе приключило напълно. Екипажът на инкасаторския кораб не се бе оказал от многобройните, пасежери по принцип не вземаха. Парите флибустиерите откриха бързо, които се оказаха изненадващо много, поне на пръв поглед. Последното зарадва всички участници, които потни, измацани в сажди и кръв плъзваха по кораба захилени щастливо, но въпреки това не се виждаше нищо, заради което човек да се превива от смях.

— Марш оттук! — изкомандва мрачно Морган и двамата стражи мигновено изчезнаха от рубката.

Язон най-сетне се успокои и произнесе:

— Ах, Хенри, Хенри! Все пак съм по-възрастен от теб. С няколко години в повече, с няколко светове и с поне стотина много сложни проблеми, които лично съм разрешил. Ако има нещо, в което да си ме изпреварил, това ще е само в труповете, които си оставил зад гърба си. Тук ще ми е много трудно да се състезавам с теб. Повярвай ми обаче: и аз съм убивал, и то немалко. Добре знам как се прави. Само че извинявай, но процесът никога не ми е доставял удоволствие. Навярно, в това е голямата разлика между нас.

— Навярно — замислено повтори Морган. — А няма ли да ни попречи този незначителен нюанс да станем приятели?

— Нима някога е ставало дума за приятелство, Хенри? Доколкото си спомням, до този момент сме обсъждали изключително само сътрудничеството между нас. И ми се струва, че толкова тънки разлики във възгледите никога не са пречели на съвместния бизнес.

— Красиви думи, динАлт!

— А аз всичко се старая да изпипвам красиво.

В отговор на тази бодлива реплика Морган само сведе поглед, признавайки поражението си в словесния дуел, а после изненадващо се обърна към Мета:

— Напълно ли споделяш мнението на мъжа си?

— Не. — Метя се препъна в тази кратка дума, но упорито повтори още веднъж: — Не. Тоест да. Не съвсем. Не мога да получавам удоволствие от безсмислени убийства. Никога не мога да го проумея каква е ползата от тях. Но умея с радост да мъстя на враговете. А не на случайно изпречили ми се хора.

— Всички хора са врагове — изръмжа Морган, но след миг сам се прекъсна: — Добре, момчета, всеки да си остане с мнението.

В този момент в капитанската рубка се втурна едноокият Хауърд с контешката си черна превръзка през лицето си. Второто му око засега беше цяло и сияйно. Хауърд беше накосъм да се пръсне от желанието да сподели нещо изключително важно, но според разбиранията му прекъсването на капитана беше повече от грях.

— Говори — заповяда му Морган.

— Два милиарда и половина, сър — прохърка Хауърд.

— Юнаци — похвали ги капитанът. — Така и предай на момчетата. Сега вече могат да къркат до посиняване. А освен парите нещо друго там нямаше ли?

— Ами, дреболии — каза Хауърд, — практически нищо. Но ние взехме всичко, което ни се стори поне малко ценно.

— Добре — похвали ги още веднъж Морган. — Кажи им тогава да взривяват неприятелския кораб. Но по-бързо. Докато все още са трезви. А то при нас може и така да излезе: ще му цапнат по едно или две и после вече вместо чуждия кораб ще превърнат в атоми нашия.

Хауърд възпитано се разсмя, докато се обръщаше да излезе, но капитанът изведнъж впери очи в екрана и даде знак на помощника си да почака. Сега, когато на главния преден екран отново чернееше същия участък от небето, в който гордо виреше нос флибустиерският кръстосвач, в самия център на черното поле замига миниатюрната точка на изкуствен обект.

— Побързайте с взрива — напомни Морган на Хауърд. — А пиянството временно се отлага. До изясняването на някои подробности.

Сърцето на Язон заби бързо. Нима дяволската техника на проклетия Мисон все пак беше дала дефект и инкасаторите бяха успели да подадат сигнал за тревога? Нима това е Специалният Корпус? Само че в такъв случай защо е само един звездолет? Някак си не беше сериозно за официално задържане.

Не минаха обаче и три минути и Мета си каза тежката дума:

— Междузвезден кораб клас МС-2, космическа яхта, високи скоростни показатели, специална мобилност в режим на хиперпреход, пълно отсъствие на въоръжения, без да се брои противометеоритното оръдие, разбира се. Предназначен максимум за десет пътника, в това число и членовете на екипажа. Поради тази причина не представлява никакъв интерес.

Морган изразително изгледа Мета, явно искаше да изрече някоя солена реплика, но после размисли (не беше глупав мъж!) и спокойно обясни:

— Полицията понякога се маскира дори с още по-невинни корабчета. Това, първо. А второ, след като ги виждаме, значи и те ни виждат.

В този момент блясъкът от мощен взрив озари всичко наоколо, от екрана сякаш се изтръгна отлепителна мълния.

— Сбогом, инкасатори! — проникновено изрече Морган. — Не обичам да оставям следи и затова ви превърнах в ситничка звездичка на черното кадифе на Вселената.

После добави:

— Значи, пътниците на космическата яхта са видели и взрива. Сега вече няма начин да не се опознаем.

„Нима и на това не мога да попреча?“ — отчаяно се запита Язон, но с усилие прогони неуместната мисъл и дори за няколко секунди притвори очи, за да не мисли повече за тъжното.

Запознанството на Морган с пътниците на космическата яхта се състоя. Енергоблокът беше унижожен с един точен изстрел. Неголямо торпедо лесно изведе от строя всички жизнено важни системи на кораба, които безусловно не бяха предназначени за космически бой. С „абордажа“ обаче се оказа малко по-сложно. Размерите на стиковъчните възли не съвпадаха, и пиратите бяха принудени да оборудват неголяма ракета, където се натъпкаха като сардели петнайсет вече опиянени от кръвта главорези, сред които се намираше и симпатичната девойка Мадам Цин.

На малкия звездолет пътуваха всичко на всичко седем души, две възрастни жени, един сравнително млад мъж на доста преклонна възраст, съвсем младо момиче и две момчета — едното на десет години, а другото по-малко и от него. Семейството се оказа богато, със себе си носеха милион и половина кредити в налични, скъпи украшения, съвременна техника, модерни играчки… Плячката, разбира се, беше солидна за някой дребен разбойник по космическите трасета, но за линеен кръстосвач на стойност десет милиарда най-малко, и съхраняващ в сейфовете си вече над трийсет милиарда… Язон не можеше да го побере в главата си, защо им бе притрябвало да ограбват дребната космическа яхта, случайно изпребчила се на пътя им в междузвездните простори на средната част на Галактиката. И не само ги ограбиха…

Шестима от членовете на благородното семейство в най-добрите традиции флибустиерите бяха заклани без излишни разговори със същите варварски саби, като заляха с кръвта си всичко наоколо. Патроните ли икономисваха или пестяха батериите?

— А сега вече съвсем ще озвереем — прошепна Язон на Мета, когато Морган, прекалено увлечен от събитията, се отдалечи в ъгъла на рубката, където трескаво започна да набира нещо на клавитурата на бордовия компютър.

— Или пък точно обратното — може да се изпълним с равнодушие към всичко — философски забеляза Мета със същия тих шепот. — Като лекарите, привикнали към гледката на разпраните кореми.

Поредното клане отново го наблюдаваха на големия екран. Очевидно, пиратите не забравяха да вземат камерата със себе си дори и на най-незначителните операции. Каква беше тая патологическа пристрастеност към кръвопролитията? Пред очите им вече се сгъстяваше червена мъгла от чудовищното еднообразие на кървавите сцени. И Язон дори отначало не забеляза, че на един от екипажа флибустиерите бяха запазили живота.

Това също беше традиция. Жените до тридесет години (възрастта, разбира се, се оценяваше на око) оставяха живи. За напълно определени цели. Понякога ги веднага след използването. В други случаи ги ползваха всички подред. А се случваше, че понякога ги отвеждаха на Ямайка, и там някои съвсем благопристойни момичета ставаха пълноправни членове на пиратското общество.

Този път плячка на флибустиерите стана едно много симпатично, дори красиво момиче с рижи коси и зелени очи. Нямаше повече от шестнайсет наглед. Беше изплашена до смърт. Изящната й нежносиня рокля висеше на парцали върху полудетското й тяло, изпраскана цялата в кръв, а на шията й кървеше дълбока драскотина.

Язон получи разрешение от Морган да посрещне завърналите се на борда пирати и още щом съзря в процепа на шлюза това нещастно създание, веднага разбра, че трябва да действа незабавно. Не, в този момент той не би могъл да обясни кое именно му послужи като тласък за такова решение, но съмнения вече нямаше. Прекалено дълго бе гледал с очите на безучастен пророк на творящия се около него ужас. Беше настанал моментът да си каже думата и да се намеси в голямата игра.

Морган дойде до шлюза почти веднага след него и Мета. Капитанът на флибустиерите беше застанал зад гърба чу, когато Язон му просветна да премине от пасивно съзерцание към активно действие.

Д’Олоне държеше момичето за ръката; според всички пиратски закони тя беше негова законна плячка.

— Дай ми я! — заповяда Язон с гръмък глас, така че да го чуят всички.

Настъпи чудовищна тишина, в която се долавяха дори и капките пот, които се отронваха от веждите на Хауърд и капеха на пода.

— И защо да ти я давам?! — запита д’Олоне, оскърбен до дъното на душата си и готов да се бие до смърт с когото и да е.

Язон се канеше да му отговори, но за негов късмет Морган го изпревари.

— Защото новакът го е заслужил. Дай му момичето, Франсуа! Ще си намериш друга.

Д’Олоне беше съвършено зашеметен от такова отношение; той разтвори пръсти, отпускайки ръката на момичето, като я тласна леко към Язон.

— Благодаря — каза Язон, като се полуизвъртя към Морган.

После сграбчи и метна момичето на рамото и като кимна на Мета, бързо закрачи по коридора към каютата си.